5.06.2020 г., 18:29 ч.  

 Х-Мен Зараза - 6 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1069 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
21 мин за четене

Внимание! Тази част може да е неподходяща за лица под 16 години.

 

17.                                                      

Чарлс се събуди бавно – бе спал така дълбоко (за първа нощ от много време насам, без никакви сънища!) че му трябваха няколко минути, за да могат сетивата му да регистрират и собственото му съществуване, и това на заобикалящия го свят. Първо почувства тъпата болка, която тръгваше от стъпалата и се разпростираше нагоре по целите му крака, за да се разпръсне на нивото на кръста. После пулсиращото напрежение от сутрешната ерекция, придружено от смесеното чувство на объркване и доволство. После – топлото, голо женско тяло, опряно до втвърдените му слабини. Той се напрегна, за да се събуди напълно. Жена? В леглото му? Дръпна леко завивката надолу и видя тъмночервените, разпилени по бялата възглавница къдрици. Нежният, бял профил опрян в меката материя, дългите тъмни мигли под спуснатите клепачи, очертанието на малкото чипо носле, еротичната извивка на устните.

Пое си дълбоко въздух, докато подробностите от снощния разговор изплуваха в съзнанието му. Бе ѝ споделил неща, които не бе говорил на никоя жена досега. Бе я почувствал по-близка от всяко друго същество на света. И…по някакъв начин, бе успял да заспи, докато тя лежеше гола до него.

„Сериозно?!“

Опря лице в рамото ѝ и го целуна. Тя се размърда с въздишка на удоволствие. Устните му слязоха надолу по гърба ѝ, проследиха извивката на гръбначния ѝ стълб. Тя изви гръбнак и дишането ѝ леко се учести. Виждаше как кожата ѝ настръхва от целувките му. Ръцете му се плъзнаха по тялото ѝ и постепенно, затанцуваха стар, отдавна забравен танц – танц, в който той търсеше, изследваше, стимулираше, откриваше нови пътеки и нови хоризонти; а тя се отдаваше, разкриваше, отваряше за него като дива, девствена земя, чакаща да бъде напоена с присъствие и да даде плод. Той водеше, а тя го следваше; той ѝ показваше стъпките, и тя ги претворяваше в нови и още по-красиви фигури. Той владееше, а тя се оставяше на властта му и въпреки че в един момент си пое по-рязко дъх и стисна зъби, нищо друго в тялото ѝ, в изражението или в гласа ѝ не му подсказа, че трябва да спре. Прегръщаше го през врата, галеше тила му, шепнеше тихо името му и го притискаше все по-силно и по-силно към себе си докато вече нито той бе себе си, нито тя – самата нея. Претвориха се един в друг и станаха едно цяло. Танцът се завъртя с шеметна, безумна инерция и в него вече не съществуваха двама души, а само движения, цветове и енергия – една от връзките в безкрайната верига, която поддържа диханието на Вселената.

Когато Чарлс най-сетне се опомни, целият гореше и беше плувнал в пот. Отпусна се задъхан назад на леглото. „Не е реално! Това, което се случи току-що, не може да е реално! Измислям си го. Фантазирам си. Фантазирам!“

- Добре ли си? – чу до себе си мекия глас на Лили. Обърна се към нея. Тя лежеше, надигната на лакът и го гледаше с усмивка. И на нейното чело блестяха капчици пот. Червената ѝ коса се спускаше под раменете и закриваше снежната белота на гърдите ѝ.

- К-какво? – той преглътна. Почувства как очите му се напълват със сълзи и ги стисна бързо. Премигна, после пак ги отвори. – А, да. Да, нищо ми няма. Ти добре ли си? Заболя ли те много? Гледах да съм внимателен, но първият път…

- Беше невероятно – промълви тя и го погали по бузата. – Никога не съм си представяла, че може да е нещо подобно. Беше това, което чувствам навсякъде около себе си…светлината…но този път, облечена в плътска форма. – поклати глава. – Направо не знам как да го опиша.

- Мислех си, че…- той преглътна отново. – Мислех си, че това никога няма да ми се случи. Не съм си представял и за момент, че мога да го преживея отново. Макар че този път не беше като едно време, нищо общо нямаше. Поне така ми се струва. Знае ли човек, толкова отдавна беше. Всичко съм забравил.

- Нищо не си забравил – тя прокара закачливо пръст по устните му. – Я ми кажи…ако нямаш нищо против, де…имал ли си много приятелки преди? Имам предвид, преди…

- Преди инцидента ли? – Чарлс се поколеба и притвори очи. – Ами…да, имах. Винаги съм имал голяма слабост към жените. Флиртувах с всяка срещната. Харесваха ме, лесно ставаше. Само дето не продължаваше твърде дълго. Колкото и да се сдържах, все идваше момент, в който момичето усещаше, че знам твърде много неща за нея, че предугаждам твърде лесно желанията ѝ, че я ревнувам от неща, които само си е помислила, а не е казала или направила…и дотам. Връзките ми спираха. Мисля, че най-дългата ми беше три месеца, с една рускиня…Боже, как ѝ беше името? Не си спомням. После се появи Мойра, тя работеше за ЦРУ. Запознахме се по време на мисията в Куба, през шейсет и втора. Първата ни мисия, всъщност. С нея можеше да се получи нещо, защото тя знаеше за телепатията ми и въпреки това ме прие. Прие ме такъв, какъвто съм. За жалост, тогава се случи нещастието и….- Чарлс въздъхна. – И това беше краят.

- Как стана? – Лили обви ръка около гърдите му и опря глава в рамото му. – Инцидентът? Не си ми казвал никога.

- Не е важно, Лили.

- Все пак ми кажи.

- В края на кубинската ни мисия един куршум ме улучи по погрешка в гърба. Но не искам да се връщам към това. Минало е и вече е…

- …без значение  – довърши тя. Прокара отново пръсти по лицето му. – Погледни ме, Чарлс.

Той я погледна. Очите ѝ блестяха толкова силно, сякаш хиляди слънца се отразяваха в сините езера в тях.

- Усмихваш се – каза Лили закачливо. – И не само устните. И очите ти се усмихват.

- И очите ми ли?

- За първи път откакто те познавам, и очите ти се усмихват.

- А да ми е пораснала случайно коса? – Чарлс опипа голото си теме. Разсмя се, когато тя го дръпна към себе си и целуна челото му.

- Ще ти кажа нещо, миличък. Точно толкова сладък си, колкото си бил навремето. Точно такъв флиртаджия и женкар си и сега. И мога да ти дам стопроцентова гаранция, че щях да се влюбя в тебе дори и да беше още в инвалидната количка. Щях да искам да съм с теб, дори и това да означаваше да не правя секс през целия си живот.

Стомахът на Чарлс се сви, сякаш някой го удари в сплита. Тази искреност беше нереална. Невъзможна. Какво ѝ бе казал първият път, когато я видя: „Ти не си възможна!“

- Да, бе! – той включи шеговития си тон, с който да олекоти смачкващо тежкия момент. Да избяга някак от него, ако може.  – Казваш го сега, когато си напълно и изцяло задоволена. Да те питам пак утре?

- Млъкни, Чарлс! Престани да се майтапиш със всичко! Престани да се правиш, че не ти пука! Позволи ми да те обичам, да те обичам истински! Позволи ми! – тонът на Лили сега беше съвършено сериозен. Тя се надигна в леглото, обкръжена от ореол червени пламъци. Чарлс отвори уста, понечи да каже нещо, после пак я затвори. Пое си дълбоко дъх.

- Лили…

Силен звън от входната врата сепна и двамата. Чарлс подскочи, а Лили издърпа бялата завивка и се закри до врата с нея.

 

17.

Пренебрегвайки болката в краката, Чарлс прекоси всекидневната. Беше гол до кръста и закопчаваше джинсите си в движение. Отвори входната врата.

Приятелят му стоеше там, с работните панталони и старото кожено яке. Разрошена му от вятъра коса падаше над изопнатото му в непроницаема маска лице. Въпреки загара, кожата му бледнееше, а синьо-зелените му очи бяха така потъмнели, че ирисите се сливаха със зениците.

Чарлс направи механичен опит да прочете съзнанието му – навик, от който все още не можеше да се отърси – и после поклати глава, раздразнен на себе си. Все едно да се опитва да лети с несъществуващи криле.

- Какво правиш тук толкова рано? – сви ръце пред гърдите си. Вятърът, нахлуващ от отворената врата, бе доста студен. – Не си ли на обекта?

- Чарлс, трябва да поговорим. – Ерик пристъпи напред, но Чарлс не се помръдна, за да го пропусне. Ерик го изгледа озадачено.

- На вратата ли ще ме държиш? – той стрелна поглед встрани и в същия момент Чарлс чу шумоленето зад себе си. Лили пристъпи до него, отмятайки разрошената коса от очите си. Беше се облякла, но пуловерът ѝ стоеше раздърпано, а на бузите ѝ горяха червени петна. Усмихваше се.

- Добро утро, здравеняко.

Ерик ги зяпна. Погледът му се премести от Чарлс към Лили. После пак се върна към Чарлс. После пак към Лили.

- О? – изрече накрая сподавено. Очите му бяха все така тъмни и неразгадаеми. – Значи вече е официално?

Чарлс обви покровителствено с ръка раменете на Лили.

- Нотка на неодобрение ли долавям в гласа ти, Ерик?

Ерик преглътна. Стоя и ги гледа мълчаливо още няколко секунди, после постепенно чертите му се отпуснаха. Широка, обезоръжаваща усмивка разсече лицето му.

- Не, няма такова нещо – посегна и прегърна и двамата през раменете. Беше по-висок от Чарлс и доста, доста по-висок от Лили. Чарлс усети мириса на дървесина и есен от дрехите му и лекия аромат на одеколон за след бръснене. – Всъщност ви се радвам, приятели. Мисля, че двамата сте си лика-прилика и си пасвате страхотно. Двама откачени добряци. Тъй като трудно ви издържам поотделно, мисля, че съвсем ще се измъча да ви издържам заедно, но в името на любовта…- наведе се към Чарлс и му прошепна в ухото. – Трябва да поговорим.

Чарлс отново мерна мигновеното, плашещо сковаване на чертите му. „Заради Лили ли е? Не, не е заради нея. Беше такъв още преди да я види, че е тук. Нещо друго има.“

- Какво става? – оформиха безгласно устните му.

Ерик се отдръпна назад.

- Дозакопчей си панталоните и си сложи една риза. После те чакам у нас. – Чарлс погледна надолу. Ципът му беше наполовина отворен. Дръпна го бързо нагоре и закопча копчето.

- Толкова ли е спешно наистина? С Лили сега ставаме, да изпием по едно кафе поне.

- Не, Чарлс, върви – Лили сложи ръка на рамото му. Кожата му изтръпна от мекотата на дланта ѝ. – Сигурна съм, че Ерик има причина да те отмъква толкова рано от мен и тя не е защото смята, че ще ти изпия кръвта. Нали? – намигна на Ерик, който извъртя очи нагоре.

- Докога ще ми го натякваш това? – въздъхна той.

- Докато не разбереш, че наистина не съм вампирка, здравеняко. – тя се скри със смях в гостната. Чарлс изгледа Ерик подозрително.

- Какво си ѝ говорил, идиот такъв?

- Е, хайде стига, де! – каза Ерик. – С тая бяла кожа и с тия хипнотизиращи очи…измайтапих се в началото, като се запознахме. Добра, добра, ама не го забравя и не пропуска да ме прави на клоун при всеки удобен случай. Честно, как се спогоди с нея, Чарлс?

- Страхотна е – каза Чарлс. – Най-вълшебното същество на света. И за секунда не съм вярвал, че мога да срещна такава жена.

Ерик въздъхна още по-дълбоко.

- Добре – каза тежко. – Хайде, приготви се.

 

18.

Чарлс пристъпи във всекидневната на Ерик. Миризмата на дървесина в стаята бе толкова силна, че носът му се присви. Всеки път като влезеше тук, му се струваше, че се пренася в миналото, в някоя от онези стари дърводелски работилници, с натрупани в ъглите, окастрени трупи; окачени на стената престилки и купища стърготини по пода. Липсваше само табелата на входа, да оповестява името на майстора с огромни, издялани от дъб, букви и да се поклаща и дрънчи всеки път, щом повее вятърът.

- Не се събувай, не съм чистил – каза Ерик. Стоеше прав до кухненската маса, където две високи порцеланови чаши изпускаха прозрачен дим във въздуха. – Ела, пийни глътка чай.

- Не искам чай, Ерик – с ръце в джобовете на джинсите, Чарлс го гледаше с присвити очи. И без телепатичните си способности можеше да заключи, че подобно рязко излизане от рутинното им ежедневие означаваше само едно – сериозни неприятности. Не бе трудно да се сети и какъв би могъл да е видът им. – Кажи ми какво става.

- Ханк иска да говори с теб. – Ерик седна на масата и обви чашата с широките си, силни длани. Чарлс не последва примера му.

- Ханк ли? – Чарлс въздъхна и тревогата му се увеличи. „Не му стигна, че му завещах имението и му връчих директорския пост! Не му стигна, че му финансирах всички проклети научни проекти за трийсет години напред! Не му стигна, че го оставих заобиколен от най-опитните бойци и най-интелигентните учители! Продължава да не иска да порасне и да поеме отговорност!“ – Защо за Бога съм му притрябвал на Ханк?

Ерик присви очи и ги втренчи в Чарлс. Двамата стояха, заковали погледи един в друг няколко минути, без да проговорят. Накрая Ерик каза:

- Може би защото доскоро всяко решение, свързано с Института за надарени деца, минаваше през тебе, Чарлс. – приятелят му говореше много бавно, претегляйки всяка дума. – И може би защото все още, когато се касае за наистина сериозни неща, Ханк има нужда от съвета ти.

- А ти откога си му личният довереник? – попита Чарлс.

- Откакто пиеш проклетия му серум, тъпако! Необходимо беше да се консултирам с него за всеки ден, който прекарваше в крещене и реване от болка! Уверявам те, че говорехме твърде много за твоето физическо състояние и твърде малко за състоянието на учебното ти заведение! Да ти е ясно!

- Не е вече мое учебно заведение – Чарлс въздъхна и извади ръце от джобовете си. Скръсти ги здраво на гърдите.

- Ела да седнеш, ако обичаш. Недей да стърчиш така там, че ме нервираш!

В тона на Ерик внезапно прозвучаха метални нотки. Те бяха твърде познати на Чарлс – напомниха му за времето, в което приятелят му беше готов да обърне ядрените ракети срещу руските и американските кораби в Куба; за времето, в което беше готов да стовари цял футболен стадион върху Белия дом; времето, в което бе готов да участва в разрушаването на света заедно с едно свръхмогъщо чудовище от древността и времето, в което бе готов да убие Джийн, негова приятелка и събрат-мутант, без капка колебание, само защото не разполагаше и с капчица способност за прошка.

Чарлс стисна зъби, после прекоси стаята и седна на масата.

- Слушам те – каза.

- Ханк има проблем с телепата, на който си завещал управлението на „Церебро“.

- Какво? С Антъни ли? – мускулите на Чарлс се напрегнаха. Това вече не го очакваше.

- Да, същият. До вчера дилемата на Ханк беше единствено дали да го изключи от училището, или не, но от тази нощ нещата са се усложнили. Усложнили са се толкова много, че консултацията с теб, от проста опция, се превърна в драматична неизбежност. – Ерик се изправи, взе телефона си и набра номера. Изчака малко, с долепена до ухото слушалка, после изрече:

- Да, Ханк. Тук сме и двамата. Давам ти го.

- Чарлс? – гласът от другата страна на линията бе изнурен, сподавен, сякаш притежателят му не бе спал нощи наред. – Знам, че се разбрахме да не те безпокоя и ако можех да се справя сам, щях да го направя, заклевам ти се. Но не мога.

- Какво става? – Чарлс усети, че ръката му трепери. Стисна по-здраво слушалката. – Какво става с Антъни?

Ставаше му студено. И все по-студено, и по-студено, докато Ханк му предаваше целия разказ за настъпилата промяна в Антъни след напускането му. Първо – депресията и отказът да посещава занятия. Затварянето дни наред в стаята му и възобновяването на разговорите с въображаемият му Приятел – нещо, което Чарлс смяташе, че са оставили завинаги в миналото. След това, бунтарското му поведение по време на часове, редовното нарушаване на правилата на Института – ходенето на забранени места, неправомерното използване на телепатичните му способности, излизането извън територията на имението в непозволени часове – и най-вече, вербуването на групичка ученици, сред които приятелката му Филипа, които го следваха навсякъде и създаваха неприятност след неприятност. „От няколко седмици се принуждавам да слагам защитния шлем в негово присъствие, представяш ли си? Просто защото не съм сигурен дали няма да ме накара да взема една ножица, да си разрежа гащите и да ги оставя да паднат на земята пред всичките ми ученици! Но това не е най-лошото, Чарлс. Лошото е, че сега пак е изчезнал…“

Тук Ханк предаде набързо случилото се предната нощ – излитането им до Лонг Бийч, взимането на пробата от водата, връщането им и последвалите резултати от изследванията му в лабораторията. „Не съм виждал досега такова нещо, но съм убеден, че е това. Има зараза във водата на Големия южен залив и това е психична зараза. Страхувам се, че при наличие на подходящ човешки приемник, тя може да завземе мисловната му честота и да я превърне в копие на своята. Тоест, идентичността на човека ще изчезне и той ще се превърне в това…това нещо, в това съзнание, което е там, във водата.“

- Значи – каза бавно Чарлс, докато осмисляше разказа му. – Ти си искал да свържеш Антъни с декодера, за да разчете това предполагаемо чуждо съзнание? За да разбере какви са му намеренията към човечеството, така ли? А не си ли помисли, че то може да завземе ума на Антъни, точно както казваш, и да го превърне в свое копие? И да загубим момчето?

- Съзнанието на телепатите е различно, Чарлс. Сметнах, че Антъни ще може да се защити…да проведе някакъв диалог…знам ли. Има риск, знам, но трябва да разберем какво е това. Толкова скоро след явлението, което погуби Джийн….нещо се е случило. Според мен се е отворил някакъв времеви-пространствен процеп и нещо е изтекло…не знам какво. Не знам и точно как може да се предаде на хората – дали могат да се заразят само с докосване на водата, или по някакъв друг начин – но ме е страх, много ме е страх, Чарлс. Трябва да намеря момчето и да го помоля да ми съдейства.

- Сигурен ли си, че не е никъде в имението?

- Не. Вдигнах всички на крак, цяла нощ го търсим. Вдън земя е изчезнал. Освен това Филипа, приятелката му, твърди, че от стаята му липсва един сак и голяма част от дрехите му. И тя е много притеснена. Казва, че не го е виждала от вчера наобед. Не бил споделил, че се кани да бяга, дори правели планове за уикенда.

- Не взимай за даденост думите, които чуваш от близките му хора – каза Чарлс. Посегна и разтри слепоочията си. Туптяха от болка.

- Да, ясно ми е. Може да им е повлиял да говорят какво ли не. И все пак явно е избягал, защото го няма никъде.

- Добре, Ханк. Въпреки всичко това, не разбирам за какво съм ти аз. Кажи ми, с какво точно мога да ти помогна?

- Можеш да ми помогнеш да го открием.

Чарлс облегна глава на ръката си. Горещи киселини се надигнаха в стомаха му и се плъзнаха към гърлото му. Преглътна.

- Не ме карай да спирам серума, Ханк. Недей, защото няма да го направя. Вече не съм телепат, обикновен човек съм и такъв ще си остана дотогава, докато имаш желание да ме снабдяваш с лекарството. Виж, ако си решил да дойдеш, да ме вържеш и да ми го вземеш насила, това е друга история. Но предполагам, че с Ерик не сте обсъждали подобни крайни мерки, нали? – Чарлс стрелна с очи Ерик, който седеше прав, облегнат на кухненския шкаф. Приятелят му се намръщи, изсумтя и извърна очи.

- За Бога, Чарлс! Няма да те карам да спираш серума! – тонът на Ханк бе завидно търпелив – а може би просто безкрайно изтощен? – Само че нека ти кажа, че в едно нещо се бъркаш сериозно. Ти не си обикновен човек. Никой обикновен човек, казвам ти го като лекар, не може да проходи за пет месеца след като е стоял дванайсет години в инвалидна количка без прекъсване. Умът ти е способен на неподозирани неща дори и без способностите ти. Единственото, което искам от теб сега, е да седнеш и да помислиш върху ситуацията. И когато стигнеш до някакво смислено заключение за местоположението на Антъни, да го споделиш с мен.

Чарлс въздъхна. „Горкият Антъни!“, помисли той. Пред очите му изникна образа на слабичкия русоляв младеж, толкова затворен в себе си в началото, не като Джийн, която бе готова да споделя всичко, о, не. Антъни бе прекарал цялото си детство в един приют, изолиран в отделна стая, защото не е можел да си държи езика зад зъбите и е споделял на всеослушание всяка глупост, която е прочитал в умовете на останалите деца. Страхували са се от него. Ненавиждали са го. Не са могли да го изхвърлят на улицата, но са го държали сам самичък с месеци, с години. Нуждата му от общуване е била толкова силна, че си е измислил въображаем събеседник, който наричаше Приятеля. Слаба форма на шизофрения, лечима без медикаменти. Чарлс го бе измъкнал сравнително късно от приюта, Антъни вече бе на петнайсет, но успя да влезе под кожата му. Успя да разчупи обвивката му, да го накара да се отвори за другите, да премахне страховете му. Подозираше, че процесът на адаптация при него не е съвсем завършен, но след случилото се с Джийн и Рейвън вече не искаше да поема отговорност за никого. Изхвърли всичките си ученици от ума си и избяга. Да, може би на някои нямаше да им се отрази добре, но той бе дотук. Повече вреда нямаше да причини на никого.

И сега, когато Ханк го молеше отново да се включи в играта, Чарлс съвсем не бе убеден, че това ще е за добро. Може би мястото на Антъни, в крайна сметка, не бе в Института. Може би момчето искаше да е свободно. Може би просто трябваше да го оставят да си живее живота както намери за добре.

- Добре, Ханк – той притвори очи. – Добре, ще помисля.

- Благодаря ти, Чарлс – в слушалката се чу въздишка. – Оценявам го много, да знаеш.

- Хубаво. Обади се, ако има някакво развитие и при теб.

Чарлс остави черния телефон на масата и вдигна глава. Срещна очите на Ерик, който продължаваше да стои неподвижно до шкафа. Металният блясък ги бе напуснал. На устните на приятеля му играеше усмивка.

- Изпий си чая – каза той тихо. – Изстина.

» следваща част...

© Невена Паскалева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??