Гръм в люляците

Ако имах градина, щеше да е пълна с люляци…
В лилавото на люляците виждам теб и в лепкавото на мириса им ми мирише на теб. Не знам защо. Може би е имало люляци, когато съм те срещала, може би си ми казвал, че харесваш люляци…
Представям си градината на прабаба ми, люляци много и теб. Представям си, че се връщам там в онази градина, минавам под ореха, падам сред люляците и плача за теб… Така си го представям.
Когато си мисля за люляк, ми се плаче, също както ми се плаче, когато се сетя за теб. Такава съм - все ми се плаче.
Когато си мисля за мен сред люляковите градини, знам, че е нощ. Не бих могла да плача денем, не бих могла денем да падна в лилавите храсти, не бих могла денем да се върна в онази градина, не бих могла денем да мисля за теб…
Не искам нищо. Ти, люляците и споменът за онази градина сте част от мислите и картините, с които заспивам по-лесно и по-щастлива. Всеки тайно вярва в представата за по-голямото щастие.
Съществуваш ли изобщо? Понякога се питам…
Представям си, че съм на село - нощ, звезди, щурци, люляци, орехите, теклите по пътеката, крушката на входната врата свети - чакам те. Не си представям щастието по друг начин, не го виждам, ако не чакам, не бих могла да съм щастлива с някой, който вече е пристигнал.
На село е толкова тихо…, само на теб бих разрешила да нарушиш тишината.
Ти идваш… на моето село, невероятно. В теб няма романтика и ми е мъчно, че попилях представата за люляците, добре че не закичих осил в косите си… Ти не оценяваш тъмнината- ти би запалил фарове, ти не споделяш радостта ми от градината - ти би извадил столове, ти нямаш спомена за прабаба ми - ти би попитал „Как си?”. Защо ти разреших да срежеш тъмнината? Като неопитен шивач, сега от остатъците ще си шием чулове…
Без грам романтично прозрение - усещаш, че сме голи, не истински или физически, а голи в главите си. Безумно е да ти го обяснявам, но с прости думи, казаното значи, че след като се блъсна със мечтите ми, разряза тишината ми, сега мълчиш…
Мирише ми на теб. От аромат на люляк ми се плаче. В градината ми иде да се тръшна и бих го сторила, ако не бе пристигнал… Неразбираемо.
По думите ми някак си изглежда, че те искам. От друга гледна точка ми се плаче, от трета пък се вижда твърде ясно - главата ми е скитащо сираче. Загубила съм някъде ума си, щом сядам тук и размишлявам, за туй що люляците значат и плачат ли руснаците… навярно плачат.
Последни щрихи! Обещавам! Така или пък иначе си се разходил… дошъл си да ме видиш и го правиш, ще си отидеш след това и ще забравиш…

На село съмва рано.
Лежим сред люляците и мълчим.
Аз пак съм плакала… за теб най-вероятно.
Петлите кукуригат и е вече хладно.
Забравих да ти кажа - месецът е юни!
Небето, ха да съмне и е притъмняло.

Вали.
От улицата прах се вдига и даже замирисва на обори.
Сред люляците някой с някой ще да се пребори…

Утеха няма, няма и поука. Теб пак те няма, а на мен не ми и пука. Събуждам се в чаршафи скучни, бели… Обаче ми е някакси приятно. На село съм била, ухало е на люляк, ти бил си с мен… дори е заваляло…
В лилавото на люляците виждам теб и в лепкавото на мириса им ми мирише на теб. Не знам защо. Може би е имало люляци, когато съм те срещала, може би си ми казвал, че харесваш люляци…