Събуждам се и заспивам с хапчета. Хапче за заплес, хапче за инертност, хапче за стрес и хапче за желание за живот. Накрая минах два пъти покрай себе си и не се познах. На третия път реших да се загледам малко в това, което подминавам, и установих с удивително удивление, че това всъщност съм аз. Някак си ново и неприветливо създание, изгубило своя път и състояние в някаква си лична несъщественост. „Боже, отрочето ми” - казах си. Аз родих това съзнание и го отгледах и му сипвах какви ли не знания и го ръчках да бъде естествено, непринудено и неприкосновено, а сега е плод на светската приумица на несъстоятелност.

Напусках се. На излизане от себе си казах:

- Край на това! Аз се махам от теб! Ти не заслужаваш и капка от онова, което вложих в теб през всичките тия моменти от живота ми! А какво ми даде в замяна? Разочарование... загуби ме в собствените ми каузи!! Толкова ме загуби, че почти не открих нещо от себе, което да взема на тръгване, освен един-единствен спомен, който преживя благодарение на мен. Но дори тогава не успя да го оцениш и се отнесе в отнесеността на егоцентризма си... Получи си заслуженото, гний без мен! Аз ще създам ново съзнание, по-силно от мен... То ще бъде моето оръжие срещу всички грешки в моето минало!

А аз мълчах там... дума не обелвах, стоях кротко и празно под светлината на ненадейното ми желание да захвърля всичко и да се махна далеч от мен. Бях застопорил погледа си отвъд себе си и само се слушах, докато драматизирах и се заплашвах...

Продължих:

- Не, ти нищо не разбираш! Аз наистина ще се махна! Аз съм безценен! Аз съм единствен и неповторим и мога да сътворя чудеса без теб!

Мълчах, макар и да се слушах...

Аз се разгневих още повече:

- Няма ли да кажеш нещо, преди да си тръгна?! Дължиш ми поне това, след всичките тези мои усилия да те превърна в себе си!

Мисълта ми проговори, без да я карам:

- Да кажа ли нещо? Но каквото и да кажа, ще се загубя и ще се спечеля отново...  Нищо никога няма да бъде същото в същността на съществото ми. Всичкото ще бъде всичко, а нищото - нищо и границите им ще се въртят в спиралата на безполезното съзнаване на съзнателността ми. Не, ще си стоя и ще съзерцавам, колко лесно е да си тръгна от себе си и колко невъзможно е да предам предаността към себе си. Защо ли... На това има само един отговор... Защото се обичам и съм създаден да създавам и онова, което първоначално изглежда, че не мога да понеса...

Изведнъж се включиха чувствата...

Чувството за самосъхранение каза:

- Спрете на мига! Запазете цялостта си, защото тя цялостно ще ви промени към добро и ще ви помогне да се защитите както от себе си, така и от всичко останало, минаващо през вас или подминаващо ви.

Чувството за хумор:

- Когато напускаш себе си, да не забравиш да се вземеш...

Любовта:

- В крайна сметка, да се обичаш такъв, какъвто си, не е грях или себевеличаене, чисто и просто още една причина да си жив.

Накрая се намеси и споменът... Споменът, който прошепна:

- Там някъде в объркания свят има някой, с който се преплете пътят ти. Който нито е от миналото ти, нито е от настоящето ти, нито е от бъдещето ти. Той е в мен, жив и отделен от теб. Той е тук непрестанно, защото аз съм споменът от него. Аз ще бъда вечно тук, за да знаеш, че имаш посока... посоката е към самия теб... Погледни се в огледалото за първи път. Какво виждаш?

-Дявола... – отвърнах аз и се изненадах до почуда от себе си.

Отчаянието каза:

- Свършено е... А това около Дявола какво е?

- Ореол от други дяволи, които играят хоро около главата му! – отвърнах аз.

Самотата:

- Май нямам работа тук...

Надеждата:

- И какво ще направиш сега... Трябва нещо да се направи, трябва да има начин! Винаги има начин във всяко едно начинание! Винаги имаш надежда, само трябва да решиш да си благонадежден!

- Ще се съзнавам... – отвърнах аз...

- Докато се опозная… – продължих...

Смъртта изсъска, кикотейки се:

- Точно тогава ще те чакам аз...