ХАМЕЛЕОН

Оранжевото небе смрачаваше. Бавно приливаше в сиво. Край мен пробягаха първите къщи на селото. Пред събралите се посрещачи рейсът спря сред облак прах. Погледът ми се зарея над тълпата, някъде в края засвяткаха две пламъчета под изрусена от слънцето коса – Мина. Очите ни се срещнаха. На лицето ù грейна усмивка. Погледът ù подсказа да я следвам. С походка на газела тя сви в първата улица.

По телефона си уговорихме срещата: ”Била сама, баща ù на лов за ден-два. Майчето хванало пътя по многобройните си роднини”. Сянката ù потъна в една стара, надраскана от годините врата. Като крадец се огледах и хлътнах след нея. Мислех дали и друг е влизал така тайно, когато нейните ръце ме грабнаха и стегнаха в обятията ù. Устните сами се намериха. Омалелите крака едва ме отведоха на горния етаж на къщата. На светлината на няколко свещи се кипреше отрупаната от храна маса. Едно тумбесто шише почервеня в срам от голотата ни. Течността му намаляваше след всяко наше отпиване. Скоро на дъното му остана червена кръпка вино. Телата ни се вплетоха като клони на дървета в буря.

Заспали сме пред погледа на горящите свещи. В просъница чухме лай на куче и тропане на дворната врата. Ръцете на Мина се впиха в тялото ми. Съскащият от страх шепот се набиваше в главата ми:

- Баща ми е! Когато го пусна по стълбите нагоре, скачай! Бягай през прозореца!

Набързо навлякох разхвърлените ми дрехи и се засилих към прозореца. Пуснах ръцете си от него, но се почувствах оплетен като коте в кълчища от вейките и листата на лозата. Почувствах режеща болка от впилата се в слабините опъната тел. Под мен в сянката блесна кучешка паст и лай се разнесе до небето. Чу се топуркане по стълбите, след секунда бях на мушката от бащината пушка, която бе насочена към мен, примрял от страх. Под светлината на луната лицето ми прие цвета на лозата. Пълен с ужас, с ангелски глас, Мина се провикна:

- Не убивай котката! Ако стреляш, ще убиеш и мен. Махни кучето оттук, отведи го отзад на двора, за да хвана котката! – В този момент замяукаха всички котешки гласове. Но не се чу никакъв звук.

Подадената от Мина ръка ме извади от капана. Плъзнах се като змия край стената. Страхът приспа болката. Няколкото крачки до оградата преминах за миг.

Слабините ми горяха, с разкрачената походка на ездач се скрих в тъмната улица. Поех пътя към града. Крачка след крачка селото се отдалечаваше, а болката като жарава се разгаряше. Пред мен се проточиха сенките на подредени в редица дървета. Чух бълбукане на вода, стоях край брега на напоителен канал.

Цопнах с дрехите в него. Хладината ме заля. Кълна се, чух свистене от нажежено желязо във водата. Това бяха моите слабини. Болката намаля, но аз затреперих от студ. Излязох на шосето, зад мен се проточи мокра следа. След малко ме осветиха фарове на кола, идваща от селото. Мъжки глас забоботи от колата:

- Кой си ти ? Какво правиш мокър по това време на пътя? - Обясних , че съм студент на бригада и по пътя за града в тъмнината съм паднал в канала. Благородната ми лъжа беше хванала място, щом вратата до мен се отвори. Влезнах и замръзнах от ужас. На волана стоеше бащата на Мина.

Моторът зарева заедно с гласа му: - ”Бил на лов с приятели, един от тях се прострелял. Отвели го в болницата, сега отивал да го види. Ядосала го дъщеря му, спяла още с котки в кревата. Щял за малко да гръмне животинчето, но сачмите щели да счупят стъклото на прозореца. Дъщеря му била за женене, но кандидат-зетят бил градско чедо. Имал страх и вечер не излизал от къщи.

Светлините на града осветиха ядосаното лице на мъжа до мен. След няколко улици слязох и благодарих. Той обеща, че някоя вечер ще дойде с дъщеря си и ще я запознае с мен. Такъв мъж е трябвало на дъщеря му.

Стоя под дървото до един магазин и се зяпам в огледалото. “О, чудо”! - Лицето ми беше приело зеления цвят на дървото.

Бях станал хамелеон.