Хроника на едно разбито сърце

"Едни обичат вечно, други за момент - доста натъжаващ е този фрагмент!"

   

Събуждам се обляна в сълзи. Така си легнах. Не се храня нормално от 3 дни. Смея се - без душа. Излизам ли навън - си слагам маска. Лъжа всички, които ме питат "Как си?" Усмихвам се - казвам: "Добре!" Връщам се вкъщи. Стените са пропити с болка и сълзи. Плача - отново. Затварям се толкова дълбоко в себе си, че започвам да полудявам. Подлагам на изпитание паметта си. Искам да забравя. Дера кожата си. Не мога обаче да раздера спомена за теб. Питам мислите си да ми разкажат за теб... Нищо, че го направиха преди 5 минути. Дишам учестено. Едвам си поемам дъх понякога. Надявам се това да са предсмъртни дихания, защото не издържам болката в душата ми. Плача. Заспивам. И чакам - жадуваната среща. След теб вече не чакам да ме канят на срещи - аз чакам онази среща със смъртта. Често се моля: Да не изгрява слънцето! Да няма утре! Да не се съмва! Питате се: кой ми причини това? - не е от високите, черна коса и очи, мускулест. Кожа - по-светла от моята. Не искам да говоря за това помежду ни - Боли! Не разрешавам да ме питат за него - Разплаквам се! Обичах го не с очите, а с душата си. Той хвана сърцето ми, впи пръстите си в него. След това го смля. Не знам какво го е правил. Аз му го дадох Цялото. Не парченце, не половинка - цялото! То си е негово... Застана на пътя ми, прогони съня от очите ми и откъсна усмивката от устните ми. И боли. Не спира! Дълбае ме.И знаете ли кое повече наранява - това, че не му пука. Не го интересува как се чувствам аз. Ако някой му каже че съм умряла - той ще се облече в цветовете на дъгата, ще се усмихне и ще каже: Радвам се! А искам да му кажа толкова много неща... Въпреки че знам, че той няма да усети болката (не е свикнал да бъде нараняван - обича да наранява!) Искам да опитам да докосна сърцето му (макар трудно): "Вечер се раждат много сенки, в стаята ми и всичките досущ са твоя силует. Болиш и радваш. Обичам те толкова, колкото те мразя. Думите, с които да опиша тази болка, се намират трудно, а не намерените думи най-много болят... Не викам миналото! Нашето най-много пронизва. Не виждам смисъл в дните си! Спри болката в мен! Не знаеш колко е празно в душата ми. Губя представа за времето. От мисли, погубени по тебе, не зная календар, часовник. Кървавите длани тръпнат от молитвите за тебе - устните ти са благослов! Близо си и си далече. Тръгни завинаги! Върни се! Не чух... Каза ли нещо или просто ми се извини?!? Аз и самотата пируваме нощем - очите плачат до зори. На косъм съм да полудея. По дяволите, къде си ти?