22.02.2014 г., 22:03 ч.  

Грешни спомени - 12 

  Проза » Фантастика и фентъзи
795 0 0
16 мин за четене

Беше станало време за вечеря, когато Мак се усети и ни прати да ядем. Упойката яко ме бе приспала и нямах представа, че съм била толкова дълго в безсъзнание. Мак внимателно ми сложи превръзката на ръката за да стои на високо и ми каза да не я свалям.

Преди да напуснем лечебницата убедих Мак, Кам и Бол да се срещнем в моята стая след вечеря, защото исках да ми обяснят повече за... за всичко. Някои неща ми се губеха, други не бяха свързани с това, което аз помня и в главата ми беше пълна каша.

Беше дяволски трудно да събера отново Кам и Бол в една стая, но те се съгласиха след кратки преговори. Ако трябва да съм честна, Бол играе прекалено добре ролята си на "двоен агент". Начинът по който ме заплаши в коридори пред стола беше толкова добре изиграно.

Защо някой ще си прави труда да се преструва ако всъщност истинската му цел не е била друга? Защо сега би искал да спечели доверието ми, след като само ме натоварваше-и психически и физически. Бол беше отвора, а аз трябваше да разбера от кой вид.

По време на вечеря не говорихме много, защото приятелите на Кам най-сетне дойдоха да ядат при нас и те като момчета си се хилеха на техни глупости и преживявания и аз само мълчах и се хилех когато беше смешно.

След вечеря се прибрах в стаята си, може би за втори път от както бях тук.

Тъй като щях да чакам гостите ми да дойдат направих оглед на стаята.

Голямо легло с две нощни шкафчета от двете страни, придружени от нощни лампи върху тях. Гардероб непосредствено близо до прозорецът, за който Кам спомена и май леко завиждаше. От ляво на стената срещу леглото ми имаше бюро. Отново ми направи странно впечатление това, че тук ползваха хартия. Нямам спомен дори да съм докосвала подобно нещо, обаче знаех какво е ако го видя. От лявата ми страна точно до вратата имаше тоалетка с голямо огледало и принадлежности за момичета. Като четка за коса, парфюми, лакове за нокти и всякакви видове гримове.

 - Къде ги намират тия неща?

Прокарах ръка по четката за коса, а после по шнолите закачени отстрани на огледалото. Бях силно впечатлена.

Отидох до гардероба и разтворих дървените вратички. Още стоях с лилавата рокля от закуска и сметнах, че ще е добре да се преоблека.

В гардероба имаше ужасно много дрехи, от всякакъв вид и цвят. Избрах бяла туника и черен клин, като обух и обувки на платформи.

Замислих се над облеклото на другите. Те имаха странни дрехи, някак средновековни, а тези тук ми се струваха доста съвременни. Не можех да си представя от къде са се снабдили с всичката тия дрехи и то не бяха някакви изпокъсани дрехи, сякаш намерени в някой контейнер, а запазени, да не кажа нови. Имаше дори и зимни дрехи.

- Значи все пак се излиза навън.

Събрах всичко, което бях избрала и се преоблякох. След няколко минути вече се гледах в огледалото. Беше ми трудно да съблека роклята с тая превръзка на ръката за това се наложи да я махна, независимо заръките на Мак. Тогава осъзнах, че Мак е съсипала лилавата рокля, а беше наистина хубава. Беше срязала левия ръкав при гипсирането и сега за нищо не ставаше. Ръката ми едва мина през ръкава на бялата туника, но накрая след като подръпнах ръкава от тук, от там, гипсът премина. Уплаших се, че съм скъсала туниката, но тя просто леко изпращя, най-много да съм разширила ръкава, нищо повече. Трудното беше обуването. С една ръка не беше лесно. Тръшнах се на земята за да имам по-голяма упора и как да е завързах вързанките, които пристягаха обувката към глезена ми. Направих няколко тигела из стаята и установих, че вървя на платформи доста стабилно. След като се харесах седнах пред огледалото и разресах косата си... с дясната ръка. Нищо не умеех да правя с дясната ръка, но колкото, толкова. Замислих се над нещата, които правя единствено със лявата...ами то беше всичко. Все пак бях левичарка.

- Мъченията започват сега...

И тогава лекото почукване на вратата ме стресна.

Погледах се в огледалото и се зарадвах на перфектната си коса. Тя наистина беше перфектна. Дълга, кафява и изключително права. Станах от стола и огледах стаята. Роклята! Бях я метнала на леглото. Грабнах и я захвърлих на шкафа до гардероба. Застанах пред вратата и си поех дъх готова да отворя, но изведнъж една мисъл ме шокира.

За кого се гласях така? Кого исках да впечатля?

Поклатих глава сама на себе си за да отърся ума си от подобни небивалици.

- Никого нямаше да впечатлявам. - отговорих сама на себе си под нос. - Просто искам да се чувствам добре.

И отворих вратата. Там стояха Бол и Кам на известна дистанция един от друг. Щом отворих вратата по-широко и двамата ме изгледаха. Или по-скоро се втренчиха в мен.

Толкова ли зле беше?!

- Леле! - възкликна Бол докато влизаше в стаята без да сваля очи от мен или по-скоро от тялото ми. - Добре си се издокарала. Къде ще ходим?

- Ъъ, никъде. - изчервих се аз. - Просто се преоблякох.

- Ха! - изсмя се Бол оглеждайки стаята ми. - Това не е никакво преобличане, момиче.

Извъртях очи и погледнах към Кам.

Е, това вече ме шокира.

Той дори не мигаше. Просто стоеше на прага и ме изпиваше с очи.

Усетих ударната вълна, която го плесна през лицето, но осъзнавайки, че сме слети, той скри емоциите си от мен.

- Добре ли си? - попитах го аз.

- Разбира се, че е добре. - отвърна Бол вместо него. - Просто не е виждал красота от дълго време.

Изтръпнах. Явно беше грешка да се обличам по-подобен начин. Вероятно дънки и пуловер щяха да свършат страхотна работа.

- Ще влезеш ли?

Кам премигна сякаш тку що бе дошъл на земята и пристъпи прага на стаята ми. Щом мина покрай мен усетих лек мирис на парфюм.

Вероятно и той имаше всичките тия глупости, които и аз в стаята си.

Парфюмът му беше страхотен. Много му подхождаше.

Забелязах, че и той се бе преоблякъл, а след като забелязах това погледнах към Бол да видя дали и той е направил същото.

Беше заменил тъмните дънки с анцуг. Вероятно и аз имах такъв, просто не съм го открила още и сигурно му беше много удобно в него. Обаче на мен ми беше удобно и в тези дрехи.

Кам от друга страна бе облечен в светли дънки и черно поло, което подчертаваше русата му коса. Правеше го толкова красив, че чак не смеех да го погледна, тъй като се страхувах, че ще забележи.

Оставих вратата да се затвори и се отправих към леглото. Застанах пред него и седнах с лице към бюрото. Събух обувките си и вдигнах крака като ги свих под тялото си.

- Срещал ли си се с Акама? - Кам попита Бол след като никой не проговори отначало.

- Не. - отвърна той и седна на стола пред бюрото. - Нали ти казах, че ме отряза.

Сигурно няма и да го направи.

- Ти внимавай да не ти направи някоя гадория. - предупредих го аз и двамата ме погледнаха, но Кам извърна поглед.

Концентрирах се върху мислите му, но той беше по-добър от мен...

- Съмнявам се. - рече Бол. - Той е скапан страхливец.

Помълчахме още малко и реших да задам първия си въпрос:

- Кой се Сиф?

Отново ме стрелнаха с погледи, а този на Бол потъмня от болка.

- Къде чу за него?

- Кам и Мак го споменаха.

- Хм, той е герой в цялата история Светли и Тъмни. - промълви Бол. - И също така предател, следствие някои неща.

- Казаха, че си му син.

- Така е. - потвърди той. - Но не съм като него.

- Да, бе. - обади се Кам раздразнен. - Ти си като негова сянка, изобщо недей го отрича.

Бол поклати глава готов да спори.

- Момчета, не сме се събрали, за да се дракате като малки момиченца.

Момчетата отново ме погледнаха, но погледът на Кам се задържа дълго.

- Мак няма ли да идва вече. - изсумтя той и седна на стола пред тоалетката, а в този момент се почука на вратата.

Понечих да стана, но Кам се изправи пръв.

- Остави на мен. - рече той и ми хвърли кос поглед. - И по-добре си сложи превръзката.

Предупреждението му ме изненада, но беше прав и докато стана той я метна към мен. Остана до вратата с ръка на дръжката докато, аз бързо проврях глава и я наместих на мястото й.

Отпуснах се на леглото и погледнах Бол. На лицето му бе изписана някаква странна усмивка. Поглеждаше ту Кам, ту мен, а щом видя, че го гледам вдигна пръст и го размърда, сякаш бях направила някаква пакост. Сбърчих вежди и усмивката му стана още по-широка. Поклати глава заканващо и прехапа долната си устна.

Честно казано ако Бол не беше толкова досетлив дори и аз нямаше да осъзная какво се случва.

С Кам се привличахме и аз нямах представа как да го опиша. Нито можех да изразя това, което чувствам, нито пък той. Имах чувството, че не е редно да си мисля за него по този начин.

- Зина? - гласът на Мак ме изкара от мислите ми и вдигнах поглед към нея. - Добре ли си?

Добре ли си, проехтя в главата ми и усетих как всичко ми се размазва пред очите.

Черни и бели петна се появиха и загубих зрението си.

- Ще при...падна.

 

 

 

 

 

                              ------------------------------------------------------

 

 

 

 

 

Мигновената реакция на Кам предотврати изтърсването на Зина от леглото. Още преди да изфъфли, че ще припадне, той вече беше до нея и я хвана. Нежно я настани в скута си и й заговори.

- Какво й става? - Бол бе скочил от стола си и тъкмо приклякаше до припадналата Зина.

Кам го измери с поглед, защото не искаше да е и на сантиметър от нея, но сега това не беше важно.

- Пак се случва. - каза Мак и седна до Бол. - Има проблясък.

Бол опули очи и се загледа в лицето на Зина.

- И преди ли е припадала?

- Не. - поклати глава тя. - Този път е по-дълбок.

Бол издиша шумно и предложи:

- Да я отнесем в лечебницата?

- Не. - рече Мак. - Щом проблясъкът е дълбок има голяма вероятност да не се събуди ако я изместим.

Кам рязко вдигна глава и изгледа Мак уплашен.

- Спокойно, - каза му тя, сякаш знаеше, че той умира от притеснение - щом тялото й е в покой, ще се върне скоро.

Той прокара ръка през меката й коса и както предполагаше е като коприна. Отдавна искаше да докосне косата й, но сметна, че ще е неуместно да се държи по този начин. Пък и подобна близост би се сметнала за нещо повече. И какво от това?

Кам примигна и преглътна буцата в гърлото си.

Не можеше да мисли по този начин за нея. Пък и достатъчно глупости бе направил за да й причини още една...

- Камерън.

Кам изгледа Бол и видя странния пламък в очите му.

- Да я сложим на леглото докато се събуди?

Кам кимна и Бол се надигна.

- Не. - дрезгаво рече Мак. - По-добре да не я местим изобщо.

Кам въздъхна и се облегна на леглото като внимателно се намести. Беше наясно, че събуждането й можеше да отнеме много време и все пак нямаше да пренебрегне предупреждението на Мак. Той искаше тя да се събуди и би стоял на земята седмици наред, за да е там когато тя се събуди.

Емоциите й бяха умерени. Не усещаше нищо, което да го безпокои, за това отпусна още главата си назад като леко милваше ръката й, здравата...

- Ще останем ли докато се събуди?

Знаеше, че не трябва да го казва, но то се изплъзна от устата му:

- Ако мръдна може да е фатално.

Мак погледна към Зина и издиша през носа.

- Нека останем. - предложи тя. - Зина ни повика, защото искаше отговори, като се събуди няма да е забравила за това, което иска да знае.

Кам можеше да повери живота си на Маклисия. Много уважаваше това, че е толкова интелигентна и винаги знае какво да каже. Отдаваше й се, пък и беше жена с опит, всеки й го признава. Блъфът с Ос го беше изправил на нокти и дори в него момент да изпитваше респект към тази жена, бе готов да я убие ако докоснеха Зина. Обаче гледайки с поглед в бъдещето, трябваше да й се доверява повече в екстремни ситуации... Като сегашната, Мак беше спокойна относно състоянието на Зина, а това предвещаваше добро.

 

 

                                 ------------------------------------------------

 

 

Виждайки огромната тревога на Кам, Мак съжали, че го излъга. Истината е, че много лоши неща се случиха и това видимо натоварваше всички. За сега щеше да мълчи.

Когато за първи път видя Зина, Мак се уплаши, защото Зина светеше, от нея извираше някаква златиста светлина. Нещо, което Мак никога не бе виждала и на никого не бе споменала за това. Беше се родила с пълна цветна слепота. Всички цветове ги възприемаше като нюанси на сивото, но не и Зина. Гледайки Зина я виждаше като златно момиче. Истинско предизвикателство да вижда златистия цвят. Обаче обяснение за това нямаше, беше минавала през какви ли не тестове и с годините се отказа напълно, защото само се затормозяваше.

А, относно състоянието на Зина... нещата бяха по-сложни, защото Мак не можеше да си обясни състоянието й. Беше запозната само до някъде с проблясъците и си науми да научи повече за това.

Сиф-бащата на Бол имаше същите проблясъци, но дълго време ги криеше, а след това предаде Тъмните. Дали наистина е предател или нещо по-ужасно се е случило, че да се стигне до там, никой не знае. Само думите на Светлите се разпространиха и почерниха името на Сиф.

Това, че не разбираше състоянието на Зина я караше да си мисли най-лошото, но видимо Зина е в перфектно здраве независимо какво е преживяла. Има силна психика и това й е помогнало да преодолее сривът след хиперсъня. Много се надяваше Кам да не я намрази за това, че е излъгала, просто не бе готова да даде отговори, защото ги нямаше. Надяваше се също Зина да се съгласи да бъде изследвана и проучвана от нея самата за да научи повече за проблясъците, обаче мнението на Мак бе, че Зина няма просто здрава психика има уникална психика, единствена по рода си и с тренировки, Зина би си върнала паметта за нула време.

 

 

                                   ------------------------------------------------

 

 

Лек бриз погали лицето ми.

Вятър?! Откъде се е взел?

Отворих очи и си поех въздух, като усетих влагата. Надигнах глава и съзрях полянка.

- Какво...

Изправих се на крака и се огледах.

Намирах се в някакъв парк. Имаше люлки, пързалки. Пейки с насядали хора по тях, смеейки се, пийвайки.

Пейка-парти, изникна в ума ми.

Прекосих тревата озовавайки се на асфалтова алея. Отсреща имаше река по която кораби и лайнери отплаваха и спираха, всеки на където. Ята птици прелитаха и чуруликаха ниско над зелените дървета.

Колоездачи въртяха педали с куче на разходка. Влюбени двойки си правеха романтични разходки, любувайки се на природата. Възрастни мъже стояха на сянка, играейки шах, пушейки свити цигари, говорейки за младите си години.

Подминах мъжете и закрачих бавно по алеята. В ляво до един храст имаше голям камък на който бяха насядали тийнейджъри. Около шест, седем деца. Точно в този момент тези, които бяха седнали на камъка избухнаха в смях. Явно някой ги разсмиваше за това се приближих и видях още едно дете. Беше скрито от полезрението ми заради храста. Шокът настъпи почти веднага щом осъзнах кого гледам.

Това бях аз... Сигурно към петнадесет годишна, явно точно преди да вляза в състояние на хиперсън.

По-рано забелязах, че никой не ме вижда и осъзнах, че това е проблясък. Мой спомен, приятен спомен.

Приближих се до групичката и се заслушах в разговора им.

- ...той направо скочи през прозореца ама от първия етаж. - и отново всички се разсмяха.

- Е, много ясно, че ще скоча, оная ми хвърли раницата през прозореца. - обади се едното момче.

По-ранното ми превъплъщение се усмихна и каза:

- Аз ти хвърлих раницата през прозореца, не госпожата.

Момчето бавно извърна поглед към нея и тя в този момент хукна да бяга, а момчето тръгна да след нея. Останалите от групичката се спукваха от смях.

Дори усетих усмивка и на моето лице.

За миг затворих очи и всичко изведнъж се промени. От ден стана нощ и вече не се намирах на кея.

Превъплъщението ми вървеше покрай блокове в някакъв квартал. Очевидно живееше на близо, защото не бързаше, нито се притесняваше от тъмното.

Забелязах слушалки в ушите й. Приближих се и се изравних с нея, без да спирам да я наблюдавам. Изведнъж нещо привлече вниманието ми. Срещу нас вървеше тъмна фигура. Щом погледнах превъплъщението си забелязах, че и тя е видяла човекът. Очевидно беше мъж и в този момент ускори крачка. Засили се към превъплъщението ми и я блъсна като се изцопа на земята.

Стомахът ми се преобърна.

Това спомен ли беше?!

- Бягай! - извиках аз без да осъзнавам, че тя не може да ме чуе. - Бягай!

По-младата Зина се изправи и налетя на нападателя си...

И в този момент отворих очи, осъзнала всичко.

Поех си дълбоко дъх и видях Кам над мен с притеснен вид.

- Добре си ли?

Отворих уста, но тя беше пресъхнала и се наложи да преглътна няколко пъти.

Заставих се да говоря отново, изгаряща от желание да споделя, но нямах глас.

- Какво? - това беше Бол.

Мак се появи от някъде с чаша вода и ми я подаде. Отпих две големи глътки и преглътнах.

- Спомних си. - пресипнало рекох аз. - Спомних си всичко.

© Палома Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??