- Е, Дънкан Маршал, разкарай си миризливия задник и излизай. Десет години мрънкане, лазене по нервите, викане... Бог ми е свидетел, ще ми липсваш, кучи сине. - Шериф Стайлс отключи килията и помогна на стария човек да излезе, като го подкрепяше през рамо. Когато излязоха навън, чистият въздух направо задуши Дънкан и той се разтресе в неудържима кашлица.

- Това е, приятелю. - Стайлс посочи мършава, дръглива кобила. - Всичко, което успях да ти намеря. Сложил съм и малко храна отстрани на седлото, както и манерка с вода - ще успееш да изкараш няколко дни, може би дори седмица. - Шерифът се усмихна дружелюбно на Дънкан и му помогна да се качи на кобилата.

- Сбогом, стари друже - грижи се за себе си и много поздрави на Меган и Чарли. Въпреки че така и не разбрах как не спря да говориш и мислиш за семейството си през всички тези години, при положение, че те нито веднъж не си направиха труда да дойдат поне да те видят. - С тези думи шериф Стайлс докосна шапката си за последен поздрав и се прибра обратно в топлата постройка.

Дънкан Маршал беше мъж на четиридесет и пет години, въпреки че изглеждаше на шестдесет и пет. Преди десет години бе имал неблагоразумието да участва в обир на влак. Беше пощадил чиновника, отговарящ за сигурността на средствата и всичко вървеше по план, от спирането на влака до излизането му от него, където го чакаха седем злобни физиономии със седем заредени револвера. Осъдиха го бързо и още след дни беше в най-близкия затвор. Там се запозна със Стайлс - шерифа, отговарящ за затворниците и Дънкан много добре си даваше сметка, че без Стайлс отдавна щеше да е напуснал пандиза под формата на труп в чувал. Условията в затвора бяха непоносими, но веселия дух, закачките на Стайлс и желанието да помогне на всеки, с каквото може, някак си помагаха на затворниците да оцелеят. В момента Дънкан Маршал беше просто развалина - тежеше петдесетина килограма при ръст сто седемдесет и пет и боледуваше от какво ли не. Държавата се бе погрижила не само да не може да извършва повече престъпления, но и да бъде наказан до живот за това, което бе извършил. Всъщност в неговото оцеляване, освен Шериф Стайлс, пръст имаше и невероятното желание да види семейството си отново. Беше женен за Меган Маршал от петнадесет години. Синът му Чарли беше на пет години, когато Дънкан влезе в затвора. „Вече е станал истински мъж" - мислеше си Дънкан. Всяка вечер той заспиваше с мисълта за тях и всеки последващ ден преживяваше с мисълта за тях. Живееха в Дийнстаун - погранично селце с около 100-на души жители и се занимаваха с фермерство преди Дънкан да си опита, неуспешно, късмета за бързо забогатяване. Той подкара кобилата и бавно излезе извън града. По негови изчисления - о, колко безсънни нощи имаше да прави тези изчисления - щеше да язди седем дни, за да стигне Дийнстаун. От вълнение не му се спеше и язди цяла нощ, макар и бавно, защото трепереше целия. Дълбока кашлица го спираше от време на време и той леко повдигаше манерката. Единственото му ядене беше сутрин на закуска - навик от пандиза и след това продължаваше просто да язди и язди към целта. Срещаше доста и разнообразни групи от хора по пътя, но повечето от тях го заобикаляха - гледката на измършавял, треперещ и кашлящ човек облечен в дрипи не вдъхваше особено доверие. С изминаващите дни и групите от хора оредяваха. На шестия ден срещу него се зададоха трима скитници. Може би заради това Дънкан се осмели да ги заговори. Оказаха се трапери, които ловуваха в района.

- Дийнстаун ли. - С недоверие попита най-младият от тях на име Мат. - Слушай дядка, отдавна вече няма Дийнстаун - преди седем-осем години Команчите прекосили границата призори и изненадали всички, докато още спели. Или поне така разказваше на времето стария отшелник Мартин. Градът бил опожарен и всичко било превърнато в руини. Последвали няколко наказателни акции на гвардията, но с това нещата отшумели. Каза още, че нямало оцелели...

Дънкан се закашля и се разтрепери още по-силно. Успя само да прошепти:

- А Меган, Чарли Маршал?

Мат - само поклати глава и му подаде манерката си, след което махна на другарите си и продължиха по пътя си. Дънкан продължи бързо пряко останалите си сили, кашлицата и умората. Язди цяла нощ и на следващия ден вече усещаше, че е близо. Пътят вече представляваше стеснена пътечка и в бързината си за малко да блъсне човешка фигура. Мъжът отскочи в страни и го изгледа с нарастващо учудване.

- Дънкан Маршал - това ти ли си? Невъзможно. - Хехех, човекът се разтресе в приятелски страх. - Господи - изобщо не си приличаш - ела да те прегърна стари приятелю. Има толкова много да ми разказваш, но... - Сепна се мъжът. - ... ти, разбира се, бързаш да видиш Меган и Чарли. Боже, човече, ам, че те не е минала вечер без да постоят на верандата, загледани в пътя. Хайде тръгвай - не ги карай да чакат нито секунда повече.

Дънкан забърза и след минути влизаше в селото. Сърцето му туптеше бясно. Ето я неговата къща - същата си е. На двора младеж цепеше дърва, но спря и го погледна с удивление. След това се развика - „Майко, майко". От постройката излезе млада жена, която се затича към ездача помогна му да слезе от коня, прегърна го и го целуна. Дънкан се разплака и се разтресе силно. Чарли дойде на помощ и тримата заедно влязоха в къщата. Все така прегърнати легнаха заедно на леглото, а Дънкан не спираше да ги гали, целува и да повтаря „Най-после... най-после... най-после...".

Четири години по-късно Мат със своята дружина отново ловуваше в същия район. От скоро нещата се бяха променили. Пограничните племена бяха изтребени или прогонени и траперите си позволяваха да обхождат райони близки до границата. Изведнъж се озоваха сред странно и запустяло място. Развалините, останали от отдавна изгорени постройки, говореха, че тук някога е кипял живот. Траперите започнаха да обикалят някогашното селище в търсене на някакви останали ценности. Мат се натъкна на буренясало гробище и с интерес започна да оглежда кръстовете и имената по тях... Трети, пети, десети гроб... на един кръст отстрани бе издълбано - Меган и Чарли Маршъл. Имената му се сториха далечно познати, но не можеше да си спомни откъде и той с пренебрежение напусна гробището, като продължи да оглежда останките от селото...

 „Много интересно. - Замисли се той, гледайки свит на земята скелет в една от руините . - Всички мъртви хора от това село са погребани, само в тази развалина някакъв нещастник се е свил и е оставен да гние така - какво ли се е случило... Ех, както и да е - само си изгубихме времето - нищо ценно няма останало тук." - Хайде да си вървим момчета. - Провикна се той.

---------------------------------------
© all rights reserved.