Бирата не беше достатъчно студена, но пък беше най-доброто, на което можех да разчитам, след като през нощта изпих почти две бутилки водка, а остатъка глътнах на сутринта с кафето. Сервитьорката ме гледаше странно. Не би издържала и пет минути в моя свят. А тя не спираше да гледа часовника ми. Мислеше си, че съм по-щастлив от нея. Басирам се, че животът ù е много по-лесен и подреден. Със сигурност! Ученичките от художествената гимназия ме зяпаха. Боже... тази червена коса! За теб, мило момиче, животът започва сега. Все още си безгрижна, мамка му, това е супер...
Втренчих се в камерата. Димитър беше параноичен наркоман. Все пак успя да замени хероина с метадон. Държах плика със суичера, който беше останал в мен преди време, когато пушихме кока веднъж, а сутринта беше студено, тъй че да може да го види. Своевременно, когато чух, че се приближава към вратата, му обясних кой съм и защо му звъня. Беше полузаспал. Тъкмо се беше уцелил. Трябваха му пет минути, за да ми отвори. Скапан наркоман. Бивш барабанист. Вечен наркоман.
Влязох и си изгасих цигарата в пепелника. Запалих нова. Митко си печеше филийки.
- И сега малко масълце и шарена сол! - викам му аз.
- Аха... имам всичко.
Взех дистанционното и включих осветлението. Беше краят на ноември, четири следобед.
Сипах си тъмна бира. Диско-топката над главата ми започна да блещука в различни цветове. Отпред имаше огромен банер на "Нирвана" с подписа на Кърт Кобейн, лека му пръст. Ако Димитър беше пич като него, също щеше да се гръмне. Вместо да се влачи по метадоновите програми и в градинката на "Опълченска", където пред църквата се събират всички наркомани-ветерани.
- Брат, снощи тук дойде едно момиче. Беше изпила единадесет ривотрила, помоли ме да я надрусам и аз... аз ù дадох малко метадон. Беше само на 24... - заразказва ми Димитър, докато преживяше сухата филия.
- Беше?!
- Да... викнах линейка, дойдоха, освестиха я и я откараха... после обаче е починала. Сутринта ходих до тях... майка ù вика "Ти ли си Димитър?" и аз излъгах... казах, че съм "Иво"... това е вторият човек, който си тръгва от тук и после умира...
- Отврат...
- Аха...
Стояхме и през повечето време мълчахме. От хеорина му се спеше. Заспиваше за по 5-6 мин. и се освестяваше. Жалка гледка.
Стана 16:30 и телефонът ми позвъня. Имах среща с Ивайла. Бяхме решили да отидем на изложбата на Пикасо в Националната галерия. Взех си такси. От "Опълченска" до ЦУМ стигнах за около 10-15 мин. Дама е. Разбира се, че закъсня. Чакането си струваше. Беше с къса черна пола, черен чорапогащник. Глезените ù се показваха над обувката. Красота...
Нямахме късмет. Някакъв роден талант имал откриване и затворили изложбата на Пикасо по-рано.
- Елате от вторник до неделя, до 17 ч. Съжалявам. - обясни ми дядката, който играеше функцията на портиер и охрана.
Седнахме на кафето пред Народния театър. Аз си поръчах водка, а тя - топъл шоколад. Какъв контраст!
Произведението не е подходящо за лица под 18 години 
