Пепа беше пенсионирана архитектка на 81. Цял живот бе работила и пътувала по света и искаше още, но вече нямаше тази сила, ходеше бавно и не можеше да се справи с темпото на по- младите.

   Не това, обаче, бе мъката и, а дъщеря и. Скоро щеше да навърши 35, а животът и още – някак  непълен. Все още бе залепена за полата и. Уж имаше приятел, пък…нищо още. От четири години бяха заедно, а  си оставаха на 3 нощи при него, 4 при нея. И двамата работеха здраво, пари не липсваха, той имаше собствен апартамент, но нищо повече - едно и също и никакви планове.

   Често нощем си мислеше къде сбърка, какъв грях извърши, та така протече живота. Уж,  талантлива в професията си, силна и умна, пък не го нареди, този живот, както го искаше.

   Но тук трябва да се върнем години назад в живота на Пепа, за да разберете откъде и как започна всичко.

    Пепа бе третата дъщеря в семейството на музикална педагожка и корабен инженер. Живееха в голяма, слънчева къща във Варна. Всички бяха умни, амбициозни, с тънък усет към красивото и с широко отворени очи към света. По-големите сестри станаха гимназиална учителка и цигуларка, но Пепа отсече- архитектура и нищо друго. Беше опака от малка, палава. Като гимназистка все гледаше стари сгради, прелистваше списанията, които баща и носеше от чужбина. Каквото и да и кажеха родителите, тя все бе на обратно. Завърши архитектура с отличие и веднага започна работа. Хвърляше се с хъс, не пестеше усилия, стремеше се към най- доброто и скоро изпъкна сред колегите си. Неминуемо се сблъска и с хорската завист. Шушукаха по ъглите на по цигара, одумваха я, пускаха гнусни клюки за нея и шефа им, но на нея не и пукаше. Затова и не се сприятели с никой. Заминаваше често на екскурзии, обичаше да пътува.

    Така неусетно навърши 40.Според семейната традиция, юбилеят трябваше да се отпразнува подобаващо. Голямата сестра пристигна с мъжа си от София, където се бе задомила, по-малката също с мъжа и синовете си. Дойдоха и други роднини. След няколко в повече чашки, леля и попита направо :

 -   Пепи, защо си сама ?Няма ли някой ерген да застане до тебе ? - каза с усмивка, но не прозвуча добронамерено, както искаше.

  -   А, има тя приятел, с когото пътуват, но е разведен и не го одобряваме ! - веднага отвърна майка и  ядосана.

   Истината бе, че Пепа го харесваше, но не знаеше дали го обича. Едва, когато той се премести да работи в София, разбра колко и липсва. Но пуста гордост - не му го каза. След година, когато и тя се премести там, от хазяина му разбра, че преди месец се оженил и живее в апартамента на съпругата.

   Стана и криво, заболя е, но работата в новия колектив я погълна. Там се хвърли с още по – голям хъс и забрави.

   Отлетяха още някоя - друга година в работа и пътешествия, но изведнъж се почувства много сама. Не, че нямаше приятели, но…Родителите и бяха вече доста загрижени за нея. Майка и често плачеше по телефона. Не можеше да се примири, че най-успялата и дъщеря ще остане сама.

   И един ден Пепа реши, че трябва да си роди дете.

   Щом взе решението и съдбата реши да се намеси. Всичко стана изневиделица. Буквално се сблъска с Васко - бившия и приятел от Варна. Видя и се още по-красив. Висок, строен, стегнат с посребрени слепоочия. Прегърнаха се, зарадвани от случайната среща. Поговориха.

  „ – Брей, къде съм гледала преди? - мислено се удари по главата Пепа. Той ще е бащата! Няма да разваля брака му. Ще е моята тайна кражба! - си пожела силно, сякаш поразена от гръм.“

   Започнаха да се срещат тайно и тя му обеща, че няма да развали семейството му. Просто искаше мъничко любов за кратко.

   Така и стана. Той идваше в нейната квартира. Като преди носеше цветя, а сега прибавяше бутилка вино. Любиха се тихичко и малко тъжно, и двамата разбрали какво са загубили.

   Когато разбра, че е бременна, не каза на никой. Прибра се във Варна в „творческа командировка“, за да помисли как да постъпи. Вече бе на 45 - „хванала последния влак, че дори и последния вагон“. Бе невероятно щастлива. И след седмица, на вечеря в гостната, съобщи на родителите си. Майка и се разплака, а баща и сякаш онемя. Три дни въртяха и сукаха, за да разберат кой е мъжът, но напразно. Единственото, което изкопчиха, че е хубав, висок и строен.

   - „Това им стига -  помисли си Пепа . - Да знаят, че е умен и висок.“

Единственото, което не си харесваха на семейството, бе ниският ръст. Баща и, милият, едва достигаше 159 см. Жените с около десетина сантиметра надолу.

   Преди да замине за София, семейният съвет реши, че като напредне бременността ще се премести да живее при леля си, която бе наскоро овдовяла. За после ще решават след раждането.

    На колегите си не каза нищо. Имаше голям бюст и с подходящи туники криеше наедряването си.

    Двайсетина дни преди раждането си взе отпуск и после остана шест месеца по майчинство .След това се върна на работа и остави прелестната си дъщеря на двете баби – майка и и леля и.

   Пепа прекара следващите години щастливо с работата си и най – вече с дъщеря си. Бабите и тя не даваха прашинка да падне на главата и. Грижиха се и не я лишаваха от нищо. Всяка година по няколко пъти на море, много екскурзии и много забавления. Лора, така се казваше дъщеричката, бе прекрасно момиче. Добро, разбрано, красиво и израсна висока. В училище винаги отличничка. Но някак не и вървеше с приятелки. Пепа строго следеше с кого се сприятелява. Игрите на дъщерята  бяха винаги под надзор. Не я оставиха сама да прецени. Научиха я за всичко да пита. И стана така, че  имаше  куп приятелки, които изискваха все тя да даде, да се съгласи, от нея да мине.

   Лора, вече студентка, ходеше по почивки и екскурзии само с майка си. Дори, когато Пепа осъзна какво е направила с дъщеря си и започна да я насърчава да излиза с приятели - състуденти, тя  отказваше категорично.

 - „Боже, какво направих! Не исках това за дъщеря ми.- мислеше дълго преди да заспи. Тя не знае как да се държи с младежи. Те я харесват, ухажват, но бързо губят интерес."

 След години терзания Господ изпълни молбата и. На купон от работата(Лора беше завършила ВиК инженерство и работеше в проектантска фирма) дъщеря и се запозна с новоназначен архитект. Започнаха да излизат. След година взеха и да ходят по почивки. Но до тук. Нямаше планове за семейство и деца. Така цели 4 години.

 От доста време Пепа полагаше редовно усилия да разтърси дъщеря си. Използва и застрашителни аргументи : че ще я изгони от вкъщи, че ще си отиде от този свят с отворени очи за внуче, че е крайно време да постави ребром нещата пред приятеля си, но нищо не се променяше. Дъщеря и просто приемаше нейните приказки с тънката си, загадъчна усмивка.

 Но Пепа бе свикнала да се справя с всичко и продължаваше упорито, почти всеки ден.

 - Трябва да говориш! Докога ще продължавате така?

 Един  ден, обаче, дъщеря и не се усмихна, а се разплака. Прегърна я силно и прошепна:

  - Говорих, мамо! Но Николай каза, че още не е готов за дете и повече да не го притискам. Не мога без теб, но и не мога като теб да родя и отгледам детето си без баща!

 Пепа се разплака. Тихо покапаха горчивите и сълзи. Нямаше кой да ги изтрие, защото Лора нямаше тази сила.

 Наскоро  бе разбрала, че Васко си бе отишъл от този свят без да знае, че има дъщеря, която много прилича на него.

  - Защо не му казах, какво толкова страшно щеше да стане? Щях да дам възможност на Лора някой ден да каже „татко“- прошепна, останала сама в стаята си.

  - Боже, какъв грях сторих! Аз откраднах, но дъщеря ми няма да го направи.