Стоях между двата хълма. Хем ми се плачеше, хем... ох и аз не знам какво... Тука са нашите царе. Чувам стъпките на неспокойните им сенки. Вампирясали. Загдето над гробовете им се вдигат турски текета. А поганци славят чужд Бог върху честните им кости. Хайде оставете другите, само Калояна да е – стига... Грамаден. С три глави над най-снажните си юнаци. И бесен. Пребил и заклал като куче латинския император. И други още безчет. Сякъл. Горил. Заради България. Неговата. Нашата. И сега тоя исполин лежи нейде пред очите ми. Неспокоен. Зъл. А ние сме забравили гроба му. Не знаем къде е закопан. Нищо не знаем. Всичко сме загубили. Не само книгите. А и паметта. Даже и камъните, на които са изсечени имената на царете ни. Всичко. Затова в Търнов никой не излиза нощем. Затова падат минарета на джамиите. И джафкат вълци, лисици. Затова се тресе земята. Великите Асеневци търсят възмездие. И кръвнина. Викат недостойните си наследници. Викат нас, хора...
Ето я Трапезица. Дето се издигали някога палатите на Теодор-Петър и стария Асен. И църкви, църкви... На една от тия май още се видеше разрушеното кубе из търнаците. Може да е свети Йоановата. Където пазили мощите му. А може и да не е. Вече никой не помни. Че има ли значение – всичките са изгорени, съборени. Нищо не е останало.
Трапезица. Това най-мило българско светилище, обрасло сега и прокълнато с див траволяк. Змиярници. Пустош. Била там, говорят, монетарницата, където сме секли парите си. Злато и сребро. Най-важното и здраво пазено място в държавата. А сега – кози и крави дръгливи. Занемарено. Изоставено. Порутени стени. Защо? Заради турците. Говорете ми каквото щете, но те са виновни за нашето нещастие. Защо дойдоха? Кой ги беше канил? И какво донесоха? Ала всичко се връща. И те бял ден няма да видят...
Но като помислиш – Трапезица е добре. Изгорена, срината до основи, оголена. Жалък спомен от минало величие. Иска ми се и другият хълм да е така. Но там беше по-лошо. Тъжно, претъжно. По развалините на Хисаря имаше цяла турска махала връз основите на старите български дворци. Сто ли, двеста ли, малки къщурки с градини от плодоносни дръвчета. По средата, голо и празно стърчеше Чан-тепе, където някога се издигала гордо Майката на всички български църкви Възнесение. Сега там нямаше нищо. Празно. Откоружено. Изтръгнато. Пък на славната и честна обител „Света Петка” гноясва отгоре й джамията Фируз бей. Покрита с позлатени полумесеци. Ама без минаре и викало, че колкото пъти го зидали турците, толкова пъти падало, поради буйни дъждове и ветрове, а и от гнева на светицата.
Хисар. Така му викат сега. Ама аз повече си харесвам старото име, което съм чувал от Шуна. Царевец. Царевград. Сега по него пъплеше безчетен наш народ. Строители, умелци, ковачи, каменоделци, прости надничари. Зидахме, издигахме от руините. Всичкото нямаше как, но поне стените на крепостта и царския дворец трябваше да оправим. Дворецът – защото се готвехме да коронясаме царя си, а стените – за защита от турците. Чакахме ги. А те нямаше да се забавят.
По главния път за Царевец имаше пет порти и кули около тях. Две от тия съвсем бяха рухнали. Другите три ги поправяхме. И се събираха вече войници около тях. С български шлемове, ризници и знамена. Като в старото време. Боже!.. Всичко ми се разлюля пред очите, дъхът ми секна, пак щях да се разрева, за срам да стана...
Срам, несрам, ама това беше... велико.
Виждаш пред себе си как българското се въздига из пепелищата. Твоите и моите дядовци ни протягат ръце от гробовете си, светии зарязват прогнилите икони и застават на стража по бойниците, а боили се качват отново на бойните си коне. И всички заедно заради едно. България, България!.. Нашата мила майчица, единствената, вечната... нашата България. Дано да разберете и вие някой ден колко е сладко да живееш и да мреш за Отечеството!..
Навсякъде около мене се работеше, чукове млатеха дебели клинове, талиги скърцаха и стържеха по старите царски калдаръми, майстори навикваха чираците си, а те търчаха без умора нагоре-надолу и носеха ту вар, ту чакъл, я дъски или пък желязо... Само аз такъв един... безделен, като гостенин на тоя работен народ. Ама и гостенин не бях, защото родното ми село е на хвърлей място. Мислех дали да не си ида по нашенско, но що ли да търся там?.. Костите на баща ми лежаха нейде по чукарите непогребани, а къщата ни сам я бях запалил. Няма да се върна, не ща да ги гледам в очите онези, дето ми взеха залъка от устата. Дано са се угоили, наситили. И като нямаше що друго да правя, тръгнах към джамията Фируз бей, която зееше празна, размъкната и пуста. На прага й седеше един стар турчин, и не да е само на дума стар, не да е само побелял, побабичосан, ами целият смалил се яко мало дете, все едно от восък изрисуван. Ветрецът повяваше меката му брада, беззъбата бебешка уста се смееше беззвучно, а очите – широко отворени, светли и добри, синееха като зюмбюли.
- Добър ден, дядо. – поздравих го по турски.
- Дал ти Бог добро, чедо – отвърна ми на български той.
- Какво правиш тук, няма ли де да отидеш?
- Седя, гледам, слушам... благословил ме Аллах на стари години - нови мурафети...
- За войната ли говориш?
А старият турчин отново тихичко се засмя с беззъбата си уста.
- Мурабета – бол, ама българин нож да дигне – такова не е било досега.
- Защо да не е? Тия стени и дворците – ние сме ги градили. Нашите царе. А вие сте дошли наготово. И всичко сте разломили.
Пък онзи поклати глава и отвърна:
- Булгара падишахлък олмаз; олса да – якъшмаз. От българина царство не става; стане ли – не му прилича.
Загледах го вторачено, изпод вежди.
- Не те ли е страх, като говориш така, някой да ти не стори нещо лошо?
- От лошото и по-лошо има, Аллах от по-лошото да пази.
- Сладкодумец си. И мъдър. Ала народа ми не познаваш. Не знаеш какво е да нямаш свобода и да я търсиш.
© Анани Ананиев Всички права запазени