Далеч от града имаше едно място. Място, което всички избягваха. Посещаваха го само два-три дни в годината. Това бе гробището. Мрачно, нали? Само гробарят и нощ, и ден стоеше там. Всяка минутка, всеки час.
           Настъпваше полунощ. Само луната осветяваше това забравено от Бога място. И ето, той както всяка вечер излизаше пред малката си къща и сядаше на чешмата отпред. Тогава при него идваха всички обитатели на гробището, всичките призраци. Все по това време, всяка нощ и оставаха с него, докато се покаже първият слънчев лъч. Безмълвен, гробарят слушаше за техния живот и си спомняше как е положил техните сърца в земята. Страшните им и трагични истории го покосяваха и неговото сърце гаснеше ден след ден... Бяха изминали вече 50 години, откакто живееше тук. Знаеше всички съкровени мечти на призраците, които не бяха осъществили приживе. Това дълбоко го трогваше. Чул за толкова нещастия и изпратил толкова животи завинаги в отвъдното, беше изгубил способността си да мечтае много отдавна. Този свят на блянове бе чужд за него. Така течеше мрачният му живот, без нищо да се промени. Само покапващата чешма му напомняше, че трябва да живее, за да е изповедник на всички тези мъртви души.
            Тази вечер бе различно. Преваляше 3:00 часа след полунощ и никой не идваше. Тъкмо посегна да отвори вратата и да влезе, но чу детски глас зад себе си. Бе на малко момченце. Сълза се стече от очите на "човека без мечти". Разбра, че днес е отнет и живота на едно малко, невинно създание. Седна и заслуша неговта история:
              - Аз мечтаех. Целият ми живот бяха мечтите. Имах майка и татко, които много ме обичаха. Един ден пътувахме и се появи една кола и ни удари. Родителите ми починаха, а аз бях в кома 3 дни. През цялото време ги виждах и се молех всичко да е само сън, но не беше. Виждах как ще остана сам в света, без никой да ме обича, а нямам и други близки. Тогава се събудих, стрестнах се и разбрах, че щом няма кой да ме обича, то няма за какво да живея и за какво да мечтая. Отново потънах в дълбокия унес, сънувайки топлата прегръдка на мама и татко и така умрях...
                Гробарят влезе вкъщи и заспа мигновенно. Сънуваше само един черен тунел, в който вървеше сам самичък. Никой никога не го бе обичал, никога не бе мечтал. Никога не бе почувствал какво е да живееш... Той повече не се събуди. Беше изпълнил своя дълг и си отиде без следа...
             Само в някоя по-светла нощ на чешмата се виждаше духът на гробаря и на малкото момченце. Те се обичаха като баща и син. Те мечтаеха. Ето, как детето показа на "човека без мечти" какво е живот... И до днес те вървят в пустото място сами, мислейки за живота, който никога не им даде малко радост и топлина. Животът, който не бяха почувствали...
                А луната блестеше ярко над техните вечни каменни домове...