Пролет е. Пък в манастира – все едно зима. Пусто, тъмно, самотно.

И студено.

А не трябва да е така. Нали Бог е с нас?... Или ни е изоставил? Той ли нас или ние него? 

Изоткуцуках някак по камъните, прекрачих през прага, а зад мене се затръшнаха портите. Камъни. И порти. На тоя камък ще изградя църквата Си и портите адови няма да й надделеят. Това ни рече ти, Боже.

Рай беше.

Рай си сътворил, Господи, няма нищо в тая наша изгорена и опустела българска земя, което да не е красно и сладко. Защо, Боже, ни е толкоз мило всичкото родно, майчино и татково, защо ни тупа толкова силно сърцето, и се вълнува, и не може место да си намери кога да се изшири отгоре синьото небе и топлото слънце, и ясната месечина, кога замирише дъхът на гора и на трева, кога се зачуят хлопотарите на овците. Безбройните, радомирските. И кога моми запеят хайдушки песни. За нашите мъже. И за момчетата. Бесни. Непокорни. За нашите. За своите.

Не се предадохме. Не се примирихме.

И няма. Никога. Няма да забравим своето. Колко и да сме потънали, какви и роби да сме, завиждайте ни вие, деца на чужди ветрове, защото няма никога да завладеете нашата земя. Земята си е наша и си я обичаме. И тя ни обича. Българите обича. Нашия глас. Леша ни и кръвта. Колете и убивайте, но няма да ни разделите от своята ни пръст. Отдавна сме се споили в едно. А вие... вас, кога и да е, ще ви прогоним и ще ви избием. Жал ми е за майките ви....

И тръгнах аз, старецът, сред светлина и разлистени букове, през цъфнали храсти и песни на кукувици, излязох от нашия свети манастир Възнесение и лека-полека, както подобава на белите ми коси, прошетах се из хубавото Егълнишко.

Имаше момче и момиче, дето наскоро бяха придошли отнякъде, пък егълничани не ги искаха и говореха що ли не – че не били брат и сестра, ами лежали заедно като мъж и жена, че сторили кой знае какви грехове и щели да ни запалят селото и други такива триста. И като нежелани, бяха се отделили двамата настрани и струпали една колиба от клони и шавар и там живееха, а с тях и една юничка, цялото им богатство. Пък тези, от незнание и глупост, я пуснали при някакъв грамаден бик да я заплоди и сега, милата, трябваше да се отели, а коремът й като в приказката – аршин нашир, аршин надлъж, и ги беше страх момчето и момичето, че няма да може да се разкръсти добичето, а от селото никой не иска да помогне. Шуна щеше, но няма я вече. Няма я Шуна и останах аз. Сам... И трябваше да ида. Що ли мога да направя? Но ако не друго, поне така – за смелост, да не са оставени... Аз най-добре знам какво е никого да си нямаш.

- Гяур! – дочу се отведнъж някакъв глас.

Излязоха из шубраците някакви циганета и ме заобиколиха отвсякъде. В Егълница цигани няма, сигурно са от катун, дето поминава за Радомир ли, я за Сирищник...

- Пари имаш ли, папаз? – пита един из тия.

Пикльовци, петнайсет-шестнайсет годишни, но са много. С трима такива можех да се оправя, нищо че съм стар. Ама бяха повече. И носят дебели тояги. Ще ме затрият за нищо и никакво. Не, че ми се живее. Но и не ми се умира така. Искам още веднъж да се кача на Димов гроб. Да видя кръста. Да коленича пред него. И после да си ме взима. Сатаната. Но не сега. И не така. Да ме пребият някакви дечурлига. Дето още не знаят задника да си избършат. Ако беше при мене сабята дипленица, щях да ги венчая всичките, ама така – с голи ръце... и сам, сам....

И тогава се чу друг глас:

- Няма пари попа, аз имам!...

А гласът беше на този, на момъка, гонения и нещения, дето отивах при него сила да му давам. Боже, толкова ли як винаги е бил?... Не съм го запомнил такъв, видя ми се огромен... с едни ръчища, широко разтворени и кървави. И лицето му кърваво, и дрехите – и те. А очите – безумни и нищо човешко в тях не е останало. И като го видях такъв, отведнъж ми стана ясно, че съм закъснял и кравичката не е могла да се отели, та ми дожаля и домиля за добичето и за теленцето. Пък циганите, покрай грозните му и страшни почервенели пестници, някак забравиха за пари и тояги, че взеха един по един да се изнизват в шубраците като мокри върви. И никой не остана. Само миризмата им, ала и тя се разнесе и все едно, че не са били.

Погледнах момъка, дето ме беше спасил от явна смърт и от поругание. Плачеше. За кравичката ли или за нещо друго, дали пък и той самият си знаеше. И търкаше небръснатите си бузи с кървави ръце, та още повече размазваше и разнасяше по себе си онова нещастие да загубиш своето и нищо да не ти остане. Ех, не беше така. Че се появи момичето, та погали рошавия му перчем. Двамина си бяха. Заедно. Не сами. Не сами като мене. Дълбоко поех дъх, та чак изохках. Знаех що трябваше да сторя. А не ми се искаше никак. Но трябваше. И щеше. Нека да е твоята воля, а не моята...

Седнах и захванах да разпарям расото си. Пък младите с почуда гледаха що ли прави този изкуфял калугерин. Търсех я и напипвах поред подгъвите, докато накрая не я усетих нейде да се търкаля измежду пръстите ми. И като дръпнах конеца, че скъсах и разтурих зашитото – заблестя и лъсна, все едно вчера е сечена... А е било нещо преди двеста ли, триста години. По времето на Александър, самодържец на българи и гърци. Лесно се разбира, че е монета от богати години. Такава една дебела и тежка. Царска, а не сиромашка. Протегнах се, та я подадох на момичето.

- Слушайте ме сега, вие двамата – рекох им. – Нито ви знам откъде сте и какви, но за селяни не ви бива. Ни от ниви разбирате, ни от животни. Не ви е тука мястото. Само се мъчите. Но ще тръгнете по Струма и през пролома на Земен да стигнете до Велбъждкото поле и града на Константин. Хубаво е там – и води има всякакви, топли и студени, и градът е голям – с бани, чаршии и пазарища. Всичко си има Кюстендил и нищо не му липсва. Даже и турци, Бог да ги убие дано. Вървете там и живейте добре. Да сте заедно и да си помагате. Внуци да дочакате и правнуци. И на български да им говорите. Па кога на църква идете, спомнете си и поменувайте един стар монах и един гроб.

- Как ти е името, дядо? – попита ме момичето.

- Моето име огън да го гори – отвърнах. – Прост черноризец съм от егълнишката обител „Свети Спас”. Но името на Димо помнете и не забравяйте. И гроба да му помните. Димов гроб.

И като рекох така, обърнах се, та сурнах надолу из долищата и се скрих, и избягах от детищата. Трепереше ми сърцето и сълзи напираха. Завиждах им, грях нека ми е... А и златната пара... ех, не че е богатство, не ми е заради това. Но вече я нямаше, а исках да си е при мене. Защото тая пара изпрати навремето Алтън Сирма като знак, че е взела Царевград Търнов. Че гори Великата война. Че можем да коронясаме царя си.