22.03.2020 г., 9:24 ч.

Градът след дъжд, градът след време 

  Проза
321 2 6
4 мин за четене

   Знам какво е времето. Понякога, когато седя до прозореца, тъжна и самотна, и гледам света отвън, успявам да го зърна за секунди. На цвят е прохладно като вода на извор в горещо лято. На вкус зелено и тръпчиво като млада гора, посрещаща първата си пролет. Ароматът му е изменчив като сенките на облаците, с които вятърът рисува по небесното платно преливащи от движение картини.

   Предметите събират време. Къщите, тротоарите, капчуците. А също и дърветата, цветята, птиците. Децата. Хората по-малко. Най-много време има в струите на вечната вода. В онова вълшебно преливане и отблясъци, искри и пръски, в прохладата и свежестта, които дарява водата.

   Когато съм особено тъжна, заставам до прозореца и чакам времето. О, то идва. Винаги. Трябва само да се вгледаш в трептящите и светещи коси на брезичките зад блока, в тревата с избуяла детелина, в тротоарите, къщите, децата, птиците. Да погледаш небето, където вятърът е създал чудна страна. Релефни облаци, накъсани от синьо-зелени пространства хълмове, долини, езера. А отсреща, където е язовирната стена, има дори и водопад кóсите слънчеви лъчи, протегнати от облаците, се изливат в златисти струи над зеления хълм. А долу е реката истинската, с придошла, тюркоазена вода прохладна, тъмна и загадъчна, с островчета бяла пяна, с вирове и тайнствени подмоли. Черешовият път над нея с натежали от плод дървета. Напуканият асфалт, бухналите цветя с калинки и жужащи пчели.

  В небето се образуват щъркели. Миг преди това ги нямаше, а сега крилете ленти преполовяват небето. То сияе в ослепителен лазур. Щъркелите /съвсем истински/ са четири и бавно започват да се снижават към комина на училището, където е гнездото им. Облаците стават плътни, сиви и еднородни, изчезва слънчевият водопад. Отвсякъде струи зеленикава светлина.

   А сградата отсреща... Тя също свети. Придобила е онзи странен цвят на време. Фасадата ú вече прелива и след един кратък миг на звънтяща тишина небето се пропуква и над града руква порой. Времето е преляло и сега избива с дъждовната прохладна вода, плисва по тротоарите и улиците и изпод овехтялото и привично тяло на града започва да простъпва един друг чуден и невероятен град. Този, който ще бъде тук след време.

   Няма ги пукнатините по асфалта, който сега е някаква пореста, пружинираща маса, която поема без остатък водата. И тротоарите са други   гладки и блестящи плочи от минерал в преливащи се пастелни тонове. Сградите с огромни, остъклени веранди, плоски покриви, едно- и двуетажни, потънали в зеленина и цветя. По покривите беседки, градини, разноцветни чадъри. Сенчести алеи, фонтани, езера с плуващи мостове, сводове от стъкло и същият този минерал, покриващ тротоарите.

   Тихо е. Дъждът е спрял, слънцето излива живителните си лъчи от усмихнатото небе. Няма коли или други превозни средства. Може би хората са измислили някакъв друг начин на придвижване. А може би просто летят.

   Но ето кое е най-странното: колкото и пъти да съм посещавала този приказен град след време, никога, нито веднъж не успях да видя хора. Защо ли? Може би моето време все още не иска да ми ги покаже. А може би и не трябва. А може би е въпрос на време. А може би...

   Времето ще покаже.

 

 

1999 г.

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, някои предмети остават и след като хората отдавна ги няма. Но сега ми хрумва, че времето може да е и с отрицателен знак. Ако спомените, които се съхраняват от предметите, са неприятни. Идеята ми беше, че за съжаление, единствено хората са способни да причиняват зло умишлено. Другите неща, включително растенията и животните, просто съществуват. А хората понякога имат доста жестоки забавления, като войните например. Благодаря, Валя.
  • Много красиво.
    "Предметите събират време. "

    И вярно.
  • Благодаря, Ина. Времето винаги идва, независимо от това как го виждаш. И ако го отлагаш прекалено дълго и се правиш, че не съществува, се натрупва и накрая избива я в някой потоп, я в нещо друго. Апокалиптичното мислене винаги е съпътствало човешката история.
  • Дано и сега по този начин да виждаш струите на времето.Хареса ми!
  • Благодаря, Силве, похвалата от теб ми е много ценна. Въпреки че текстът е писан отдавна и е фантастика, звучи доста актуално, затова реших да го "изровя".
  • Толкова красота и поезия има тук, прочетох с удоволствие! Поздравления, Мария!
Предложения
: ??:??