С бавна крачка прекоси улицата и спря пред масивната врата. Огледа инкрустациите, кимна одобрително и побутна едното крило.  Лъхна го приятен хлад примесен с мирис на изгорял восък и благовония.
Токовете на обувките му създаваха равномерно ехо върху мраморния под, което привлече вниманието на няколко човека седналите на пейките.
Беше на видима възраст около тридесет години,  висок, слаб, с бавна и премерена походка. Сравнително дългата му, тъмна за сегашната мода коса му придаваше рокаджийски вид, а черните дрехи,  допълваха тази представа.
Спря до първия от посетителите и го попита дали може да седне до него. Човекът явно искаше да остане вглъбен в молитвите си, но мястото не беше подходящо за неуважителен отказ, затова посочи с ръка празното място.
-    Благодаря – каза новодошлият  и се отпусна на пейката.
Постоя мълчаливо няколко минути, след което взря зеления си поглед в него и започна направо:
-    Жена ти няма да се прибере довечера, защото ще е при любовника си.
Онзи го изгледа смаяно.
-    Какво каза?
-    Казах, че довечера няма да се прибере. Утре ще те информира, че те напуска, а дъщеря ти никога няма да се събуди от комата, но ще умре след теб.
-    Как ти хрумна всичко това?
-    Кажи ми, от колко време посещаваш това място? Шест месеца, нали? Някой чу ли молитвите ти? – довърши с грозен смях.
-    Не знам кой си, и откъде знаеш за детето ми, но се махай, Бог си знае работата!
-    Сигурен съм. Дори ще ти направя услуга  – няма да видиш смъртта на детето си,  а аз си държа на думата – допълни и му счупи врата.
Стана и се отправи към изповедалнята. Никой от седящите на предните пейки не разбра какво се беше случило преди малко.
В малкото помещение имаше само един стол, и всички предпоставки за клаустрофобия .
Погледна към решетката вляво. Кадифена завеса стоеше от другата ѝ страна,  явно за да бъде пълно усещането за конфиденциалност .
Запали цигара и се прокашля , за да подскаже на свещеника, че е готов.
-    Добре дошъл, синко. Но тук не се пуши.
-    Мястото ми хареса. Отдавна се канех да посетя някой от домовете в негова чест, и ето –  най-накрая съм тук. – довърши мисълта си и дръпна силно от цигарата.
Свещеникът усети известна доза цинизъм в думите, но като един истински йезуит продължи умерено.
-    Какви грехове те водят насам?
-    Преди десет хиляди години предизвиках земетресение,  вследствие на което една голяма долина стана море, измряха стотици хиляди,  а със стечение на времето предците ти украсиха историята, превръщайки я в световен потоп. Красиво, наистина, но за съжаление невярно. Но ако трябва да се върна назад във времето, доста ви помогнах – дадох ви познанието, а вие решихте да се отървете от мен, което нямаше как да стане, и затова се наложи да ви накажа. Създадох империи, просто за развлечение, които по-късно погубвах, чрез други империи, докато в един момент не се отегчих, и направих така, че във всяко поколение да се ражда по един просветен, който да ви показва пътя към саморазвитие.
Цигареният дум изпълваше малкото пространство,  което накара отецът да дръпне завесата.
„Що за цинизъм“, помисли си свещеникът и на свой ред реши да му отговори в същия дух.
-    Но се отегчи и от това, нали, синко? И пак казвам, тук не се пуши.
-    Впрочем, наистина си прав, отегчих се.
-    А може би се срамуваш от извършените си грехове и би искал опрощение за тях?
Изтръска пепелта на пода, след което с усмивка погледна вторачения през решетката в него свещеник
-    Не, не си разбрал. Дойдох да се похваля.
Отчето не знаеше какво да мисли, зачуди се дали да не извика полиция.
-    И междудругото, Джулиани,  дванадесетгодишният послушник не те обича. Спи с теб от страх, не от любов, а ти така и не направи разликата.
Свещеникът пребледня. Този човек с налудничавите си брътвежи за потопи знаеше името му, знаеше и голямата му тайна, а и голямата му болка.
„Значи малкият мръсник е просто един добър актъор“, помисли си с печал католикът.
-    Спокойно, Джулиани, дошъл съм да сложа край на страданието ти – смигна му приятелски циникът.
-    Кой, по дяволите, си ти?
-    О, моля те, не богохулствай! – с насмешка отговори посетителят. – В извратените ви канони ме познавате като Утринната звезда, Сатана и Дявола, в действителност съм онзи, който ви даде разум. Но стига толкова, че много се забавихме, а трябва да обиколя още места.
Хвърли фаса на земята, а дървената конструкция веднага пое огъна, който за секунди облиза цялата стена. Свещеникът понечи да излезе, но установи, че вратата му е затворена. Незнайно как, защото нямаше нито резе, нито брава, но в момента не можеше да се отвори.
-    Преди 500 години пречиствахте в огън грешниците. Да видим дали при теб това ще помогне – каза Дявола и излезе от горящата кабинка.
Огънят много бързо се разпростираше и едва ли пожарникарите щяха да дойдат на време.
Запали цигара от горящия кръст, огледа пораженията и уморено си каза: „А колко още места ме чакат днес“, след което напусна сградата.