16.06.2020 г., 13:53 ч.

 Х-Мен Зараза-15 

  Проза » Фантастика и фентъзи
875 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
27 мин за четене

45.

Намираше се на огромно поле, подобно на необятните низини на Колорадо. Беше черно и посипано с пепел, като след пожар. Невероятна, почти задушаваща мощ изпълваше гърдите му. Антъни сведе поглед надолу и видя, вместо своето тяло, тялото на Приятеля.

Туловището му бе великанско – с гигантска гръд, огромни рамене и ръце като боздугани. Масивните му крака потропваха по земята, карайки я да тътне, сякаш стенеше от болка. Не можеше да види лицето си, но като го опипа, усети чертите и разтегнатата, зееща усмивка на Приятеля.

- В мен ли си? – попита Антъни учудено. – Или аз съм в теб?

- И двете – проговори Приятелят в главата му. – Вече сме едно цяло. Оттук нататък ще мислим и ще действаме заедно.

Антъни си пое дъх и грамадният му гръден кош се изду като балон. Вгледа се напред. През трептяща черна мараня, към него се приближаваше фигура. Пристъпваше бавно напред и с всяка крачка, очертанията ѝ ставаха все по-ясни. Чарлс Екзейвиър. Професорът се движеше с разперени ръце встрани, сякаш за опора. Макар и триизмерно, тялото му бе безцветно, като недовършена рисунка. Разширените му очи се взираха втренчено в Антъни.

„Ходи!“ помисли си Антъни презрително. „Всеки път, като влиза в проклетия ми ум, е на крака! Как не разбра най-сетне, че е сакат и такъв ще си остане!“

- Антъни! – чу се гласът на професора. Тих, едва доловим сред нажежения въздух. – Антъни, чуй ме!

„Да те чуя? Достатъчно съм те слушал в живота си! И достатъчно съм пострадал от това!“

Антъни се спусна към него. Земята се разтрисаше и стенеше под стъпките му, въздухът се завихряше около него. Докато тичаше, в дясната му ръка се материализира черен меч с дълго, лъскаво острие. Професорът вдигна ръце пред лицето си, но не помръдна от мястото си.

- Антъни, спри!

„Млъкни! Млъкни и ти, и всички останали, млъкнете, млъкнете, млъкнете!“                                                                                                              

Замахна с меча и прониза дясното му бедро. Професорът се свлече на земята с вик на болка. Антъни се наведе и заби острието и в другото му бедро. Прозрачни струи кръв се стекоха по безцветните крака на падналата фигура.

„Мислиш, че можеш да ходиш? Не, не можеш! Няма и да можеш, докато не получиш силата ми! Докато не получиш освобождението!“

Антъни се приведе и сграбчи главата на легналия мъж с две ръце. Професорът се замята с все сила, но не можеше да се откопчи. Чернотата започна да се излива от ръцете на Антъни като мастило и да оцветява прозрачната фигура пред него. Запълваше контурите със старанието на вдъхновен първокласник – първо главата, после врата, раменете, ръцете, гърдите, кръста, краката. Запълваше я, запълваше, запълваше, докато не остана нито едно празно местенце. Мастилено черната фигура спря да се мята и известно време лежа напълно неподвижно на земята. След това бавно се надигна. Изправи се на колене, после на крака. Нададе страховит рев и надигна ръце нагоре.

- Унищожение! – изкрещя черният мъж. – Унищожение!

- Да, професоре – Антъни кимна с доволство и отстъпи крачка назад. – Точно така! Унищожение!

Колко лесно стана само! Никакво съпротивление, дори коте би се борило повече! Как гладко вървеше плана му! Сега, след като се свестеше, професорът щеше да избие приятелите си мутанти, а после да се присъедини към него, за да унищожи цялото население на планетата. А после…

Внезапен, рязък лъч светлина прониза очите на Антъни. Разтърси го остра болка. Сепнат, той закри лице с грамадната си длан и залитна назад. През полуразтворените си пръсти видя странна, светла ръка да се спуска от небето. Беше тънка и дълга, със слаби, изящни пръсти. Сияеше толкова силно, че едва успяваше да гледа към нея.

Професорът рязко спря бесните си движения. Притихна и се вгледа в ръката. Тя застина на около три фута над него. Антъни очакваше и той да се дръпне; очакваше светлината да опари и него, но нищо такова не се случи. Професорът не помръдваше – просто стоеше и гледаше ръката. Минаха няколко минути, в които образите пред него стояха застинали като статуи. После Чарлс Екзейвиър бавно протегна и своята ръка нагоре. Беше черна като смъртта, но се опитваше да достигне златната.

Антъни вдигна меча си. Не можеше да разбере какво става. Какво бе това заслепяващо същество, което се бе появило от нищото? Как бе успяло да влезе в ума му и защо професорът му се поддаваше? Не, не можеше да остави нещата така! Трябваше да направи нещо! Протегна се и замахна към светещата ръка. Тя се дръпна и той не успя да я улучи. Видя я как затрепера, но се спусна още по-надолу. Сега я деляха само десетина инча от протегнатите пръсти на професора. Антъни замахна пак, но в този миг Чарлс Екзейвиър скочи рязко нагоре и сграбчи ръката. Тя го дръпна и полетя с него към небето.

Професорът изчезна.

Задъхан, напълно объркан, Антъни огледа пустото черно поле. Вдигна очи нагоре – небето се стелеше над него като гъста сива мъгла. Пусто и мълчаливо.

- Къде отиде? – запита той объркано. – Какво стана?

- Избяга – чу острия глас на Приятеля в главата си.

- Но как така? Кой го измъкна? Как успя да влезе в главата ми?

- Имаме враг – отвърна Приятелят. – Може би в крайна сметка няма да успеем да привлечем професора на наша страна, както си мислехме. Е, няма значение – просто ще го унищожим. Не ни е чак толкова необходим. Можем да се справим и без него.

- Но…- гърдите на Антъни се свиваха. – Това нещо е опасно! Ако влезе пак тук…ако ни нападне?

Приятелят се захили шумно в главата му.

- Не се бой, Антъни! Това нещо не напада! То просто стои и чака да бъде прието! Ако не го пуснем да влезе, ще стои настрана! Ще се показва отдалеч и както преди малко, ще му виждаш само ръчичката! Вярвай ми! Единственото, което трябва да направиш, е да не го хващаш. Стой настрана от него, каквото и да става! – гласът му снижи до съскащ, лукав шепот. – Разбираш ли ме?

Антъни си пое дъх.

- Да. Разбирам те – нямаше как да се усъмни в думите на Приятеля, той винаги беше прав. – И сега какво?

- Сега продължаваме към Калифорния. Кажи на Матю да настъпи газта. Трябва да се отървем от Чарлс Екзейвиър и приятелите му колкото може по-бързо.

 

46.

- Благодаря ти – прошепна Чарлс. Лили се усмихваше. Отдръпна бавно ръката си от челото му. Стори му се, че вижда искрици светлина да проблясват под бялата ѝ кожа. Не, не го виждаше, чувстваше го в съзнанието ѝ – там, където, ако се гмурнеше пак, щеше да открие отново златната река. Река без граници, без посока, без начало и край. Неизчерпаема.

Само дето вече нямаше нужда да влиза в нейното съзнание, за да отпие от тази река. Вече я усещаше и в себе си. Тя течеше над него и оттук нататък, бе необходимо само да се пресегне с ума си и да вземе от живителните ѝ води. Води, които можеха да изцелят всяка болка – и физическа, и психическа. Води, които щяха да са винаги на негово разположение.

Прииска му се да опипа лицето си, за да се увери, че е същият като преди – толкова лек и светъл се чувстваше, че нямаше как нещо да не се е променило и във външния му вид – но като дръпна ръцете си, осъзна, че са още закопчани за рамката на леглото. Осъзна, че китките го болят ужасно и хвърли поглед нагоре. Ръкавите на фланелката му бяха пропити с кръв.

- Ужас! – възкликна. Обърна се към другите двама души в стаята. Ерик стоеше облегнат на стената до леглото, със свити пред гърдите ръце, а Ханк седеше на леглото до краката му, стиснал здраво медицинската си чанта. И двамата не откъсваха погледи от него. Лицата им бяха стряскащо бели. – Хей…какво ви направих? Как...как се държах? 

- Добре ли си? – гласът на Ханк задираше като шкурка. Звярът се изкашля и хватката около чантата му се отпусна леко. – Как се чувстваш?

- Как ли? – Чарлс продължаваше да се взира в бледите им лица. Поколеба се, после промълви – Ясно. Май и вас съм ви натикал в онзи ад, в който бях. Говорих ли ви нещо? Наприказвах ли ви неща, които не е било приятно да чуете?

- Определено ни наприказва – Ерик въздъхна дълбоко. Отпусна ръце и се приближи до леглото. – Ще ни кажеш ли какво стана, моля те? Какво точно ти случи?

- Не се тревожи, Чарлс – Лили го погали по челото. Усмивката не изчезваше от лицето ѝ. – Беше им ясно, че не си на себе си. Знаеш ли, и аз искам да разбера. Искам да разбера каква беше тази болка, която усетих…не съм изпитвала такова нещо в живота си… главата ми направо щеше да експлодира.

- Знам – прошепна той. – Знам, че ти беше много трудно. Благодаря ти, че издържа. Ако не беше ти… - поклати глава. Хвърли поглед към Ерик. – Мисля, че можеш вече да ме откопчаеш, Ерик. Всичко е наред.

- Колебая се – приятелят му присви очи и потърка брадясалата си буза. – Лили, сигурна ли си, че е добре вече?

- Да, сигурна съм! – тя се засмя. – Лично отговарям за него. Откопчай го.

Ерик бръкна в джоба на якето си и се наведе към Чарлс. Металът около китките му щракна и се отвори. Ерик прибра белезниците, а Чарлс бавно отпусна ръцете си надолу. Кръвта постепенно нахлу в тях, обливайки ги в щипеща горещина. Разтърси схванатите си рамене, раздвижи наранените си китки.

- Съжалявам – каза Ерик, - но сам си го направи. Дърпаше се като дявол, измъкна даже рамката от скарата.

- Предупредих те, че може да стане. – Чарлс въздъхна. Видя, че Ханк гледа раните на китките му. Звярът посегна към чантата си, поколеба се, спря движението си. Сянка затъмни златистите му ириси и той наведе глава.

- Ханк! – Чарлс се надигна в седнало положение. Опря се с една ръка на чаршафа, за опора. – Ханк погледни ме!

Звярът го погледна. Сянката все така тъмнееше върху ирисите му.

- Това не е вярно – изрече Чарлс с твърд, но спокоен глас. Изненадан, усети за пръв път в живота си, че не се притеснява да говори напълно открито с някого. – Помня какво си мислех, Ханк, докато бях там, в чернотата. Виждах те като чудовище, което си прави експерименти с мен. Надрънкал съм ти куп неща, които не са верни. Не съм те приемал никога по този начин.

Ханк премигна и разтърси глава.

- Знам, знам. Няма нужда да ми го казваш, Чарлс. Просто съм малко разтърсен още, това е.

- От друга страна – Чарлс потри челото си, - това, което съм изпитвал към теб, очевидно не е било и любов. – Ханк повдигна объркано вежди и Чарлс добави – Въпреки че си по-млад, всъщност съм те приемал като родителя, когото никога не съм имал. Необходимото зло. Чувствах се задължен да се оставя на грижите ти, за да компенсирам съпротивата си към грижите, с които искаха да ме обгърнат моите родители, а аз не им позволявах. Медицинските им грижи, имам предвид.

- Какво говориш? – изломоти Ханк с разширени очи.

- Говоря, че до този момент съм изпитвал към теб главно чувство на подчинение по задължение. Което естествено, отприщваше и толкова честите моменти на агресия. Логично. До този момент не можех да си ги обясня. – Ханк продължаваше да го гледа невярващо. Чарлс помълча малко, после му се усмихна. Протегна китки към него. – Можеш да се погрижиш за ръцете ми. Нямам против.  

- Изключително! – обади се Ерик от другата страна на леглото. В тона му се преплитаха нотки на подигравка и чисто удивление. – До този момент не съм те чул да казваш, че изпитваш към някого нещо друго, освен любов! Май наистина си се завърнал от оня свят!

- Никаква любов не съм изпитвал към никого – отвърна Чарлс тихо. – Няма как да е било така, след като не съм изпитвал любов към самия себе си. Чувствата ми към всички вас, включително и към теб, Ерик, са отразявали единствено това, което чувствам към себе си. А то е било главно вина, подценяване и самосъжаление. Най-вече самосъжаление. Мисля, че това е чувството, което най-често съм прехвърлял върху другите, особено върху децата, които обучавахме. Не съм ги обичал, съжалявал съм ги. Боже мой!

- Значи… - Ерик скръсти ръце - …да заключа ли, че си достигнал до нов извод за моралните основи на Вселената?

- Да – Чарлс се засмя, - но не е точно това, което ти си мислиш. Вижте, ще се опитам да ви го обясня. Ханк?

Звярът тръсна отново глава и извади от чантата си шишенце йод и тампони. Ерик се обърна към Лили и промърмори: „Таланта си да командва обаче не е загубил!“ Лили се засмя и сложи пръст на устните си. Ханк хвана едната длан на Чарлс и започна внимателно да почиства раната на китката му. Още кървеше слабо. Чарлс присви очи и се обгърна в светлината, за да отдели съзнанието си от болката. Когато усети, че отслабва достатъчно, за да не му пречи да се съсредоточи, каза:

- Когато предположи, че космичната енергия, която погълна Джийн е отворила проход към друго измерение, не си сбъркал. – Ханк повдигна вежди с интерес, но не каза нищо, а продължи да работи върху раната. – Мисля, че това е измерението, от което започва всичко. Началната точка. Светът, от който тръгват всички останали светове. Основата, която се крепи на две понятия – битие и небитие. Съзидание и унищожение. Светлина и тъмнина. Любов и…- Чарлс понижи глас - …омраза.

В стаята настъпи тишина. Ханк изсипа кръвоспираща пудра върху раната и затвори шишенцето със щракване.

- Тези две понятия са неизменно свързани, не могат едно без друго. Небитието е необходима предпоставка за съществуването на битието, то е определящата го алтернатива. По тази причина налице е винаги изборът между едното или другото. У всяко разумно същество, от което и да е измерение, е заложена възможността за този избор – да съществува или да не съществува. Да обича, или да мрази. Разбира се, поради недиректната ни връзка с чистия източник, ние почти никога не правим крайни избори. Положението при нас, хората, е в повечето случаи някъде по средата – няма чиста омраза, нито чиста любов, има едно средно положение, едно полу-съществуване, едно колебание между себе-приемането и себе-отхвърлянето. Случва се понякога някои хора да отворят техни лични портали към началното измерение и така да получат достъп до светлината или тъмнината в чистия им вид, но това е много рядко. Мисля, че хората които са го постигнали, се броят на пръсти. Можем да изброим някои такива фигури – Калигула и Хитлер, например, или Ганди и Майка Тереза. Към последните ще добавя и жената, с която се запознах преди пет месеца и която сега стои тук при нас – Чарлс кимна към Лили и тя сведе очи с усмивка. – Тя е успяла да отвори свой собствен портал към света от светлина…и ме допусна да мина през него. Да го ползвам и аз. Така ме спаси, всъщност.

Ханк пусна дланта на Чарлс и вдигна очи към него.

- Значи искаш да кажеш, че…че тъмното вещество в Южния залив….това е изтичане на омраза от началното измерение? Мисловната честота е омраза?

- В най-чистия ѝ вид, да – Чарлс сви дланта си в юмрук.  – Когато те завладее, първо изпитваш омраза към себе си, заради някаква предполагаема физическа или психическата неадекватност, която ти е внушена. Скоро след това омразата към самия теб се превръща в омраза към другите. След прехвърлянето на чувството към околните обекти, ти започваш да изграждаш някаква нереална, почти божествена представа за самия себе си, водеща към усещането за пълен контрол над всичко. Изключително опасно състояние, както се видя.

- И Антъни е в това състояние, така ли? – Ханк взе и другата му длан и шишенцето с йод.

- Да – и се страхувам, че е потънал много надълбоко. Надявам се да мога да го измъкна, но… - Чарлс въздъхна - …не съм съвсем сигурен, че ще успея.

- Какво? – Ерик рязко се наведе към него. – Не ми казвай, че пак смяташ да влизаш в главата му! Боже, Чарлс, моля те!!!

- Не съм го победил още – Чарлс присви уморено устни. – Просто избягах от него. След няколко часа ще дойде тук с главорезите си. Какво смяташ да правим?

- Ще го убием!

- Не, Ерик. Страхувам се, че няма да е възможно, дори и да искаме. Твърде силен е – ще видиш. Ако разчитаме само на физическа битка, ще загубим.

- Напълно откачен си! Напълно! Лили, моля те, видя какво стана – говори с него поне ти!

- Мисля, че Чарлс има добър шанс да спаси момчето – каза Лили.

- Не мога да повярвам! – Ерик зарови рязко пръсти в косата си. – Нали го обичаш? Не те ли е грижа за него? Ами ако пак се повтори това, което видяхме и този път не можеш да го измъкнеш?

- Ерик, успокой се – Чарлс гледаше как Ханк насипва кръвоспираща пудра и на другата му китка. – Не е нужно вече Лили да ме измъква. Нейният портал към светлината стана и мой. Мога да взема от тази светлина колкото поискам и когато поискам. Антъни вече не е заплаха за мен, не може да ми навреди по никакъв начин. Просто се притеснявам дали ще успея да изчистя мрака от неговото съзнание. Дали ще ми позволи да го направя по щадящ за него начин или ще трябва да е… - Чарлс притвори очи – …по унищожителния.

Ерик простена отчаяно.

- Нищо не разбирам! Наистина!

- Добре – Чарлс се надигна още малко, изправи рамене. – Искам да ти покажа! Ханк, приключи ли? Благодаря ти. Ерик, ще си свалиш ли за малко шлема?

Приятелят му го стрелна объркано с поглед.

- Какво ще правиш?

- Искам да ти покажа една малка част от това, което е вече в мен. Това, до което имам непрекъснат достъп. Искам да го видиш, за да разбереш за какво говоря.

Ерик го гледаше и не помръдваше.

- Спокойно, направи го – каза Лили с мекия си, напевен тон. – Не е нещо лошо, обещавам!

- Хайде, Ерик! – настоя Чарлс. - Няма друг начин да ме разбереш!

- Мамка му! – Ерик посегна и свали рязко шлема от главата си. – Предупреждавам те, Чарлс, само да посмееш да ми разбъркаш ума…

Чарлс се спусна моментално в съзнанието му. Пренебрегна вербалността на посланията, които го заляха от всички посоки и се съсредоточи само върху цветовите им отлики. Оранжеви, червени, керемидени, светло и тъмнокафяви, сиви – да, най-вече сиви; сивите бяха толкова много, че хвърляха сянка върху останалите и намаляха яркостта им. На места сивотата се сгъстяваше до чернота и тези черни петна сред шарения пейзаж го накараха да потръпне. Кой знае колко от тях са се появили през последния половин час, докато Ерик бе слушал неговите обиди!

Чарлс грабна шепа вода от златната река, която течеше над него и я хвърли сред шарения свят пред себе си. Светещи пръски се разлетяха навсякъде и се посипаха върху всеки цвят, прогаряйки малка дупчици, като златни лазери. Ярка светлина блесна навред пред него, стана почти ослепителна за миг, после намаля и угасна. Дупчиците, обаче, останаха – и около тях, във всеки цвят, трептеше златен кръг, който отблъскваше сенките на два инча диаметър. Сенките, които бяха останали, естествено – защото, когато се огледа, Чарлс видя, че черните петна са намалели с една четвърт, а половината от сивите са леко изсветлели.

И това от една шепа? Само от една шепа?

Чарлс се отдръпна от съзнанието на Ерик. Отвори очи и видя приятеля си, втренчен в него с широко отворени очи. От тях течаха сълзи.

- Ч-чарлс…- заекна Ерик с треперещ глас. Залитна, посегна да се опре на стената, но не успя и се свлече на колене на пода. – О, Боже! – прошепна задавено. – Боже мой…

„Какво?“ оформиха виолетовите устни на Ханк. Звярът го гледаше с разширени очи. „Какво му направи?“

Ерик закри челото си с ръка.

- Толкова съжалявам…толкова съжалявам…съжалявам…съжалявам… - изпод ръката, по бузите му продължаваха да текат сълзи.

Чарлс се усмихна с лека тъга.

- Когато видиш проблясък на чистата светлина – каза той тихо,  – осъзнаваш в какъв мрак живееш. Осъзнаваш в какъв мрак допускаш да живееш. Реакцията ти може да е в две посоки. Ако мракът не е толкова пълен, ще поискаш още от светлината. И още. И още. Дотогава, докато напълно измести мрака. Не може да е изведнъж, защото очите ти не са свикнали, и светлината ще те изгори, но малко по-малко, ще стане. Ако мракът обаче е твърде гъст, и си живял в него твърде дълго, болката дори и от малкия проблясък светлина ще е твърде голяма. И ти ще избягаш от нея, ще се скриеш още по-навътре в мрака. Няма да можеш да я приемеш. Никога.  

Ханк и Лили гледаха към Ерик, който продължаваше да плаче, коленичил на пода. После Ханк се обърна към Чарлс.

- Ти как успя? – попита той тихо. – Ако е необходима такава подготовка на съзнанието, за каквато говориш…ти как успя да получиш достъп до цялата светлина толкова бързо? Как успя да я приемеш в себе си и…да не изгориш?

- Мисля, че той е имал част от нея в себе си винаги – отвърна Лили вместо Чарлс. – Приказва, че е изпитвал само съжаление към себе си и хората около него, но не е било точно така. Имал е и част от любовта…и е търсил още и още. Когато се срещнахме, вече беше готов да я приеме цялата. Не се отдръпна от мен, не избяга, като всички други хора, които съм срещала. Светлината, която е в мен е нещо, за което се е подготвял през целия си живот. 

- Може би е права – отвърна Чарлс. Посегна и докосна нежно рамото ѝ. – Вероятно е било така.

 

47.

След като спря да плаче, Ерик стоя известно време неподвижен, свит до стената. После, съвсем бавно, лицето му се озари от усмивка.

- Все още е тук – промълви със затворени очи. – Не заслужавам и секунда от нея, но е тук. Не си отива. Тук е.

- Заслужаваш я, Ерик – Чарлс се облегна на стената до леглото. – Всички я заслужаваме. Въпросът е дали можем да я приемем.

Ерик отвори очи. Блестяха. Зеленият оттенък в ирисите им, който по принцип едва се долавяше, сега се разливаше по синевината им и им придаваше вид на окъпана в слънце морска вода.

- Това ли е, което имаш в тебе сега? – погледна към Чарлс, посочи към главата си, после обгърна стаята с ръце. – Това ли усещаш? Тази любов?

- Да. Няма да я чувстваш постоянно толкова силно, защото още нямаш отворен достъп до генериращото я измерение. След няколко часа ще избледнее – разбира се, не и споменът за нея. Не и знанието, че съществува. 

- Имаш това в теб…и имаш отворена врата към източника му? Можеш да взимаш от него, когато поискаш? Колкото поискаш? Така ли? Това ли искаш да ми кажеш?

- Да, точно това има предвид – намеси се Лили. – Не знам как точно е при Чарлс, но аз го усещам като коридор, през който минавам и влизам в огромно, светещо помещение. Взимам по-малко от него всеки път, когато ми потрябва. Преди съм го правела несъзнателно, но напоследък – предполагам, защото и негативните емоции са ми в повече – започнах да осъзнавам този процес. Даже изисква известни усилия от моя страна понякога, да овладея стреса.

- Значи и ти изпитваш това? – Ерик се изправи бавно, с опряна на стената ръка. – Боже…сега те разбирам. Сега вече те разбирам, Лили!

- Любопитството ми току-що достигна върховата си граница. – изръмжа Ханк. Отмести черната си чанта настрани и се втренчи изпитателно в Чарлс. – Може ли да просветлите и мен, моля?

- Да, направи го и с него! – Ерик седна въодушевено на леглото. – Направи го, Чарлс!

- Ще го направя – и не само с Ханк, но и с другите. Имате нужда и мисля, че това ще засили и уменията ви. Само че не точно сега. Ерик, може ли да си сложиш пак шлема?

- Шлема ли? Защо да го слагам? Вече не ме е страх! Антъни не може да ми направи нищо! 

- Напротив, може. Аз имам достъп до цялата светлина, ти получи съвсем малка част. Няма да е достатъчна, за да те защити.  

- Тогава ми дай още! Дай ми колкото трябва! Покажи ми как и аз да отворя своя собствена врата към нея! – очите на Ерик заблестяха още по-силно. Той сграбчи ръката на Чарлс и се приведе към него.

- Не мога, Ерик! Не става изведнъж! Няма да ти понесе. Това е процес, трябва време. Ей, не ми стискай така ръката, счупи ми пръстите! – Чарлс се засмя, когато Ерик го прегърна силно през раменете и го притисна към себе си. – Обичам те, приятелю! – провикна се Ерик с внезапен възторг. - Нямаш представа колко те обичам! – стана, прегърна и Ханк. Ханк подскочи и изръмжа удивено. – И теб те обичам! – обърна се, грабна Лили и завъртя в прегръдките си. – Даже и теб, ангелче! Даже и теб!

- Оо, значи вече съм ангелче? – Лили се разсмя. – А какво стана с вампирката?

- Отиде в миналото! Всичко, до преди този миг, е вече в миналото! – Ерик я пусна, после се пресегна и взе шлема си от леглото. – Добре, Чарлс, щом казваш, слагам го! Слагам го моментално! – металът заблестя върху главата му и Чарлс извърна очи. Усети, че кръстът започва да го боли – седеше в много неудобна поза. Премести се малко напред, посегна и хвана единия си крак. Топла, странна, чужда плът и…сега, с увеличените мускули, доста по-тежка от преди. Прехвърли го през ръба на леглото, после прехвърли и другия. Изведнъж осъзна, че вече няма контрол не само над мускулите на краката си, а и над тези на пикочния си мехур и червата. Хвърли поглед към китката си – часовникът му го нямаше. Беше го захвърлил в един шкаф, когато започна да ходи и оттогава не го беше поглеждал.

- Ханк, колко е часът? – попита внезапно.

Звярът се озърна с леко объркване, после сведе глава към своята китка.

- Ами…наближава дванайсет.

- О, страхотно -  измърмори Чарлс. – Може ли да ми направиш една услуга? Ще отидеш ли да ми донесеш количката, тя е отвън в двора, във външния склад. Страхувам се, че сегашното ми физическо състояние ми налага известни задължения и трябва да ги свърша, преди да ми се е случил инцидент и да загубя целия си зашеметяващ авторитет. 

- Аз ще отида! – Ерик скочи и изхвърча от стаята, преди някой да е успял да го възпре.

- Никога не съм го виждал такъв! – Ханк го изпроводи с удивен поглед. – Чарлс, ама ти наистина го побърка!

- Да, но в положителен смисъл – Чарлс се усмихна. – Добре, Ханк. Ти междувременно можеш да отидеш да кажеш на останалите да дойдат след половин час в бунгалото. Искам да се съберем всички и да направя каквото мога за вас, преди да е дошъл Антъни.

Ханк кимна.

„Опираш се на едната ръка, изнасяш тялото настрани, после се изтласкваш с другата. Преместваш левия крак, нагласяш го върху стъпенката, като внимаваш да не застане накриво, после преместваш и десния. Наместваш се удобно, изправяш гърба. Ръцете върху колелата. Колко бързо се връщат старите навици. Сякаш тези пет месеца, в които беше човек с нормална подвижност, никога не са съществували. Всъщност, като се замислиш, и предишните дванайсет години, прекарани в количката, също не са съществували. Нито годините преди тях. Роден си едва сега, тази сутрин, тук, в тази стая. Тепърва ти предстои ново детство, ново юношество и нова зрялост. Тепърва ти предстои всичко.

- Имаш ли нужда от помощ? – попита го Лили. Чарлс се опита да долови тревога в тона ѝ, но такава нямаше. Обичайната светла ведрина заливаше погледа ѝ. Същата, която изпълваше в момента и самия него.

-  Не, миличка, всичко е наред – той ѝ се усмихна, докато завърташе колелата, за да насочи количката към отворената врата на спалнята. – Ела след малко в трапезарията. Предполагам, че другите ще дойдат скоро.

В банята, той първо наплиска лицето си с вода, после се погледна в огледалото. Наистина изглеждаше променен. Кожата му бе по-гладка, по-изпъната, сякаш се бе подмладил с десет години. Очите му излъчваха някакво особено сияние – толкова силно, че след две минути се принуди сам да извърне поглед от себе си и да се засмее невярващо.

Когато отвори шкафа със старите медицински принадлежности, стомахът му неволно се сви. Сянка се спусна над съзнанието му и мускулите на ръцете му се стегнаха. Чарлс притвори очи, спусна се към златната река и се остави на водите ѝ да го облеят от глава до пети.

„Всичко ще се оправи. Никога вече няма да се чувстваш зле. Всичко ще е наред. Просто сега свърши каквото трябва.“

Пое си дъх, после се наведе и измъкна един от пликовете с катетри, заедно с дезинфектанта за ръце.

» следваща част...

© Невена Паскалева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??