Пътеката беше поразена, обрасла и разтурена. И дива. И незнайна. Никой по нея не минаваше. Че и защо? При тия султански равни и господарски пътища, защо ли някой ще да потръгне и да се изгуби по безбожните и безкрайни балкански долини и криваци? Няма такива луди.

Имаше. Имаше луд един. Водеше измъчено магаре по тесните ходове из българските стръмнини и час по час се оглеждаше да не би някой да дойде и да му го вземе. Съкровището. Единственото ценно нещо в неговия живот. Но никой не идеше. Пустош. Пуста беше българската земя. Вийте се, орли, гарвани... Даже и гарвани нямаше. Нищо. Само лудият се вреше по тайните и прокълнати чукари. Той и магарето му. И товарът. И ковчегът.

Айа Урадмур.

Ето, изрекох го. И още написах. Айа Урадмур. Така го наричаха. За всички вече беше „Свети Радомир”. На някакъв си странен турско-гръцки език. Така го наричаха. И искаха всички нещо от него. Чудеса искаха. Здраве, любов и щастие, и благополучие. Молеха се. И свещи палеха. Полудели. И побъркани. Луд е онзи, който повярвал би, че един ковчег и изсъхналото тяло в него могат да го направят богат и велемощен. Или пък обичан. Не съм знаел, ала май много непоредни люде има. Много, много. Че тия всичките се юрнаха връз Айа Урадмур. Нещо да им дава. Нещо да им носи. Че им е длъжен. Щом му целунат ковчега и мощите. И щом си поискат. Длъжен е да дава. Мъртвият. Светецът. И май само за мене от всичкия народ по тоя грешен свят остана той човек. За всички беше Айа Урадмур, а за мене – Димо. Димо Сирак. Него трябваше да заровя.

Защо, Димо, защо? Обичам те, приятелю мой, а ти искаш гроб да ти копая! Че как да те хвърля в черната земя, Димо? Не мога! Нека ме отмине тая горчива чаша. Ох, зная и виждам, че никой друг, освен мене не е останал. Само аз. Само аз от нашите, Димо. И няма кой. Аз трябва да те погреба. И пръст да сипна по сладкото ти лице. И кръст да вдигам отгоре на могилата. Там, на връх планината. Само там може да е Димов гроб. Никъде другаде. Но сърце не ми дава. Макар и умрял, ти си хиляда пъти по-жив от мене, Димо. А искаш да тъпча по гроба ти. И хоро да играя върху него. Затова ли ме запази да съм жив? Да те гледам такъв – умрял и красив и да си късам сърцето от мъка, че трябва с тебе да се прощавам? Жесток си ти, Димо. И Шуна е жестока. А пък Богданчо, клетото ти братче, тройно по-немилостив бива. Всичките сте... омразни. Но ви обичам. Винаги ще ви обичам. И ще пазя вашите гробове. Докато съм жив. А и след това.

Когато те отнесоха, Димо, беше страшно. За мене страшно беше. Първите дни и месеци като роб на Богданчо са ми в мъгла. Нищо не помня. Какво са ме правили, какво са ме виели, нищо не помня. Сигурно бой до припадък и гладен още са ме държали, защото няма вече здрава кост у тялото ми, а река ли да хапна нещо, отвътре всичко ми се надига и едва-що да не закрещя от болка и мъка... но пък и глад се не търпи. Глад се не търпи. И хляб се не търпи. И то е всичко от турците. Ой ви вази, яничари – турци анадолци. Анадолци турци поганци. Бял ден да не видите!

Нищо не помня. Само знамето на Сирминия син. Русият. Толкова рус, та чак бял. Пък бялото на знамето му го нямаше вече, защото беше потопено в кръв цялото и аленееше. Това знаме аз употребявах за молитвено килимче и по пет пъти на ден върху него се молих на турския бог. Че бях станал турчин, а не българин. За кой ли път. Много пъти сменях бога и вярата си. И затова сега съм никому ненужен. Но не бързайте да ме осъждате, хора! Да не се обърнете и вие утре като мене. Да не се обърнете, завърнете... и за какво? Заради тоя пусти живот!...

Богдан, във всичката си лудост и бидейки не човек, а звяр и еничарин, отказа на брата си даже правото да умре. Ами повика страшни люде от западните земи, от Мисир и от пустинята, които владееха прокълнатото изкуство да направят така, че умрелият да прилича на жив. И тия умелци взеха Димо, та го поставиха в ковчег и сториха, проклетите, че тялото му да е нетленно. Кожата му да е бяла. И руса косата. А очите – затворени. Ще речеш – спи Димо. Ала не спеше той. Умрял. Умрял повече и от нашата мила Татковина България. Умрял, а жив. И не мирише от него на мърша, ами на най-сладки благоухания. Ето, това стори Богдан. И се затваряше по цели нощи с ковчега на брата си. Гледаше го и му говореше. Говореше му и плачеше. А после ме биеше. Жестоко. Аз търпях. Защото някой трябваше да остане жив. И да разкаже историята. И търпях заради знамето. И заради короната на българските царе.

А тая корона, какво да я правя, къде да я скрия, та никой да не ми я вземе? Да беше прост железен венец, закопал я бих някъде, та да си отдъхна, че е далече от турците и никога няма да я намерят. Ала не можех. Беше жива короната. Усещах, че е жива. И да я заривам в земята не бива. То е все едно жив човек да погребваш. А къде да е, ако не в земята? Къде да я скрия? Аз съм роб. Нищо си нямам. Всичко е на господаря ми. Но короната няма да му дам. Ако ще жив да ме дере, короната не давам. Глава си давам, корона не давам на турска вера. И ми остана само едно. Една нощ, когато всички бяха заспали, пристъпих плахо към ковчега на Димо. И го погалих. И го отворих. Та прогледнах Димо, моя приятел, моя брат. И кожата му беше бяла, а косата – руса. И не беше умрял той, а заспал. И беше хубав, та хубав, също като в оня ден, когато първом го видях. Жив. И сега жив беше. Само заспал. Сладко. Но някой ден ще се събуди. Сълзите ми, то се знае, рукнаха преизобилно, аз винаги ревлив съм бил, но ги бършех старателно и упорито, да не би да паднат върху Димо и да му навредят. Повдигнах несмело тялото му. Лек беше като перце. И поставих отдолу в ковчега му короната на българските царе. Там й беше мястото. Там, при Димо. Ех, Димо, не ти я даде Шуна когато му беше времето и мястото, но поне сега да е при тебе, приятелю мой! Никой не я заслужава повече, Димо! Можеше ли да станеш цар и да ни спасиш? Или не можеше? Или ни е писано да сме роби и да ровим като къртове в земята? Не знам. Знам само, че всяка нощ си изплаквам очите. Не мога да се примиря, че си в ковчег, Димо. Аз трябваше да съм на твоето място. Но и да умра не смея. Защото ме е страх. Защото не знам какво идва после след смъртта.

И както живеех така в цялата тая болка и отчаяние, случи се, че дойде на гости на моя господар един негов другар от еничарския оджак. И тоя измоли от Богданчо да му покаже ковчега на Димо. И пипна го, че дотогава не беше виждал подобно нещо – умрял човек, а като жив. И преспа, а после се прибра у своите си къщи и ето чудо – направил дете на една робиня, а преди това не могъл. И се позамислил, та решил делибашията, че Димо е помогнал. Пък то, разумява се, не е бил Димо, ами короната на българските царе, която лежеше в ковчега. Че беше кована от метал знаен и незнаен, и носеше у себе си и добро, и лошо.

И щом станал баща онзи, възгордял се и една нощ се напил, нищо че тия уж не пиели, та като се напил, разказал на другарите си как и защо направил дете. И от там тръгнало. Отначало като слух. А после и като истина.

И започна. Започна се. Първо полека. Някой паша. Или друг от бейовете. Или бяла ханъма. Такива люде. Знатни и презнатни. Простите нито ги броя, нито ги споменавам. Та дойде някой паша в Богданчовата къща, на гости уж. И моят господар го посреща, къде ще ходи. И както си пие пашата кафе шекерлия и си пуши тютюн тюмбекия, изеднъж отваря дума за Айа Урадмур. Чувал бил нещо. Говорили хората. Не, че вярвал, но му било интересно. Пък Богданчо още отначало знаеше за какво иде дума. И затова ставаше, взимаше ключа и отваряше собата, където лежеше ковчега на Димо. И оставяше пашата с него. Или бея. Или ханъмата. Накрая даже и везири ходеха. Бил кой бил. Оставяше го Богданчо и бягаше, че не можеше да трае и да търпи, че идваха у дома му не за него, а заради Димо. За Димо Сирак и чудесата му. Бягаше Богданчо. Надалеч. Като страхливец. Аз обаче стоях. И гледах. Гледах паши, кадии, валии, дефтердари, кадъаскери, нишанджии и всякакви други уроди, кучета анадолски, които оставаха пред ковчега на Димо и всеки по своему се молеше за нещо. Един коленичеше, друг направо се просваше по очи, но искаха, всичките искаха и само едно се чуваше: дай, дай, дай!.. А Димо беше умрял, какво и как да им даде? Как да им даде? Ала се прибираше пашата, а след някой месец се чуеше из Константинопол какви големи хаири му бил направил султана, какви нови длъжности и берии имал на главата си. А за грозния и стар бей се чуеше каква гиздава девойка взел за нова жена. Тоя дърт пръч, дано пукне дано!

Чудеса. Айа Урадмур вършеше чудеса. А турците му се кланяха. И коленичеха пред ковчега му. И се молеха като на светец. Хем най-бесните турци. Паши и валии. Везири. Еничари. Всякакви. Бесни кучета анадолски. Да се сплуят всичките! А моят господар търпя, търпя, търпя, но накрая не можеше да търпи повече. Че как да търпи брат му да е светец?! Тоя брат, когото беше убил. И повече. Беше го направил да лежи като жив в ковчега. За кашмер. И за подигравка на всичко българско. Пък умрелият вършеше чудеса.

Полудяваше Богданчо. Полудявах и аз. Слушах го. Денем и нощем. Той не знаеше, но аз слушах. Като враг. Като престъпник и звяр, какъвто беше. Исках да го убия. Но ме беше страх. Затова само следях стъпките му. Всичките. Чувах го как плаче и се тръшка пред ковчега на Димо. И той искаше чудеса. Невъзможни. Искаше всичко да се върне, каквото е било някога. Преди да стане еничарин. Преди да се отрече от България. И от майка си. Искаше пак да е момче. Да е момче. Наше момче. Като Димо. Но такива чудеса няма. Не са възможни. Даже и Господ, във всичката му слава, не е способен да върне времето назад. И да направи от турчина пак българин. А може пък и да е способен. Кой съм аз, че да знам! Това не знаех, но дебнех го. Не Бога, Богданчо. Исках да страда. И страдаше. И страдаше. И се побърка. Затвори се за 40 дни. Ни ядеше, ни пиеше. Сам. От какво живееше тоя човек? И живееше ли? Аз го следях. Дано хвана как говее с хляб и с вода. Или с ракия. Ала нищо. Само стоеше пред ковчега на брат си. И гледаше. С такива едни големи, големи очи. Гладен и жаден. 40 дни. Всичките тия дни само гледаше. Мъртвото тяло. Яко върколак и бродник.

Накрая усети, че сам не е. И пак ме би. До кръв и до кости. Страшно. И точно когато вече мислех, че ми свършва живота и че ще се мре, тогава ме пусна Богданчо и си закри очите. И заплака. А с него заплаках и аз, като си преглъщах кръвта от разбитите устни. И рече ми тоя убиец и проклетник да взема Димо и да се прибирам в Радомир и в Егълница. При Шуна. Това ми рече. И трепереше. Да го заровя. Димо. И ковчега. Нищо да не остане повече. Никакъв спомен. Нищо българско. Пък той щял да дойде след мене. Да си построи кула и да живее в Радомир. И тежко ми и горко, ако не съм бил послушен. Ако не е Димо в земята. Така говореше. Не говореше, а крещеше. Крещеше, удряше ме с ножа си. Мушкан, рязан, ала жив бях. И ми даваше Богданчо ковчега на Димо. Какво повече да искам?