Хрониките на Полуелфия: Едно дългоочаквано лято

Глава първа

Езамар

        Октомври бе чуден месец: последните лъчи на лятното слънце галеха позлатените широкополи листа и ги правеха още по-красиви; презрелите горски плодове въздишаха при вида на слънцето и се пълнеха с аромат и сладост. Но не само те се радваха на топлото есенно време - една самотна фигурка крачеше по скритата пътечка, вдясно от Северния път на Хобиталия. Това беше Фрео, петдесет и пет годишен хобит, с гъста кафява коса, тъмни очи, розово лице и висок ръст. Той се връщаше от Хоумтаун, седалището на Съвета на крал Ивалон. Фрео бе заместник на Представителя на хобитите, но сега си отиваше сам и пеш. Ала това никак не го тревожеше. Той обичаше да се разхожда сред природата при хубаво време, а днешният ден не беше за изпускане. И въпреки безгрижието, което бе обхванало местността, Фрео бе замислен. Той се тревожеше за прехраната на своя народ. Глад бе обхванал Хобиталия и не само нея: житните добиви бяха слаби; царевицата почти не покълна; картофите и оризът не достигаха.Вълци нахлуваха от юг и отвличаха добитъка; а и човешкият владетел Ивалон бе взел солиден данък за охраната на Хобиталия. Фрео неведнъж се бе опитвал да го смекчи в суровото решение, но кралят беше непреклонен. Ивалон не беше истинският наследник на Човешкото кралство, а се смяташе, че властелинът на хората бе оставил своя наследник на север. Откакто Ивалон разбра, че не на него принадлежи престолът, той изпрати наемници на север, в Дивогория, да издирят и убият истинския крал. Но след като шпионите откриха търсеното лице, самите те оспориха властта на Ивалон и застанаха на страната на дивогорците. Това страшно разгневи Ивалон и той започна война със северните народи, която беше крайно жестока и несправедлива. А Фрео чувстваше, че истинският крал е жив и копнееше да го открие, за да възвърне мира и вразуми Ивалон. Но това бе само една далечна мечта.

        Нека се върнем към прекрасния петъчен следобед. Слънцето бавно клонеше на запад и раздаваше щедро своите последни летни лъчи. Фрео можа да си събере няколко ореха, диви домати и дюли. Той разглеждаше с интерес локвите от последния дъжд. В една от тях видя малко змийче, а до него - голяма змийска кожа. "Къде ли ще да е по-голямата змия?", запита се хобитът. Отговорът дойде почти мигновено: зад него една необикновено едра водна змия му проговори със съскащ глас:

         -Фрео, с-с-с, аз съм Езамар- Повелителката на живота. При теб ме изпратиха Мироелф и Галиан- първите полуелфи. Трябва да те предупредя, че си избран за редица мисии, които ще помогнат не само на теб, а и на цяла Полуелфия. С-с-с, първата от тях е откриването на Закот - човешкия крал. След като, с-с-с, си готов, ще получиш повече подробности.

          Фрео стоя две минути облещен и недоумяващ. Накрая каза:

          -Моите почитания, Пазителко на всичко живо! Но как ще открия краля и откъде първите полуелфи могат да бъдат сигурни, че ще приема тази трудна мисия?

           -С-с-с. Първо, те могат да те принудят на сила по всякакъв начин - и двамата притежават древна сила и мощ. След това - продължи Езамар, - ти имаш интерес да отидеш - сам го желаеш. А тръгнеш ли доброволно, с-с-с, гладът за хобитите ще бъде забравен. Е, съмняваш ли се?

            Хобитът помисли малко и си рече, че сигурно сънува, но студените очи на Езамар го върнаха на Северния път.

            -Значи - започна той - твоите приятели, а и ти самата, притежавате сила и мощ, неприсъща за всеки, а искате един простичък хобит да извърши велики и непосилни дела?

            -О! - съскайки, започна Езамар. - Мироелф и Галиан са в друго измерение - сам разбираш, че плътта им не би живяла толкова време. А аз - една змия, която говори, не бих могла да направя много и едва ли Закот би се съгласил да тръгне с едно нищожно същество като мен. Естествено, ние ще ти помогнем, но както сам разбра, когато си готов, ще се срещнеш с първополуелфите. А сега, с-с-с, трябва да изчезвам.

             Зелен дим се изви на мястото на Езамар и остави Фрео сам. Той постоя така и помисли да вземе кожата, но се отказа.

             Слънцето вече залязваше и хобитът потегли развълнуван към дома.