Стоях между двата хълма. Хем ми се плачеше, хем... ох и аз не знам какво... Тука са нашите царе. Чувам стъпките на неспокойните им сенки. Вампирясали. Загдето над гробовете им се вдигат турски текета. А поганци славят чужд Бог върху честните им кости. Хайде оставете другите, само Калояна да е – стига... Грамаден. С три глави над най-снажните си юнаци. И бесен. Пребил и заклал като куче латинския император. И други още безчет. Сякъл. Горил. Заради България. Неговата. Нашата. И сега тоя исполин лежи нейде пред очите ми. Неспокоен. Зъл. А ние сме забравили гроба му. Не знаем къде е закопан. Нищо не знаем. Всичко сме загубили. Не само книгите. А и паметта. Даже и камъните, на които са изсечени имената на царете ни. Всичко. Затова в Търнов никой не излиза нощем. Затова падат минарета на джамиите. И джафкат вълци, лисици. Затова се тресе земята. Великите Асеневци търсят възмездие. И кръвнина. Викат недостойните си наследници. Викат нас, хора...
Ето я Трапезица. Дето се издигали някога палати ...