Преместих уморения си поглед от една мисъл на друга, отгърнах нова страница в съзнанието си, но и тя беше бяла. Като предишната. Опитвах се да уловя някоя идея, но уви! С тези крила много бързо успяваше всяка да избяга.

И така, стоях си безидейна пред празния лист и се чувствах... празна.

Станах от стола, за да се разходя из стаята. Надявах се, че течението покрай ушите ми, причинено от движението, ще накара някоя идея да спре полета си в моята глава, но явно всички хрумвания отдавна ме бяха напуснали.

Та уморена, празна и безидейна, реших да затворя очи и да се спася от изнервящото очакване някоя идея да се заплете в косите ми.

Точно тогава ми се случиха всички тези странни неща!

Отворих очи и осъзнах, че вече не съм в моята стая. Намирах се в кръгло помещение с лепкав под. Стените бяха боядисани в червено, изпъстрени с розови нишки. От кръглата стая се излизаше в тесен коридор. Тръгнах по него, а той беше осеян с картини - такива, които вече бях виждала някъде, някога. Коридорът ме отведе в малка стаичка, тъмна и задушна, в дъното на която имаше лампа, а под нея - маса с четири стола. Насядали около мъждивата светлинка цъкаха карти четири бръмбара - цъкаха и цакаха.

Единият от тях - голям майски бръмбар с кафява шапка на главата си и пура между пипалцата си, постоянно жужеше нещо неразбираемо на останалите.

Малкото черно бръмбарче с чаша водка пред себе си позволяваше на големия черен бръмбар да гледа картите му, докато калинката до тях разглеждаше една събличаща се запалка, невъзмутимо издишаше задушлив червен дим и потриваше доволно рогца.

Приближих се още малко до тази интересна компания, за да ги попитам дали биха ме научили да играя белот, когато разбрах, че те играят не с карти, а с... МОИТЕ ИДЕИ!

Бяха събрали всичките в четири малки тестета, а част от картите криеха под люспестите си крилца, готови да отлетят, отнасяйки вдъхновението ми със себе си.

Ядосах се толкова много, че изкрещях с всичка сила, но жуженето на шапкатия майски бръмбар ме заглушаваше. Тогава се затичах, грабнах четирите тестета идеи и се втурнах към коридора, пред възмутения поглед на невъзмутимата калинка.

Стисках идеите си много, много здраво, за да не отлетят отново. Изведнъж една от тях изпищя, а после ме ухапа! Отворих очи, неразбрала невъзпитаното поведение на идеите си и осъзнах, че в ръка съм стиснала опашката на котето, което сънено се е сгушило до мен, за да търсим заедно идеи.