ГРАНИЧЕН КОНТРОЛ

Беше около три часа сутринта, когато станцията на Радо изписука.

- Радо, имаме най–вероятно самоубийство на войник на граничния контрол в Драгоман. Събирам оперативната дежурна група и ще дойдат да те вземат – съобщи му дежурният офицер.

Тръгнаха към четири, следовател, съдебен лекар, експерт и Радо.

"С тази уазка ще останем без бъбреци, докато стигнем до границата" – мислеше си инспекторът.

Съдебният лекар отказваше цигарите и половин час след като глътна някакво бяло драже, се разкашля и разтресе джипа.

"Ако и аз глътна едно такова хапче, сигурно ще съборим джипа с доктора" – наум се усмихна Радо.

Към шест стигнаха до граничния контрол – бариера, фургон за почиващата смяна, трима уплашени войника и офицер.

- Владо е вътре. Застрелял се е  – обърна се към военния полицай офицерът.

- Почвам огледа на трупа, а ти се качи на граничната застава. Знаеш какво да правиш – каза  следователят на Радо.

Инспекторът проведе разговори с командира на заставата, войници от близкото му обкръжение, след което започна обстойно личните вещи и кореспонденцията на момчето. Търсеше предсмъртно писмо или нещо, което да му подскаже, защо се е самоубил войникът. След като събра цялата налична информация, Радо си изясни една изключителна тъжна и нелепа история.

Владо бил стар войник, без гадже. Пишел си с няколко момичета от рубриката „Запознайте се”. Понеже бил до болка искрен, им разказвал всичко за живота си, включително и че като малък бил дребен крадец.Този факт ги отблъсквал и те спирали да му пишат. В едно от последните си писма момчето с огорчение пишеше „Защо вие, жените се плашите от истината? Предпочитате да се крия зад думите си и да се представя като някакъв принц на бял кон... Аз дори не крада вече. Тогава бях малък и глупав.”

Радо така и не намери предсмъртно писмо, но допълни картината  след разговори с караулните от граничния контрол.

След като сдал наряда си на граничния контрол, същия ден след обяд войникът отишъл в близкото крайгранично селце на дискотека. Там изпил две водки. Музиката му харесала и решил да покани на танц едно момиче – гостенка от гр. Бургас. То демонстративно му отказало и Владо се сринал. След края на забавата помолил девойката да я изпрати заедно с братовчед ù. Опитал се да я целуне по бузата, но безуспешно.

Всичко това разказал на войниците от новия наряд и се надсмял над себе си – „Ей, пичове мислех, че съм си хубав, но не било така.”

Помолил колегите си да го пуснат във фургона, за да хапне една консерва. Последвал изстрел. Войникът бил захапал дулото на един от автоматите на почиващата смяна.

-         Явно чашата е преляла, жалко за клетника! Но все пак ще я намеря тази малка върти опашка – мислеше си военният полицай.

Отиде при кмета на селото, след това заедно с районния инспектор намериха момичето. Канеше се да си тръгва за Бургас. Разговаряха за предната нощ и Радо реши да ù каже истината.

- Ако бяхте танцували с войника, сега нямаше да танцува с ангелите на небето. Не сте виновна. Не сте знаели за неговата момчешка тъга и накърнена гордост.

- Какво се е случило? – попита тревожно момичето.

- Момчето не е между живите, самоубил се е  – едва изрече инспекторът и се качи в раздрънканата  си джипка.

Зад него заприиждаха поройни сълзи, а мъката стенеше.