6.07.2010 г., 15:30 ч.

Градска трагедия 8 

  Проза » Разкази
600 0 0
3 мин за четене

Реших да си мълча, за да не го предизвикам. Страхувах се да не ме нападне, още повече, че в момента се чувствах напълно беззащитна. Дори и да спреше колата, пак нямаше да мога да му избягам с този гипсиран крак, да не говорим, че патериците ми бяха в багажника. Притворих очи и се опитах да пропъдя лошите мисли. Казах си, че ако се държа спокойно и уверено, той няма да ми налети.

  – Умълчахте се нещо – каза той, после намали леко скоростта и постави ръката си върху гипсираното ми бедро. Вторачих се в мазолестите му пръсти, които бавно опипваха твърдата превръзка. Не усещах докосванията, но въпреки това се чувствах омърсена. Отблъснах ръката му и посегнах да му ударя шамар. Той се дръпна настрани, натискайки рязко спирачката. Политнах напред. Гипсът се плъзна нагоре по таблото и стъпалото ми се удари силно в предното стъкло. Пукнатото ми коляно изщрака, поемайки голяма част от натиска. Силната болка ме накара да извия гръб и да изпищя. Ръцете ми трепереха неконтролируемо.

  – Хей, момиченце! – изкрещя гневно шофьорът. – Какви ги вършиш? За малко да катастрофираме! – Той отби вдясно и спря до оградата на някакъв строителен обект.

  Аз извърнах глава към страничното стъкло и избърсах с длан сълзите, които бяха избили в очите ми.

  – Гадняр! – изсъсках аз.

  – Не стига, че си потрошена, ами и по-голяма беля си търсиш!

  Аз отворих вратата и с две ръце леко повдигнах гипсирания си крак, като се опитах да го измъкна навън. Пръстите ми се заклещиха между тапицерията и инструментите, който стърчаха от страничния джоб на вратата.

  Видях, че шофьорът ме гледа учудено.

  – Къде си тръгнала, още не сме стигнали?

  – Не ми е приятна компанията ти – казах жлъчно аз и блъснах ядосано гипса, заради който бях станала беззащитна като бебе.

  – Не знам дали си спомняш, но патериците ти са в багажника. Съмнявам се, че ще можеш да ходиш без тях. Всъщност, би ми било интересно...

  – Дай ми ги веднага! – изкрещях аз и стиснах юмруци.

  – Леле колко си бойна. Направо ме хваща страх.

  – Преди малко май те хвана страх. Дай ми патериците! – казах аз, като се опитах да прикрия треперенето на гласа си.

  Той се усмихна тънко и наведе замислено глава.

  – Само ако ми позволиш да погаля... глезенчето ти.

  – Ще се оплача в полицията. Това си е чист сексуален тормоз.

  – Нищо лошо не съм направил. А и от опит знам, че от оплакването ти няма да има никакъв резултат.

  – Откакто паднах в шахтата като са ме запипали... – казах аз и се засмях сухо. Вече не се страхувах. Всичко започваше да ми става безразлично. – Харесва ти глезенчето ми, а? – Освободих крака си и отново го подпрях върху жабката. После затворих вратата. Бакшишът следеше всяко мое движение. Размърдах босото си стъпало, а той изпъшка и прокара нервно длан по лицето си. – Попитах те нещо.

  – Харесва ми.

  – Какво пък толкова му е хубавото?

  – Ами...

  – Казвай, казвай – окуражих го аз и стиснах зъби, защото коляното ми отново се обади.

  Той си пое дълбоко дъх и каза:

  – Имаш фини кости и кожата ти изглежда толкова нежна и... чиста. А тези изящни извивки...

  – Защо изведнъж стана толкова срамежлив? – попитах аз и се загледах в него с наклонена на една страна глава.

  Той си замълча.

  – Слушай ме сега внимателно – подхванах аз. – Няма да ти позволя да погалиш глезена ми. Ако опиташ, ще ти издера очите. Вече ми писна да ме опипват. Не ме гледай, че съм дребничка, когато се ядосам, ставам много зла. Сега бързо ме закарай, където ти казах, защото нямам никакво време за губене. Ако се държиш като добро момче, ще ти позволя да ми дадеш телефона си. Може да реша пак да се повозя при теб. Предполагам, че нямаш нищо против. Ще имаш възможност пак да погледаш глезенчето ми. И гипсчето също. Какво ще кажеш?

 – Добре – измънка той и подкара колата.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??