Гробището на демоните (2-ра част)

                                                         ужаси


                                                                                   2

  Моето родно градче ме посрещна със странна пустота на улиците. Когато слязох от автобуса, казах "довиждане" на моя събеседник, а той пък от своя страна ми протегна ръка:
   - Казвам се Нико, беше ми много приятно да се запознаем.
   - Аз съм Зуфар, на мен също ми беше приятно - отвърнах на жеста му.
   - И не прави глупости! - каза ми той, а след това се обърна и пое бързешком нанякъде.
  Не си спомнях почти нищо от Тианети, само мимолетни проблясъци от моето най-ранно детство се бяха запечатали като снимки в съзнанието ми, но те не ми даваха никаква представа за същността на това място. От един джоб на сака извадих плана, който майка и татко ми бяха начертали и след кратко разучаване тръгнах в правилната посока.
 
  Гледах с любопитство обезлюдените улици, покрити с разбит асфалт и тротоари, обрасли с треви и буренаци. Иззад къщите планината се издигаше величествено и създаваше приказно настроение. Имах усещането, че се намирам на края на света. Свих надясно по друга улица, след това направих ляв завой и пред мен се показаха двете къщи. Познах ги от снимките и от подробното описание, което ми бяха дали моите родители.
  Извадих връзката с ключовете и с един от тях отключих портата на двора. После направих същото и с входната врата на по-малката къща - тази,  която дядо беше приписал на мен.
  Слънцето вече се скриваше зад планините и нощта скоро щеше да завземе небосвода. Освен всичко, умората вече властваше над цялото ми тяло и затова реших тази вечер да поспя, а утре да ходя по задачите.

  Отвътре къщата беше унила и грозна. Имаше прилика със селските къщи по бедните краища на България, но нещо отблъскващо се таеше в нея, което не успявах да определя. Може би се дължеше на странното разположение на стаите, или подредбата на самите мебели, или пък на обстоятелството, че къщата не е била обитавана отдавна. И макар че обичам природата и дивите места, факта, че трябва да живея тук поне две седмици, ме изпълваше с дълбока подтиснатост.
  Отворих всички прозорци, за да влезе чист въздух, после влязох в стаята, която навярно е била използвана за кухня, накрая отворих сака и стоварих хранителните продукти върху старата дървена масичка.  Преди да се заема с храната, аз погледнах през прозореца, където тъмнината постепенно завземаше околността. Къщата беше крайна, след нея започваше поляна, зад която по всяка вероятност имаше река, защото долу в ниското растителността беше гъста. А оттатък поляната се виждаха две селища, навярно едното беше Дзебниауреби, а другото Джебота.

  След като изядох храната и изпих една чаша от великолепния грузински коняк, аз си сгрях вода, изкъпах се в старата баня, а накрая се приготвих да лягам. За спане избрах най-голямата стая, където се разстилаше стара, но широка спалня. Преди да легна, отворих широко прозореца, за да влезе чист въздух и се загледах в далечината, откъдето също имаше изглед към Дзебниауреби и Джебота. Аз  задържах погледа си към тях. Светлините на едното село бяха много повече и много по-нагъсто от тези на другото. Дали това почти неосветено село беше Джебота?
  Не исках повече да товаря мозъка си, защото жаждата за сън вече ми действаше като физическа болка. Затова се пъхнах в мекото одеяло, което намерих в един стар скрин и макар че около мен жужаха комари в противно количество, не след дълго вече се носех в сладките покои на съня.


                                                ................


  Когато се събудих и съзрях ярката бяла слънчева светлина, обсипала пода и стените, интуитивно разбрах, че е към обяд. Макар и покрит с пъпки заради комарите, се чувствах бодър и отпочинал, а това бе предпоставка за хубав ден. Бавно се изправих и погледнах през прозореца. Поляната, която снощи ми се стори тъмна и грозна, сега като че ли бе обвита с приятен яркозелен килим. Короните на дърветата създаваха впечатление, че са изрисувани с по-тъмни и по-светли краски, а ширналите се зад тях селища Дзебниауреби и Джебота приличаха на малки предверия към величествените и необятни Кавказки планини.
  "Какво толкова може да има там?" - запитах се аз, като сега бях убеден, че отговорът е крие единствено в местните суеверия. "Навярно има някакво гробище, за което се носят легенди, но в действителност по нищо не се различава от другите гробища" - отговорих си наум и затворих прозореца. И след малко темата за Джебота вече не ми беше интересна.

  Облякох се, изядох хляба и салама, останали от снощната вечеря и излязох навън. Исках да пия кафе, а след това да се заема със задачите по унаследяването на имота.
  Централната част на Тианети приличаше на центъра на малък български град. Тротоарите на главната улица бяха опасани с множество дървета, а старите магазини бяха украсени с най-различни продукти. Имаше сравнително много хора, като лицата и физиономиите им наподобяваха тези на българите. Изобщо, чувствах се така, все едно се намирах в някое спокойно българско селище.
  Видях кафене, което ми се стори доста прилично в сравнение с останалите, влязох вътре и седнах на една маса, чакайки намръщената сервитьорка. Когато накрая тя дойде и ме погледна строго със сърдитите си очи, аз си поръчах чаша кафе.

  Все пак кафето ми хареса - беше силно и много ароматно. Поемах го бавно като стар аристократ, а в същото време обмислях плановете за предстоящия ден. Дузина човеци от околните маси ми хвърляха прикрити погледи, но аз се стараех да не им обръщам внимание. Знаех, че в такива далечни грузински селища, да гледаш някого в очите не е особено добра идея, защото вероятността да попаднеш на "грешния" човек е голяма.
  Когато изпих кафето, аз излязох от заведението и тръгнах към голямото бяло здание, построено вероятно по времето на "соц-а". Там, според мен,  трябваше да се намира кметството.

  Сградата ме посрещна със стари железни врати и изпочупени стъкла, мръсни, почернели от времето стени и покрити с мъх и паяжини прозорци. Навсякъде се усещаше миризмата на влага и мухъл, а бежовият латекс, с който бяха боядисани многобройните врати на канцелариите и кабинетите, се беше олющил. Някаква възрастна жена излезе от една от стаите и аз се запътих към нея

  Няма да описвам подробно перипетиите, през които трябваше да мина, докато открия точния кабинет. Разкарваха ме от стая в стая, препращаха ме към несъществуващи институции, дори някои се направиха, че не разбират какво им говоря, защото "акцентът ми бил по-различен". Все пак накрая "принудих" един служител - някакъв си адвокат по въпросите на поземлената или имотната комисия (не зная как точно да го преведа) - да разгледа завещанието и да провери дали освен дядо ми къщата е имала други собственици. Оказа се, че петнадесет процента от имота принадлежал на далечен роднина, който живеел в град Ахалкалаки, и че имало вероятност човекът да не знае или да е забравил за този дял, защото нито веднъж не се е явил да плати своята част от данъка. Но както и да е - разбрах, че заради прекалено мудните грузински закони, аз трябва да отида чак до Ахалкалаки, да се срещна с човека и той да подпише, че е съгласен аз да унаследя имота. Разбира се, ако се съгласи, аз щях да платя всички негови дългове.
  Майка и татко имаха координатите на нашия роднина, който носеше името Едуард Айзахаранашвили и беше първи братовчед на дядо ми. Те ми дадоха телефон и адрес, аз му се обадих и се разбрахме утре да му отида на гости.

  След това посетих един магазин и се запасих с голямо количество храна. Тя, според моите изчисления, трябваше да ми стигне за 4-5 дена. Купих също и препарат против насекоми, надявайки се тварите да не тормозят съня ми. А накрая, когато отново влязох в къщата, установих, че минаваше пет часа. Бях адски уморен, затова хапнах набързо и реших да полегна малко.
  Обаче не заспах. Навярно психическото пренатоварване, съчетано с голямата доза умора, оказваха силно въздействие върху организма ми и той отказваше да се отдаде на почивката. Накрая станах, облякох се и излязох. Надявах се една приятна и спокойна разходка да успокои малко нервите ми и затова тръгнах през поляната към реката.

  Пред мен се виждаха двете малки села. Поех по една пътечка, отиваща към онова, което мислех за Джебота.
  Пътеката водеше по малък каменен мост, който пресичаше реката. Тя не беше кой знае колко широка, но бе сравнително пълноводна. От другата страна забелязах стара дървена табела с грубоват надпис "Джебота 200 метра". Значи селото пред мен наистина беше Джебота!
  Не зная защо, може би тогава бях в плен на някаква дива възбуда, но в мен се загнезди идеята, че тази вечер трябва на всяка цена да намеря "Гробището на демоните". Умората сякаш за миг се изпари от плешките ми и даде трасе на неопределим стремеж към разгадаване на мистерията. Почувствах се като герой в приключенски филм или разузнавач - смел и готов за подвизи.               


                                           ..............

  Ако къщите в Тианети, или в което и да е неголямо грузинско селище, ми се струваха неугледни и мизерни, то тези в Джебота бяха просто жалки. Всичките бяха обрасли с буренаци и храсталаци, а на повечето стените се бяха пропукали. Асфалтирани пътища нямаше, освен една, вероятно главната улица, но настилката беше разбита и покрита с голямо количество треви. Останалите шосета в селото едва се забелязваха заради солидния килим от бурени по тях. Селото изглеждаше като изоставено от много години, макар че тук-там мярках по някой човек, който ме гледаше така, сякаш бях извънземен.
  Не исках да питам никой от тукашните жители за "Гробището на демоните", защото до един не вдъхваха доверие. По тази причина реших да действам сам и да се уповавам на логиката. Преминах по някакво подобие на площад, което повече приличаше на неокосена ливада, и свърнах нагоре по една стръмна улица. Именно от мястото, където улицата пробиваше гората, се откриваше чудесна гледка към местността.
  Видях, че около селото има две гробища. Навярно едното (по-запустялото) е "Гробището на демоните", защото другото изглеждаше що-годе поддържано и по всяка вероятност се използваше още. Затова тръгнах към запустялото гробище.
  Беше почти седем часа и земният хоризонт вече поглъщаше оранжевото слънце. Противните комари и някакви други гадни насекоми зажужаха безкомпромисно около главата ми. Отново пресякох пустия площад и тръгнах по една много тясна улица. Минах покрай малка църква, чиито прозорци бяха счупени, а дървената ù врата зееше разбита. Може би вярата тук се бе изпарила отдавна. Видях около църквата двама странници, които ме удостоиха с особени втренчени погледи, карайки ме да се чувствам неловко.
  Крайните къщи бяха изцяло порутени, а извисилите се треви и храсти бяха заличили напълно пътеката. Когато отминах последната постройка, някаква неясна вълна от напрежение премина през мен. Усетих по кожата си ледените тръпки на уплахата. Погледнах напред и го видях - зловещо разстлало се на едно малко възвишение, по-грозно и по-мрачно от всичко наоколо, чернееше "Гробището на демоните". Това бе то, и само то, нито една друга асоциация не би му подхождала толкова добре!
  Разбрах, че няма да успея да достигна до него! Не че беше далече, напротив - намираше се на около стотина метра от мен, но усещах силен неопределим страх, врязал се дълбоко в съзнанието ми. Аз треперех! Нещо невидимо ме отблъскваше, сякаш ме принуждаваше да се обърна и да хукна в обратна посока. Но друга, по-голяма сила ме теглеше напред, и тази сила беше лоша, зловеща. Тя сякаш ми шепнеше да вървя към към гробището, към мрака. Аз тръгнах с плахи стъпки.
  Чувствах, че ще се случи нещо, гледах напред, към обраслото с храсталаци и ниски дървета място. Нещо се раздвижи, обаче въпреки всичко аз не се стреснах, защото ГО ОЧАКВАХ!  Това бе човек, но имаше нещо изродено в походката и движенията му - бяха криви, някак флегматични, лежерни! Той не бе сам - до него се пъплеха още няколко твари! Дори не няколко, а цяла глутница, цяла орда! Всички ръкомахаха некоординирано, подобно на сектанти по време на ритуал, клатеха главите си като в някакъв транс, а очите им сякаш излъчваха слабо червеникаво сияние....
   От гърлото ми се процеди писък, аз направих няколко крачки назад и се хванах за стеблото на едно младо дърво. Усетил опората, вече чувствах вълната на страха, която облада ударно разсъдъка ми. Обърнах се и побягнах към селото!
   Тичах силно, макар че умората беше завзела тялото ми. Спъвах се в неравностите на черния път, изправях се и продължавах напред. Небето вече добиваше тъмносин цвят, но облаците на запад все още бяха обвити в слаба оранжева светлина.
  Минах бързешком покрай изоставения площад и се втурнах по крива уличка, която ме изведе от селото. След като пресякох моста, почувствах успокоение, все едно бях изхвърлил тежък товар от раменете си.

  Най сетне се добрах до Тианети. Бях задъхан, усещах невероятна умора и слабост. Вече съжалявах за тази внезапна и необмислена екскурзия, съзнавах, че изразходвам прекалено много сили. А фактът, че утре трябва да ставам рано и да пътувам чак до Ахалкалаки, допълнително засилваше неприятните чувства. Когато влязох в къщата, първото нещо, което реших да направя, беше да сгрея вода.
  В банята имаше стар бойлер на дърва, който вчера не се реших да използвам, но когато обиколих двора, видях един килер с дърва. Взех няколко големи трупи, подпалки и хартия, след което се върнах в банята и накладох бойлера. Докато чаках водата да се сгрее,  хапнах набързо една консерва. Когато банята вече бе готова, аз се изкъпах и накрая отново легнах на удобното легло. Сънят ме споходи почти мигновено.
    
 
  ... следва продължение...