Грях

Не можах да гледам как цветовете на неопорочено сърце бледнееха пред позорните очи на човек, по-мръсен от калта. Как ли той успяваше да губи разум през нощта, за да попадне в безсъзнание. Дори не ще посмея да го нарека и сън, защото бясно куче не може да заспи, то просто губи сили и се просва на земята. И в онзи миг позорен аз стоях, не толкова стоях, а просто  блуждаех из прахта и пушека на таз миризлива и два пъти по-тъмна уличка. В началото, скован от страх и обладан, сякаш не можех даже да помръдна, гледах как се гаври той с малкото дете. Сянка хвърляше съседната тераса и тази сянка бе единственото нещо, което ме раздели от това да видя как отлитна душата на детето. Тогава аз счупих оковите и тръгнах към тъмнината. Светлините от лампата нарочно, сякаш бягаха от ъгъла порочен, не смееха да разкрият туй, което се криеше там. Само стъпка една успях да направя и нещо отново скова кръвта ми. Рев, тънък и остър, ме прониза целия, очите ми не посмяха да се отворят, от чутото само разбрах, че в ъгъла тъмен никой не вярваше в бога. Сърцето ми, ако можеше, щеше да ме разкъса отвътре, на свой ред да излезе и да... и там да остане в жарта... дори да убие...

Всичко във мене ридае, скърби, отвътре се пука, защо нямам аз сила... защо не мога да го убия... Ръката ми сякаш беше изтръгната, не знаех как да я мръдна и да намеря смелостта си, скрита нейде в мъглата. Нещо топло, спусна се то... лицето ми нещо гореше... сълза, тя бе единствения ми меч. Но той не можеше да разсече болката на сърцето, скрито там, в ъгъла.

И писък последен отронен бе вече, полази ме той по гърдите после, в съцето ми своята болка заби. Погледах към ъгъла - там вече нямаше нищо, мракът все така си стоеше, а сред мъглата... болка летеше.

Но нямах аз сили, нямах и вяра... и моята прошка не зная дали ще дочакам.