През тая нощ Шуна ми наговори много неща. И чудни, и странни, такива, каквито никой преди това не ми беше говорил и после никога не чух. Не знам дали това е истината, или е една хубава приказка. Но го запомних. Дума по дума. И си го повтарям всяка нощ преди да заспя. Заедно с „Отче наш”. Сега го предавам на вас. Помнете и разказвайте. За да не се загуби, а да пребъде.

- Българите, - рече Шуна. – са народ много стар. Нашата прародина е далеч на изток, в долините на една велика планина. Щастливи били българите, защото се подчинявали на волята на своя Бог. А Той искал от народа си само две неща. Първо искал да са честни и да пазят закона. И такива били българите. Прочули се те като най-справедливите хора на света. И затова чужди градове и чужди народи доброволно се присъединявали към държавата на българите. Защото знаели, че ще живеят с ред и закон. Голяма сила давала тая справедливост. Крепила тя в добри дни и във време разделно, когато враговете побеждавали и разрушавали българските градове. Но българите все намирали нова земя и нова родина. И създали те много Българии, и всичките били славни и достойни. Защото имало ред и закон. И всеки си вършел работата под страх от смъртно наказание. Дори и царят, и той не смеел да даде лош закон или да отстъпи от бащината слава и чест, защото тогава най-близките му хора първи щели да му вземат главата. А най-славната България била нашата, Дунавската, която създали Омуртаг и Крум, и всички преди тях от рода Дуло до Тервел и великия Аспарух! Сам императорът, господарят на половината свят, треперел пред българската сила и плащал данък за срам на ромеите и заради многото им грехове. И се чудили близки и далечни като слушали, че той е победен от нашия народ. А то било, защото в България имало ред и закон!

И второ искал Бог от българите - да не са алчни. И не били алчни те! Данък се вземал само по едно повесмо прежда, по едно яйце и една лъжица масло на година. Това бил данъкът и друго нищо не не се искало. И затова била богата България, не с хазната, а с хората си. И затова в България най-богати и най за почит били не търгашите, не лъжците и измамниците, а работливите хора. И те били начело на държавата! И затова за най-славни и честити се брояли не тези, които имали най-много жени или коне, или волове, а тези, които са дали най-много от своето на ползу роду. И така било във всички Българии, и затова били те страшни и чуени по целия свят, а българите - по-многобройни от песъчинките в морето.

Така било много години – никой не знае колко. А после дошъл християнският Бог. Коварен излязъл той и лукав. Казват, че Борис покръстил българите и то е истина, но само на половина. Защото и преди него мнозина вече се повлекли след Исуса. Защото така било по-лесно. Защото нашият Бог казвал: „Прави каквото трябва!”, а християнският казвал: „Прави каквото искаш, пък сетне се покай!”. Така полека и потайно се развратил народът ни, колкото и да се борили с тая зараза нашите първенци. Хубавото трудно се гради, но бързо се разваля. Като видял Борис каква е работата, уплашил се съвсем да не се затрият българите и приел гръцката вяра, но съхранил нашия език. Ала един гол език държава пази ли? Разрушени били капищата, прогонени колобрите, а 52 достойни рода били избити, ведно с жените и пеленачетата, загдето не пожелали да се кланят на лъжливия бог! И великото медно гумно – сърцето на България, в което императорите векове напразно мечтаели да забият копието си – и него разрушил Борис – езическо било! Синът му – храбрият, мъдър и злочест Расате виждал пропастта, зейнала пред българското племе и се опитал да го повърне назад, към стария бог и старите обичаи. Клетникът! Колкото можел да върне назад реката, толкова върнал и вярата! Писано е, че старият Борис победил сина си и го свалил от трона, но то е глупост и за деца приказка. А истината е, че Расате разбрал, че няма как да оправи държавата и народа, и доброволно подложил очите си под шишовете на полуделия си баща. На негово място дошъл Симеон. Половината си живот той живял при гърците и станал полугрък. Така му и викали. От гърците приел той алчността, високомерието и гордостта. Ненаситен бил Симеон. И цялата България стенела и пъшкала под скиптъра му. Война след война водил той. Чет нямали. И били черните забрадки по нашите села яко попарена шума в гората. И се намножили манастири и монаси, дето не ги било еня ни за род, ни за държава, а се гоели като свини в кочина. Дошли гръцки закони – позорни и нечестни - на мястото на справедливите български. И данъци зашибали немилостиво народа – трябвало да се храни тая паплач от иноци и послушници. Забогатявали и заповядвали зверовете и гадовете. А истинските българи гаснели от мъка по своята държава, превърнала се в мечта, в легенда. И синовете на Симеон се вдигнали срещу тая развала, и брат му – самият Боян Магесникът, ала и те не могли нищо да направят. Злото е по-силно, отколкото изглежда. И така и до днес.

- Помни, момче! – изправи се Шуна и ядно ритна един въглен в угасващия огън. – Още има такива, дето си мислят, че могат да възкресят България. Виждам те, че и ти си от тях. На тебе ти казвам, да знаеш, и на другите да разказваш – не може да има България, без да има българи. А те измряха. Отдавна. И нови няма да се родят!

- Девойко – промълвих – не те ли е страх поне малко от Иисуса Христа? Та мигар не дойде той на света с мир и за мир? Не каза ли Той, че са блажени плачещите, защото те ще се утешат, и са блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят?

Шуна скръсти гордо ръце на гърдите си:

- Когато някой търси истината, Бог вижда. И когато някой лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, а християните забравиха. Но Бог вижда!

- Тръгвам си! – рекох и обърнах гръб на момата.

- Спри! – някак другояче рече Шуна. – Като си ходил по Радомирско... срещал ли си Димо Сирак от село Оролаци?

- Не съм. – отвърнах.

- Ако го видиш... носи му здраве от мене! – гласът й се пречупи, изчезна в дълбините на пещерата.

Излязох навън. Слънцето грееше.