17.01.2017 г., 8:45 ч.

Хей, хайде на кафе 

  Проза » Разкази
756 0 0
6 мин за четене

Работех на летището и от доста време харесвах един колега ..., той беше шофьор на автобусите, които караха пътниците от терминала до самолетите... Имах семейство, но се забърках в това някак ненадейно.
Един ден го видях и си казах:
- Какво пък толкова, ще го поканя на кафе, ако приеме, ще излезем, ще пием кафе, пък каквото стане!
Казах му:
– Хей, хайде на кафе – И той се съгласи. Не можах да повярвам.
Излязохме след работа, заведе ме в сладкарница, после на кръчма, че стана време за вечеря и някак неусетно.....
го заведох в нас. Бях изпила няколко питиета и бях добила смелост...Децата бяха при свекърва ми на село - бяха ваканция, а мъжът ми беше в Гърция за риба с приятели. Обади ми се, че е там и аз просто реших да...
И така заведох го в нас, не бях спала с друг мъж от както се омъжих. После децата, кредити, ремонти, училище.
Бях изморена от всичко, от ежедневието, от скучния ми мъж, който предпочиташе да ходи на риба с приятели.
Това беше ново, интересно, почувствах се жива. ...
Сипах от уискито на мъжа ми и....
И чашите направиха ЗЪЪЪН... Целуна ме, аз усетих как мравки започнаха да излизат от ушите ми и да лазят надолу. "Аз трябва да взема душ" – си помислих... Изпих уискито на един дъх и после станах олюлявайки се и пуснах телевизора докато фъвлейки обясних, че отивам да се освежа с един душ, че се понапих. Той се усмихна и се загледа в телевизора...
Влязох в банята,пуснах силна струя студена вода върху себе си.
Усетих че започнах да изтрезнявам.
Изведнъж получих факс Свише:
– Ама какви ги върша аз? Та аз съм омъжена, с деца! Ами ако мъжът ми разбере!!?? Майната му, къде е сега? На риба!
И аз съм човек, искам малко нежност и страст, каквато не получавах от него от години.
Излязох от банята, мокра без кърпа. Капките вода се стичаха по тялото ми.
Застанах пред него..
И:
– О, майко Мария – любовникът, който ми изпъди мравките от ушите е заспал. Заспал?!? Та той е по пиян от мен...  Главата му се беше килнала на ляво с изпънати крака и зяпнала уста.
– Егати, грозен е така.–Отидох и започнах да го бутам. Копелето не диша?!? Мъртъв е...
Аз ли го убих?
С какво?
С голото ми тяло?
Та той дори не го видя.
Ми ти се двоумеше дали да играеш...
Мислеше:
– Я да се дръпна...И господ ти даде изпитание.
Добре.
Ами сега какво да правя!??
Гола, с чужд мъж вкъщи, на всичкото отгоре мъртъв!!
Не може да имам чак толкова лош късмет!
Трябваше да направя нещо спешно, веднага!
Започнах да правя сърдечен масаж, дишане уста в уста.
Както бях гледала по филмите.
И:
– О, Господи, благодаря ти!!
Копелето изхърка и започна да кашля.
– Успях, съживих го....
Но не, това са били хрипове от остатъчният въздух в дробовете му.  Мъртъв е, ТРУП. У нас в хола има труп...
–Господи, господи, господи, копеле, скапаняяяяк.
Ще полудея, ще полудея...Погледнах се без да искам в огледалото и видях друг човек... Сбръчкано от ужас лице. Косата ми? Косата ми беше побеляла. Повърнах...
Как се обръща животът на човек, само за миг, само за стотна от секундата. Мислиш спокойният си живот за скучен и изведнъж някаква невидима сила обръща всичко с краката на горе и ти се случва нещо, което никога не ти е и минавало през ума, че е възможно да се случи...Неведоми са пътищата господни. Неведоми.

Краката ми трепереха, може би и от студа, все още бях гола. Трупът се беше напикал.
Когато човек умре се отпуска и започват да се случват странни неща. Но кога да си имаш работа с умрели, че да си на ясно?!?
– На риба скапаният ми мъж е на риба... Дишай, дишай...Задръж дъха си...Копеле колко време ти бях навита и ти да умреш у нас...Какво искаш от мен господи? Защо на мен??? Един и десет... Леле ужас.Напровъщала съм персийския килим. Мирише.
112? Трябва да се обадя. Къде ми е телефона? 112... Не, какво да обяснявам? Защо е в нас? Как така е в нас? Мъжът ми, децата...,майка ми... Боже, господииии. Ще полудея... Никакъв 112. Мисли, мисли...
"Дринк енд Драйв", ще извикам "Дринг енд Драйв"...Трупът е още топъл. Извадих телефона и с треперещи ръце набрах номера на първият срещнат в гугъл номер.
– Ало...може ли от Люлин да дойдете да ни вземете с мъжът ми сме, да ни закарате с колата до Летището? Да звъннете на този телефон. До колко минути? В 1 и 30, добре, ще чакам. Мъжът ми е доста пиян, но спи...Няма проблем нали? ОК.
Имам само 15 минути. Никога не се бях обличала така бързо. Косата ми наистина беше побеляла, това ме плашеше още повече.
Забърсах повръшнята на две-на три...Телефонът звънна:
– Ало, да ще слезна да ви отворя...
Грабнах ключовете – от колата бяха в чантата ми. Къде ми е чантата? Господи...господиии...
Чудесно момчетата са здравеняци...
– Момчета, здравейте...Ох, много съм притеснена.Самолетът ни излита в 5 и трябва да сме на летището в към 3, но мъжът ми здраво се напи и ще се наложи да тръгнем по-рано да се осъзнае, да има време да се съвземе...Ох, всичко ми трепере...
– Не се притеснявайте, госпожо, ние сме си имали работа с доста пияни, сега ще го натоварим в колата.
– Аз багажа съм го свалила, в багажника е, само мъжът ми да качим на задната седалка и да отидем на летището на терминал 1, аз там ще се оправя с него...Не трябва да изпускаме самолета. Заминаваме за 2 дни до Лондон...
– Е, ама той май здраво се е понапил, напикал се е...
– Момчета, ще ви дам по 100 лв, само го занесете в колата на задната седалка и ме закарайте на летището, защото ще се побъркам...– и заплаках.
– Аре, Спасе, не се изкарват лесно 200 кинта.
90-килограмовият труп при вдигането от дивана отново изкара въздух и понеже беше още топъл беше невъзможно да се досетиш, че всъщност носиш труп...
Колата беше Тойота Авенсис, малка от вън, широка от вътре. Спас и колегата му положиха трупа на задната седалка в легнало положение, аз седнах до шофьора-Спас.До летището не помня. Виждах черни прилепи...
Платих за паркинга, платих и на "Дринк енд Драйв" – 250 лв и стоях в колата. Не трябваше да се шматкам по този район, защото работех на терминал 2 и много от служителите ме познаваха. Познаваха и трупът.Адреналинът кипеше в мен като карабит във вода. Запалих колата и тръгнах...Минах през циганската махала и не чувствах езикът си. Беше изсъхнал. Къде съм карала незнам, но по едно време слънцето светна с всички сили от изток. Бях обиколила мислено света. Къде да оставя трупа? Къде? Къде? Къде? На всякъде можеше да ме види някой. Никога не ме е било толкова страх, никога до сега. В огледалото виждах бялата си коса и сълзите си от ужас. Умрелите къде са? В гробището... В гробището?!? Подадох 2 лв. на входа на Малашевските гробища и много лекичко на първа скорост лазех из гробищният парк. Беше обрасло с дървета и храсти. Буйна растителност. Видях една баба, носеше кошница–черната шапчица. Беше рано. Нямаше никой. Тишината трепереше от тихото ръмжене на Авенсис-а. Спрях и с последни сили изкарах трупът от задната седалка, влачейки го за единият крак. Беше трудно. Хапех устни. Беше страшно. Беше гадно. Плача. Минах през автомивката. Пуша. Колата е чиста...Мирише на свежо. Страх ме е.Косата ми. В банята се къпах и плаках. Защо бе господи, та аз палех свещи? Свети Мина, къде си? Къде сте, бе копелдаци шибанииии? Боядисах се. Пак се къпах. Лексотан. Заспала съм. Звъни се на вратата, сърцето ми е дунапрен. Мъжът ми се връща от риба.
– Тука ли си? Аре, че колко риба имаш да чистиш...Нарочно не ти звънях. Викам си: Тая сега ако я напипам с некой, направо ше го утепам. Нея нема да я тепам, че няма кой да гледа децата... Хахахааа. Я дай един чувал от найлоновите.

© Чочоне Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??