Първи монах: „Вижте, това знаме се движи.“

         Втори монах: „Не, вятъра се движи.“

         Трети монах: „Умовете ви се движат“

                                               Коан в дзен-будизма

         Подреждаше ръкописите старателно, като внимаваше да не ги разбърка. Не всичките бяха подшити и от време на време някой лист опитваше да избяга от купчината.

         Самотниците винаги се измъкват от групата, приели да имат своя посока, обичайно оставаща невидима за останалите – отбеляза за себе си, но заради реда, който поддържаше в книжния свят, предпочиташе да ги държи всички заедно, подчертавайки като оправдание, че самотника ще бъде изгубен за живота ако напусне ятото.

         Подредени така, те му приличаха на купчина пера, събирани дълго и със старание – всяко имаше своя история, все пак обикаляли са доста, летейки из битието на разума, и на шивиците по тях, като заклинателни завъртулки, бе отбелязано откъде е довяно, а чрез тайнството на словото, разказано с тих глас за всичко онова изживяно някога, някъде...

         Обичаше да слуша тези истории – четейки, човек вижда всичко случило се, стига да умее да чува и осъзнава разказаното. Събираше ги цял живот, лист по лист, дума по дума, а когато света започна да гори, успя да ги скрие тук и сега тайно наминаваше да ги нагледа и да надзърне из редовете. Някои думи бяха негови, други на известни за времето си хора, а повечето на съвсем непознати, изпратили птиците на словото да летят накъдето поискат и ако намерят къде да кацнат, може би някой ще реши да сподели времето си с тях.

         Премести светилника, не искаше пламъка му да реши да захапе нечий разказ – случвало се е и знаеше каква страст се разпалва тогава и колко е трудна за потушаване.

         Огънят винаги е гладен, дори останал едва тлеещ, само чака да примами някоя мисъл и да я превърне в най-лудата мечта, превърнала се в помитаща сила, ако безумеца, довял искрата, реши да я последва. Думите тогава се разпалваха, мислите горяха необуздани, превръщаха се в стихия – еднократно, защото след тази оргия на огнени страсти не оставаше нищо, само малко пепел с която най-много може да опиташ да нарисуваш нещо по стената и най-често недостатъчна за да бъде завършено.

         Един лист все пак успя да се изплъзне от ръцете му и полетя към пода, но едва докоснал се до него го вдигна, духна да прогони прахта, че на тавана прах имаше в изобилие, наклони го към светилника и зачете – беше писан на ръка, не на машина, думите красиво оформени, равни, поели от началото към края по невидимите редове, една по една се сливаха, събираха се в изречения, превръщаха се в история.

         Спомни си как перото скърцаше, оставяйки отпечатъка от момента върху бялото поле – описваше денят когато:

         ***

         ... най-накрая изкачи върха, онзи, където бяха останките от замъка, който като древен страж бдеше над долината. Небето е само на една ръка, струваше му се, че ако се протегне ще може да го докосне, а защо не и да литне към него – птиците го правеха с такава лекота и си живееха добре.

         Легиони облаци се носеха току над него, поели в една и съща посока, навлекли бели и сивеещи униформи, издуващи се от въодушевението за предстоящата битка - тук-там по периферията, невзрачни облачета накъсваха редиците с изтънелите унили нишки на нежеланието им да влизат в очаквания бой с хоризонта. Малко по нататък редиците им се смесваха, когато силен вой даваше заповед и се преобличаха за миг в сиво-бели и бело-сиви мундири, сега украсени с нашивки от слънчеви лъчи. Марша им беше уверен, забързан – вятъра, техния командващ, обикаляше като сърдит надзирател, фучеше недоволно, а понякога принуждаваше някой облак, от ония, с накъсаните униформи, да напусне строят, отвяваше го и прогонваше надалече. Топейки се, изгонените му заприличаха на ръце, когато се пускат при раздяла, а щом командващия разпореждаше на съседните два изрядни облака да се съберат в един,  му напомняха на тела, които се сливат в миг любов.

         Живота е движение, движението е живот – написа с мисъл и го подчерта.

         Поседна на един от кеменните зидове, загледа знамето на пилона как се гънеше, потрепваше и вълнуваше като затворено море в това късче плат, извезано със символи - още движение, още живот, още мисли, че тези вълни не са заблуди, а движението е нужно за да има посока и без него потъват всички мисли на хората и делата им.

         Знамето е крило, развяно над долината. Размаха му го опиваше, сякаш загребваше от времето, от пространството, от миналото, от спомените за бъдещето.

         В танца на знамето улавяше накъде е течението на носещите се над него облаци – долови мащаба на общия план на съществуването му:

         Можеше ли да се впише в него, да остави следа и да бъде шивица или везмо на повърхността му?

         Надяваше се, така, както се надяваше и всеки друг по света да остави диря с нещо от себе си след като премине през живота...

         Маховете му насичаха и разделяха на малки късчета времето – името на рамката, съдръжаща съдбата на всеки, която понякога наричаха и затвор, заради ограничеността си с начало и край. Накъсани бяха по-удобни за отхапване от съдбата, както също наричаха живота - обитателя на тази клетка, винаги гладен, също като огъня, и все иска с нещо да се натъпче, да запълни празнината в себе си. Обича да изяжда всичко от начало до край, вероятно за да усети ситостта на задоволството, че е погълнал всички празнични събития, издигнати катедрали, първият стих на Лорка, поредните обещания за мир, кулите, сега жалки руини, на този замък, ферманите на последния султан, тазгодишната реколта, спомена за Вавилон, идеята за полета до Марс, речта на президента, най-големият телескоп, тайният дневник на Христос, плановете за всяка война, линиите на железниците, спомена къде е заровено гърне с жълтици, най-скъпата картина на Тициан, формулата за аспирина - всичко което е било или ще бъде изживяно, споделено или мечтано вече е изядено в един и същи момент.

         Живота...

         Той е гладната вълчица, диреща храна за своите вълчета, не подбира, няма милост, а и да я прояви, не е трайна, просто няколко маха от трепета на нечие съществуване – мислеше си и гледаше знамето, ровеше из тайните, скрити в движението:  

         Имат ли край или всичко преди този момент е било само начало?

         Може ли да преброи крачките си до тук – 1001 ли са или бяха около 4500?

         Може ли да назове изгрева Ехо, а залеза Ана?

         А онези, нужни да се върне, тях защо ли никой не брои – завръщането е част от движението, също като въвренето и пристигането:

         Понякога е с разбито сърце, с наведена глава, с извадени очи, с изгубено начало, с присъдата да се връщаш винаги към краят.

         Ще помни ли какво се е случило на всяка от тях – а какво следва щом направи последната?

         Осъзна, че знамето водеше легионите – вятъра беше неговия глас. 

         Кого е търсил докато се изкачваше, кой намери на върха, кого ще срещне по обратния път? Може би никой - прокълнат да бъде разделен с него едва докоснали се и да бъдат сенки един на друг в кръгът на великите дела, също и при най-незначителната им мисъл, дори и при сбъдването на мечти, може би и при изживените разочарования, навярно и при аплодиращите възклицания, винаги да споделят нахлузването на трънливите венци от мълчание и най-вече, всеки да е ехото на другия след всяка прокрадваща се стъпка в победоносния марш към самотата.

         Знамето се ветрееше и плющеше като пламък срещу хоризонта и той си спомни за онзи, който го поведе в този каменист поход към:

         ***

         ... планината сякаш нямаше край. Изкачваше се цял ден, а през нощта си направи малък лагер под един огромен бор, нарече го Кралски, защото се извисяваше над всички други и под клоните му можеха да налягат още петима. Потегли с изгрева. Заради хубавото време, гората зеленееше в чисти, ярки летни цветове, игрив поток се спускаше и се виеше между стъблата и услужливо отнасяше падналите листа и иглички. Можеше да продължи да върви срещу или по течението, зависи коя посока избереше.

         Изборът – винаги е следвал усещането да направи първото, което помисли. Ако се остави на много възможности, човек се обърква, никога не е наясно дали е правилно или не решението му и започват да се наслояват съмнения, а така тръгваш и приемаш, че каквото и да се случи след това е част от живота ти.

         Продължи нагоре. Както винаги, Пламък искаше да стигне до върха, нямаше причина, но както всеки човек, особено млад като него, едва в първата третина от дните си, и той се стремеше да стъпи там, на върха, за да види целия свят под себе си и да почувства задоволството, че е най-отгоре, а за после не мислеше, макар да знаеше, че върха най-често усещаш, че си съвсем сам. Изкачвайки се губиш връзка с другите, те също тази с теб.

         Стремежът помита стари дружби, нагрубява нови познанства и се превръща в едничка цел – нагоре и нагоре, но там, на върха, осъзнаваш, че вече няма с кой да споделиш емоцията да си успял. Сенките в орбитата са просто служители, заинтересовани от собственото си изкачване и покоряване на личните си върхове. Услужливи, винаги с маските на приятелството, дори и на обичта, но с мисли и желания далечни от твоите.

         Следваше потока, реши да види откъде е изпълзял този немирник - изворът навярно е някъде навътре, в сърцето на планината, водата бе много чиста, листата в нея само преминаваха, също като него през толкова много места, не се застояваха и отминаваха.

          По обед стигна до голямата скала, затулена от яки стъбла на могъщи дървета и обрамчена от гъстата мрежа на ниски храсталаци. Пропуснаха го след малко упорство, сякаш криеха нещо и щом премина, видя следите от огнище – до скалата имаше някой. Приближи се и можа да огледа човек, който не се изненада от появата му и продължи да плакне нещо в дървено корито. С един поглед стана ясно, че не е минаващ като него от тук, а живее в пещерата, зейнала под скалата. Вида му бе съответния на обитаващ такова място, а заради обилните коси по главата и лицето, не можа да определи възрастта му, но със сигурност не беше старец, може би малко по-възрастен от него, току що преполовил първата третина от дните, крачещ с увереност към втората.

         Пещерняка му махна да приближи и му посочи къде може да седне, от ръката покапаха рояци капки. Пламък се настани, свали раницата и огледа скалата, превърнала се в дом за непознатия - видя нещо като легло, заприлича му повече на гнездо, до него  няколко отломки от съвременния свят, но не много нахални с присъствието си, а просто практично удобни. В каменна ниша сгънати имаше два-три ката дрехи, навред висяха нанизи от сушени риби, плодове и букети сухи цветове.

         - Добре си се устроил – отбеляза Пламък.

         - Малко е нужно и живота е лесен – човека си говореше нормално, а Пламък очакваше да е забравил и гласът му да стърже. Уверен бе, че оттук скоро не е минавал друг човек. – Най-нужното е водата...

         - Ами храна?

         - Има достатъчно, въпрос на привикване какво можеш да ядеш – беше прав, нанизите показваха, че е намерил достатъчно подходяща такава и изглеждаше съвсем здрав.

         Планината изобилства от билки, мъхове, корени, птици и яйцата им, горски плодове, летящи и пълзящи твари, често се намираше и див мед, а надолу имаше езера с изовилие от риби, в потока скитаха рачета, брашно можеше да се направи от жълъди и други семена и кой знае още колко неща между стъблата, в реката и по поляните, които не предполагаше, че могат да се ядат.

         - Понякога съм се изкушавал да заживея така.

         Пещерния го разбираше. Навярно и той дълго е обмислял това или просто в момент на гняв е взел решението да се засели тук, но го е направил и сега видимо бе доволен. Пламък прие, че е стигнал по-високо от него, затова трябваше да бъде честен:

         - Но съм страхлив и не мога да избягам – той махна с ръка назад и надолу, - от онзи свят, макар да идвам понякога за ден-два в планината.

         Пещерния изплакна за последен път дрехата, която въртеше и мачкаше в коритото, изтръска я няколко пъти и я провеси да съхне на един клон.

         - Не бързай с въпросите, нека помълчим....

         Настани се срещу Пламък и дълго рови с очи в душата му. В планината тишината е наситина със звуци, отекващи с ехото си един от друг, но тези гласове бяха тишината – странно е, но щом се заслушаш в тях и ставаш част от фона им и спираш да чуваш шумове, а само тишина...

         Мълчаха дълго. Една сянка се премести нататък и на нейно място грейна слънчево петно. Пламък гледаше в другия - очите му бяха сини, почти избелели, едната зеница имаше малко петънце, също като слънчевото, понякога игриво, добродушно, видяло много, а потока шумолеше на няколко крачки.

         - Мислиш си какво прави делата ни значими и помнени между раждането и погребението?

         Пламък го мислеше и вчера, и днес, докато вървеше насам. Кимна и попита:

         - Защо уж имаме толкова много, а всъщност всичко е само белег на нищото, с което можем да отбележим този интервал от време?

         - Време... То ти тежи, усеща се. Виж тези – пещерния му посочи дървото и листата над тях. - Преброй ги, след това улови пулса им, брой и не спирай, разбери какво правят...

         Пламък започна, не бързаше, понякога се объркваше и се връщаше отначало, когато отметна и последното, знаеше, че бяха точно хиляда и едно. Потрепваха, сякаш стъпваха по невидима пътечка и му махат като хиляда и едно крилца на колибрита, готови да отлетят щом вятъра им позволи – знаеха, че са закачени за клона само за малко – колкото е един техен живот от появилата се пъпка, набънала, протегнала стъбълце и оформила се като листо. Полета им е онова което следваше, а след него и поемат по течението на потока.

         Гласът на ятото бе като да подреждаш уморени мечове в оръжейна, завръщащи се от поход, влизащи с тих тропот, видели много, секли много, някои мълчаха недоволни, че дори не са били и извадени в боя.

         - Движението – досети се Пламък.

         За него бе мислил неведнъж - спомни си онази изложба със запечатаните мигове на нечий живот, в кадрите някой бе уловил движението на всичко онова, което е трябвало или вече ни се е случило.

         - Движението – съгласи се пещерния, показвайки му, че дори тук, уж в покоя на планината, той продължава да бъде част от движението.

         - Ти как успя да се откачиш?

         Онзи взе една клонка и започна да рови в пръстта.

         - Живеех като всички, и аз в онази рамка, от която идваш, всъщност и сега съм в такава, не мисли, че е различно – и тук е същото, ставаш, подчинен си на нуждата да търсиш храна, пиеш вода, отделяш, храниш се, грижиш се за чистотата на мястото, което обитаваш, също и на тялото, но е и друга, по мой избор, без излишни разпоредби и наложени един през друг закони, само тези, които аз си създам. В онази, предишната, малко по малко ме пробождаше всичко случващо се и прекалено много оковаваха личното ми понятие и разбиране за свобода. Щом остриетата ѝ станаха толкова много, че вече не издържах, просто си тръгнах и замених онази посока на движение с моя такава.

         Пламък също усещаше тежестта на оковите, въпреки, че беше още млад човек, но  идваше тук, имаше нужда да се освободи за ден-два от нея, понякога искаше и за повече, дори и завинаги, но веригите им да дрънкаха при всяка крачка и го връщаха обратно.

         - И намери веднага това място ли?

         - Когато решиш да вървиш, там, където ще се спреш, само се появява на пътя ти и просто спираш – дали е за година, за десет или за цял живот, не го мисли, просто живей докато ти е добре, след това ако е нужно, пак ще вървиш. Същото е и с хората - срещаш ги по пътя си, разделяш се с тях, понякога вървите дълго заедно, понякога само за ден...

         - Движение... – рече Пламък. - Няма нищо вечно, всичко е част от хода на времето.

         - Движение... – потвърди непознатия. - Няма защо да се биеш с него, то винаги побеждава, просто намери собствената си посока и я следвай.

         И двамата загледаха поклащането на клоните и трептенето на листата, подчинени на силата на вятъра. Пещерняка затвори очи, полъх мина и развя косите му:

         Беше ли свободен в своя си свят, който също бе оградил?

         Или е разбрал вселенския закон, че без рамка, съзнанието може да се изгуби, без значение на мащабите ѝ, дори да са с размера на една вселена, която също е оградила безкрайността и умът само може да отиде и да застане на ръба на тази ограда и да опита да надникне отвъде нея?

         Само толкова, нищо повече... засега.

         Пламък започна да отсява тежестите с които живееше в личната си рамка – шума от трупащите се коментари за рекордни температури и невиждани зимни виелици; крясъците на шарените лъжливи реклами; безкрайни и прехвалени подкасти на кой ли не със сериозни или усмихващи се гости; идващи и отиващи си урагани с имена, които така и не научават, че кръстени на някой; възторженост, че изкуствения интелект вече може да рисува и предсказва като вездесъщия оракул; овчето малодушие пред банките, които ни притежават; великото изкуство, което изкуствения интелект вече композира; бежанци отново щурмуват границите; цената на тока пак полудя; още реклами без смисъл; интернет е като проказа; газта леко поевтиня; войната на изток се разпалва отново; нова порция подкасти; запази час при зъболекар, който е винаги зает; война ще започне скоро и на юг; идва буря с ново име; човек става все по-излишен и е заменян от великите машини, но пък има кредити за всички; Африка все още гладува докато се саморазстрелва; подмина ни голямата стихия; колко струва да се стоплим тази зима; борсата пак отвори с печалби и загуби; запази час за среща със специалист, който да ти помогне в самотата; Европа изхвърля храна за две планети; ново преселение на народите; борсата след малко ще затвори; още и още реклами; умът ще бъде заменен от ИИ; в даден час нека да се помолим на:

         Дали вярваме все още в същите богове?  

         Пламък беше посетил множество храмове и понякога се питаше колко богове определят съдбата ни - на изток ли да се молим при съмнения за заболяване или към центъра на Рим за да намерим откровение за нужното лечение?

         Кой от тях казва, че чаша вино вечер е полезна, вредна или изобщо забранена като изкушение и най-тежък грях?

         Към тях ли трябва да пишем молби за повишение или прегърнали свещенни книги  да проливаме сълзи при уволнение?

         От коя посока на света идва най-дълбока медитация, която трябва да ни посочи коя е любовта или би ни обяснила кармично защо ти я отнеха?

         И отново се замисли за света си - нови виковете от страха за тероризъм; още пълчища от гладни; най-новата колекция на безполов дизайнер; покана:

         - Ела да видим изгрева!

         Някой шепне:

         - Ела да изпратим залеза...

         Нов модел еко кола; океаните се задъхват; зелените протестират срещу всичко; споделени тайни след десетки години мълчание; важни новини от парламента; подминати случки от живота на обикновен човек; и днес пак ще е горещо! Хороскопи за всеки ден. Яж това, много е полезно! Най-богатия в света стана още по-богат, а бездомник издъхна пред Бърза помощ без да бъде прегледан. Спри, храната е вредна! Кой е приемния ден на Бог?

         Усети как всеки миг някъде се издига кула от преживяното на един човек или на цял народ и как всеки миг някъде рухва такава върху главите на издигащите я към небесата.

         - Всичко в живота е движение – пещерния изчака Пламък да премисли тези препъващи го стъпки по личния му път. – Дори в мига на края, пак се движим към друго измерение, а там започва отначало и вървенето, и изкачването и спускането.

         - Да, чувал съм го, и казват, че се връщаме тук и пак ще се повтори всичко.

         - Спомени, мечти, забрава – всичко е движение на ума, на мислите, знамето се вее винаги при вятър, а какво е времето за нас, ако не един започващ отново и отново порив на вятъра. Можем да го уловим и  изживеем понякога както искаме, понякога както ни наложат, но нищо повече. Остави се да те носи, сам видя, че вървейки, винаги ще стигнеш до някъде и винаги има къде да се завърнеш.

         Пламък се загледа какво рисува човека в разчистената от изгнили листа пръст – а това му показа, че не е само потока част от полета им, а и от пръстта, храниш корените на дървото, което ще роди следващите хиляда и едно листа.

         Пещерния бе нарисувал символа на безкрайността, началото захапало края си - всичко случващо се е вече някога завършило бъдеще и няма вход, няма изход.

         Горе още няколко дузини мечове се завърнаха с въздишки и се наредиха при другите с още и още въпроси, прошумолели в мислите на Пламък когато видя и имена, написани сред извивките на безкрайността.

         Колко приказки за Ехо е нужно да разкажем за да бъдем разбрани – хиляда и една или нито една?

         И колко са крачките към сърцето на стихията Ана – четири хиляди и петстотин отчисления от календара или само онази, в която вече си се превърнал в трепет от пулса му?

         Пещерняка стана и отиде в гнездото си, легна да подремне, беше казал каквото трябва на Пламък, който също стана, пое назад.  

         Така и не успя да избяга от своята рамка, но започна да записва за всичко онова, което видя, вървейки из дните си, като онзи спомен, изживян при замъка:

         ***

         ... на който знамето все по-силно плющеше и събираше статичното поле на мислите му.

         Легионите се губеха един по един накъм битката със залеза, кохортите им се топяха в сблъсъците с последните слънчеви копиеносци. Вятъра започна да бучи сърдито, войната ще продължи и през нощта. Подбутна човека да си тръгва – не знае ли, че не е безопасно да остава - да побърза, освен ако не иска да усети как се умира в нощен бой.

         Той го послуша, погледна за последно пилона и подивялото знаме – искаше да намери мястото си в енергията на тези вълни, толкова нужни му за да не заспи в дълбоката летаргия на безмислието, с което се обграждаше напоследък.

         Каза си, че просто не трябва да спира да се движи, ако ще да е срещу всичко което ще напира да го препъне, да го върне назад или помете към някоя бездна.

         Имаше как, вече знаеше, че може да бъде и тук, но и на друго място, където точно сега:

         ***

         ... изведнъж светилника въздъхна и дъхът му раздвижи като разбягали се хлебарки сенки по листа и сложи край на редовете. Той го мушна при другите, подравни ги отново, искаше да са с прибрани краища - все пак Вселената се крепи на реда в нея, - и ги постави на мястото им при другите. Беше време да си тръгва.

         Провери дали прозореца е добре затворен. Тук вятъра не е желан гост, макар да го е описвал в хиляди страници - той може да ги накара да мечтаят, затова сам си създаде рамка за мислите, така че да може да ги удържи, а и да ги предпази от идеята за свободата на полета.

         Мечтата има сила да накара пламъка на светилника да повярва, че е огнен дракон, който винаги иска да покаже мощта си най-често с безразсъдството си.

         Затова и на тавана, тази негова малка пещера насред все повече и повече побъркващия се цифров свят отвън, имаше забрана за движение, освен онази, която беше записана на листовете, но тя оставаше скрита като добре пазена тайна между разказвача и читателя.

         Щом проверката приключи, свали маската си на пещерен човек, изцъкли както е нормално за външната реалност поглед, духна светилника и излезе за да стане един от всички.

         На тавана настана тъмнина, в която запълзяха хилядa и една мисли тъсещи кой да ги приеме...