От незапомнени времена тримата братя живееха надалеч, отделени от света на хората и все пак те бяха самата същност на този свят, към който не принадлежаха. Всяка тяхна мисъл, всеки жест, всеки звук изпълваше сърцата и умовете на хората, даряваше живота им със смисъл или пък ги изправяше пред неумолимостта на неизбежното. Тъкмо те, тримата творци, всеки ден, всеки миг едновременно създаваха, възобновяваха и съединяваха невидимите нишки на човешката действителност, даваха плътност и размах на доброто и злото, красивото и грозното, нежното и грубото, справедливото и жестокото.

      И тримата притежаваха по един ненадминат талант, талант по-необятен и могъщ и от най-яростната буря, и от най-кроткия ветрец.  Защото тези дарби бяха същинският извор и на природните стихии, и на страстите, и на човешкото вдъхновение. Те бяха и основата, и чертежа, по който беше построен и до днес се движеше светът.

      А какъв майстор беше всеки от братята в своето изкуство! Дълго тримата творци учиха и преповтаряха уроците си, безброй пъти грешаха, а после се поправяха, докато най-сетне се превърнаха в истински виртуози, които с лекота си служеха с изключителните таланти, които им бяха поверени! И с всеки следващ урок Писателят, Музикантът и Художникът ставаха по-ловки и  неуловими.

     Всъщност за Писателя беше далеч по-лесно да осъзнае дарбата си, отколкото да я прилага. В младостта си и по времето на ранното си ученичество, той смяташе, че благодарение на умението си да поражда обстоятелствата от него се изисква да разрешава сложните, житейски въпроси на хората. Властта, която подобен занаят даваше, опияняваше младото му съзнание, докато един ден, не без огорчение, откри, че от волята му зависеше твърде малко. Или поне нищо чак толкова съдбовно, колкото си представяше.  Този първи удар по неговата добиващата застрашителни размери гордост, на свой ред беше последван от разочарованието, че във властта му не е да разбие и после да пренареди света по свое собствено усмотрение.

      Не че не беше опитал. Но опитът, единственият учител, който неотлъчно му бе показвал как да си върши работата, скоро показа на Писателя колко са ограничени правомощията му. Веднъж,  в изблик на ярост заради непослушанието на подопечните си, запрати огромна ледена топка по тях. Изненада не е достатъчно силна дума, за да се опише състоянието му, когато влечугите взеха, че до едно измряха. Но и Писателят трябваше да понесе наказанието си, че в яда си бе избил населението на цяла планета - появиха се нови същества, които още повече му вгорчаваха живота - хората.

      Той, с помощта на братята си, разбира се, трябваше стъпка по стъпка да ги напътства и да ги обучава в познаване и следване на Законите. Скоро разбра, че това нямаше да бъде лека задача. И колкото повече ги опознаваше, толкова повече Писателят им съчувстваше и ги обикваше. Въпреки недостатъците им и безкрайния низ от грешки. „Или може би пък точно заради тях” - мислеше си понякога той.

      Затова той гледаше на тях като на малки пакостници, които постоянно бърникат на места, до които дори не би трябвало да припарват. И колкото и да се стараеше да направи някои рафтове в кухнята на живота недостъпни за хората, малките немирници проявяваха неподозирана изобретателност, когато си наумяха да извършат някоя лудория.

      Понякога Писателят съвсем се виждаше в чудо в недоумението си какво да ги прави. Даже малко се измъчваше, че не може толкова лесно да ги вкара в правия път, но все пак вече беше понатрупал доста опит, та поназнайваше нещичко за шантавия начин, по който Вселената функционираше. Така че разбираше, че трябва да остави хората сами да оправят кашата, която са забъркаше. Писателят помагаше колкото може, но съзнаваше, че човешките същества трябва самостоятелно да извървят пътя към знанието. Всъщност дори и да искаше, нямаше как да наруши правилата в това отношение -  Провидението се оказа учудващо стриктен контрольор, който не търпеше отклонения от предварителния график. А и можеше ли да бъде другояче - нали тъкмо то бе структурирало учебния план?

     Така че на Писателя не му оставаше нищо друго, освен да продължава да дописва по нещичко в безкрайната Книга на времето и да насочва хората в правилната посока чрез превратностите на съдбата, които с толкова любов и въображение измисляше специално за тях.

     Най-голямата радост за Музиканта бе да свири - той прекарваше вечности, унесен в сладкия глас на чудния си музикален инструмент - маритима. Всъщност Музикантът добре знаеше, че не той свири на сложния инструмент. Маритимът оживяваше, само когато върху него биваше приложена силата на емоцията. Само тя можеше да изтръгне от него вълшебните трели, които се разливаха из пространството, танцуваха във въздуха, целуваха и весело поздравяваха всяко същество, което срещнеха по пътя си. 

      Много отне на Музиканта да опознае инструмента си, да свикне с настроенията, ината и забавленията му. Някога се случваше да протестира, понякога се престрашаваше дори да поспори, но вече добре знаеше, че въпреки моментните разногласия той и маритимът бяха приятели и партньори. И веднъж достигнал до прозрението, че са едно цяло,  съзнаваше, че само благодарение на единението между себе си и инструмента, може истински да прояви любовта, щастието и радостта, които носеше в себе си.

      В младостта си Музикантът смяташе, че маритимът има сприхав характер, защото се случваше, колкото и да се старае, да не успее да изтръгне от него нито един звук. Веднъж, когато маритимът за пореден път прояви упорития си характер, го обзе такъв яд, че започна с всичка сила да го удря в земята, но инструмента отказа дори да се счупи!

       И все пак Музикантът толкова обичаше музиката, толкова обичаше красивия музикален инструмент, че вложи цялото старание и търпение, на които беше способен, за да се научи да свири на него. И чак след като овладя всичките му тънкости, разбра, че единственото, което е необходимо за да се разнесе чудният му глас, е в сърцето си  да таи само красиви, чисти и възвишени чувства. Скоро след това му стана ясно, че и най-малкият намек за завист, яд или тъга са в състояние съвсем да разстроят маритима и да превърнат нежния му, меден глас в грозно грачене.

    Маритимът имаше още една забавна чудатост. Той винаги умееше да открие и най-малката искрица на радостта в сърцето на Музиканта и да я усили така, че тя да се излее като хладен, прочистващ дъжд и да създаде красиво чувство в душата на всеки, до който достигне.

      Затова Музиканта можеше да прекара цяла вечност с обичния си инструмент, унесен във вълшебните звуци на емоциите си.

      Най-голямото предизвикателство за Художника беше да рисува хора, защото колкото и концентрирано да работеше, колкото и майсторство да влагаше в творбите си, допускаше по някоя неволна грешка. Едно потрепване на ръката тук и една крива линийка там винаги оставяха своя белег в някои дребни недостатъци на човешкия характер. Ако дребните недоглеждания водеха само до някой и друг крив нос или кривогледо око, последиците нямаше да бъдат особено сериозни, но за съжаление погрешките на Художника пораждаха най-различни слабости и житейски трудности.

     Той обичаше красотата и хармонията и макар неизменно да се стараеше да избегне дребните дефекти, всеки път се проваляше в опитите си да постигне пълно съвършенство. И тъй като не можеше да се отрече, че бе изключително способен в занаята си, предпочете да приеме, че за момента съвършените човешки същества с обаятелни лица не са особено потребни на Вселената. В крайна сметка можеше ли тъкмо той да се бърка в работите на Провидението?

     Но тъй като Художникът обичаше красотата, скоро реши, че Природата е далеч по-благодатна тема. А и тя определено нямаше толкова чепати и неподатливи на всякакви възпитателни мерки привички.

      Всичко, което излезеше изпод четката на Художника, оживяваше. В началото на своето обучение, той работеше върху всеки отделен образ, докато не сметнеше резултатите за задоволителни. Може да се каже, че в младостта си все още не беше голям естет, понеже в този период нарисува множество стоножки, буболечки и безгръбначни, които дори самият той не можеше да определи като приказно красиви същества. С опита обаче успя да ограничи желанието си да създава същества с твърде много крака и скоро резултатите започнаха видимо да се подобряват.

     Художникът бавно, но търпеливо развиваше таланта си, като се упражняваше върху планини, долини, клисури, урви и какви ли още не природни обекти. С животните се постара дори още повече. А и Художникът си имаше своите странни вкусове и приумици - за това особено се гордееше с жирафа. Когато за първи път си представи животното с кльощави крака и двуметров врат, го напуши такъв смях, че не се успокои докато не го сътвори. Беше толкова доволен от резултата, че вместо да миряса, стигна толкова далеч, че дори реализира такива абсурдни хрумвания като птицечовката и тасманийския дявол.

       Тази забавна палавост обаче отдавна беше останала в миналото на Художника. Все пак и той си имаше доста отговорности - налагаше му се да рисува изгреви и залези до припадък, да не говорим пък за разните му там слънчеви затъмнения, изригвания на вулкани и тем подобни, които всекидневно му създаваха допълнителни главоболия.

        Заради това от цяла вечност Художника не бе имал дори един почивен ден. Не че се оплакваше или роптаеше - и сам достатъчно добре съзнаваше, че е неизбежно слънцето да изгрява всеки ден. От друга страна пък - възможно ли беше целия ритъм на Земята да се преобърне само, защото той е решил да отиде на почивка?

       „Това  изглежда невероятно” - разсъждаваше той -„А и какво толкова може да стане? Та нали и аз заслужавам да се поотпусна от време на време!” - опитваше се да убеди сам себе си - „Хората дори няма да забележат, те и без това нищо не забелязват.” Вероятно докато взимаше това решение, разумът му го беше изпреварил и вече беше излязъл в почивка, но все пак Художникът реши: „Да става каквото ще, аз заминавам! Братята ми все някак ще успеят да се справят и с моята работа.”

     Въпреки че живееше извън Времето и Пространството, на Художника вече му доскучаваше. Реши, че е най-добре да замине без предупреждение. На братята му и без това нямаше да им отнеме много да забележат, че е изчезнал.

      Художникът споделяше съдбата на хората от зората на тяхното съществуване. Познаваше емоциите, настроенията, страстите, поривите, капризите им, не веднъж с удивление беше наблюдавал действията им, беше изучавал  мислите и решенията им. И все пак от началото на чиракуването си, дори когато вече се беше превърнал в изкусен майстор, той така и не бе разбрал какво всъщност изживяват тези същества, не знаеше как обмислят и преценяват постъпките си, никога не бе чувствал неизбежността, пред която те толкова често се виждаха изправени. Можеше единствено да им съчувства, но така и не се беше научил да съпреживява болката им, да се вчуства в емоциите им, да разбира загадъчната логика на мислите им.

      Дори напоследък хората все по-често го изумяваха с постъпките си. Затова смесицата между любопитство и стремежа да надхвърли досегашните си знания, го накараха да пожелае да прекара поне малко време сред тях.

     Не му се вярваше отсъствието му да предизвика кой знае какви промени в              тъканта  на реалността, а дори и да се случеше нещо малко по-особено, хората или изобщо нямаше да забележат, или веднага щяха да го забравят. „Защо ли имат тъкмо тази склонност - да не виждат тъкмо най-очевидните неща?” - каза си Художникът, вече    взел окончателното си решение.

       В следващия миг Художникът се намери на оживен площад в центъра на някакъв град, чието име все още му беше неизвестно. Огледа се объркано на наоколо. Бяха му необходими няколко минути, за да осъзнае тялото си, но пък за сметка на това веднага отчете неудобствата, които то създаваше. Движенията му се оказаха мудни, несигурни и несръчни, а още повече го шокира и сблъсъкът с категоричността на Времето и Пространството, които като господари на този свят, неумолимо изискваха полагащото им се уважение и не допускаха създадените от тях закони да бъдат нарушени и с крачка. Художникът се чувстваше в пълното си право да бъде изненадан - все пак съвсем до скоро си бъбреха приятелски, а ето че изведнъж се оказваше подчинен на тираничната им воля. И макар да познаваше навиците, но дори не беше и предполагал, че упражняват такива репресиращи мерки върху хората.

      Огледа се. Не подозираше, че човешките същества живеят във визуална реалност, толкова различна от тази, с която той беше свикнал. Цветовете му се сториха твърде ярки и еднообразни, да не говорим пък за пълната липса на естетическо въображение, която личеше дори в човешкото неумение да боядисват сградите, които строяха в що-годе сносни нюанси. Веднага щом направи наум тази забележка обаче си напомни, че не биваше да преценява света, който хората бяха създали твърде строго - и сам добре знаеше, че за момента това е най-доброто, на което бяха способни. 

    Художникът усещане, че по-голямата част от картината, която той самият беше свикнал да вижда, липсваше. Разгледа това, което се намираше около него - сградите, улиците, различните видове превозни средства му се сториха мрачни, празни, бездушни. Защото той умееше да вижда през предметите, финото му зрение улавяше шепота на сенките, постоянния кръговрат на най-деликатната материя -  по-лека и неуловима дори от човешкия дъх, по-безплътна от влюбения поглед и радостната усмивка. И тогава Художникът осъзна, че вече очите му не виждат вълшебния свят на пълната, споделена красота и за първи път на практика разбра човешкото старание винаги да разделят, отчуждават и разчленяват материя,  опитвайки  се отчаяно да я подчинят на собствената си воля.

    За сметка на това слухът и обонянието се оказаха изключително приятна изненада. За Художника, свикнал за изпълнява задълженията си на творец на красивото, земните звуци и миризми бяха цял един, неподозиран до сега, нов свят, който му предстоеше тепърва да проучва.

      Изведнъж му хрумна, че вероятно изглежда странно на забързаните хора, които, подминавайки го, мимоходом, му хвърляха по някой и друг учуден поглед.  Не че нямаха основания да гледат слисано. Защото не само че от няколко минути Художника стоеше неподвижно и с неприкрито учудване изучаваше чудния свят на сетивата, но на всичкото отгоре след това започна да проучва собственото си тяло с неприкрит интерес.

      Оглеждаше се във витрината на някакъв магазин. Помисли си, че не може да се оплаче от начина, по който изглежда, а веднага след това си напомни да не допуска суета в мислите си. Всъщност красотата на Художника не се дължеше на ясните му сини очи, русата коса и правилните черти. Обаянието му се криеше в топлото му, чисто излъчване, в сиянието и мекотата на погледа. От него сякаш струеше невидима, лъчиста светлина, присъствието му, незабелязано, неусетно, прорязваше облаците на студенината и безразличието.

     Художникът, жаден за нови впечатления, скоро загуби интерес към самия себе си и реши, че като начало би могъл да се поразходи и да се опита да посвикне с новата атмосфера.

     За повечето жители на града това беше съвсем обикновен ден, изпълнен с обичайните задръствания и нервни шофьори, на които не им оставаше нищо друго освен ядно да натискат клаксоните на автомобилите си. Все пак, със завидна наблюдателност, Художникът забеляза, че съществуваха и друг вид превозни средства, които благодарение на компактния си механизъм, със завидна скорост си пропряваха път през столичния трафик. Неизвестни си остават причините, накарали един полубог, решил да прекара известно време като турист на Земята, да прояви интерес към моторите, но в този момент Художникът изпита непреодолимото желание незабавно да се сдобие с такова возило. За кратко дори се притесни, че умението му да материализира предмети със силата на мисълта си ще се окаже неприложимо в земните условия, но ето че само миг и новият-новеничък мотор вече си стоеше кротко пред него.

      Художникът моментално го заразглежда с интерес. Всеки здравомислещ човек  вероятно би определил  хлопатарите, които си мъдреха над волана, като нестандартно и не особено функционално решение, но той ентусиазирано потропа по тях и радостно се ухили. Всъщност нямаше и понятие от механизмите, благодарение, на които тази машинария се движеше. Все пак напоследък се бе отдал предимно на рисуване на живата природа и бе готов честно да си признае, че не беше вложил особено усърдие в изучаването законите на механиката и аеродинамиката. Така че за него думи като двигател и бензин още дълго щяха да си останат загадка.

      „Дали пък с това чудо няма да може и да се лети?” - каза си той с надежда и без да му мисли повече яхна новата си придобивка. Ни най-малко не го тревожеше факта, че до сега не се бе качвал нито на мотор, нито на друго превозно средство. Може и да не беше особено наясни с последните моди, разпространени в средите на мото-любителите, но пък за сметка на това поназнайваше  нещичко за законите на Вселената. Затова Художника просто потекли с непоклатимата увереност, че все някак ще кара и, разбира се, успя.

       За младия полу-бог нямаше и съмнение, че когато се завърне у дома ще трябва дълго да благодари на брат си, Писателя, за сполуката си в това начинание. Всъщност в този момент Писателят не можеше да спре да се блещи недоумяващо и да повтаря: „Ама какво прави този луд там долу?!” И макар да смяташе, че брат му безвъзвратно си е загубил ума, не можеше да позволи да му се случи някое нещастие. Дори след като Художникът  доволно се метна на мотора, брат му вложи цялото си майсторство в разместването на предначертаните събитие. Това беше единственият начин да предотврати трите верижни катастрофи и преобърнатия автобус, които, увлеченият новоизлюпен моторист, щеше да предизвика.

     „Какви главоболия само ми причинява този млад глупак” - мърмореше си ядно Писателят - „От хилядолетия съм претрупан с работа, а на всичкото отгоре сега трябва да оправям и неговите каши!  Иска приключения? Ще види какви чудесни приключения съм му приготвил!” - Писателят се засмя на собствената си идея. Да, така определено щеше да му даде добър урок. Толкова добър, че едва ли щеше скоро пак да му скимне да  си зареже задълженията и да тръгне да пътешества.

       И тогава Художникът се запозна с Вихра.

    Художникът се наслаждаваше на пътуването. За него това беше съвсем непознато усещане, но все пак не можеше да отрече, че лекият гъдел в стомаха и вятърът, който развяваше косата му, бяха изключително приятни. Малко го дразнеха всички тези автомобили, автобуси и какви ли не още превозни средства, но реши, че няма защо да се оплаква, при положение, че те също допринасяха за неговото приключение. Дори не му направи впечатление, че щеше да се блъсне в  камион, а после взе един от завоите толкова рязко и неочаквано, че щеше да прегази цяло стадо нищо неподозиращи пешеходци, които кротко се опитваха да пресекат на зелено. Той обаче дори не забеляза, тъй като тепърва му предстоеше да изучава правилника за движение. Поне откри, че в определено време всички превозни средства в неговата посока спират и му хрумна, че няма да е зле да спазва местните традиции в това отношение. И докато си стоеше на светофара и разсеяно разглеждаше разнообразието от форми около себе си, го сепна глас, който почти на ухото му каза:

   - Извинявай, но е много важно бързо да се придвижа съм „Младост”! Може ли да ме метнеш натам, ако и ти си в тази посока?

     На Художника му отне няколко мига да  осъзнае, че говорят на него и когато се обърна, за да провери откъде идва гласът, видя младо момиче, което стоеше на тротоара до него. Беше на около 20, ниска и слабичка, с миловидно изражение и умолителна усмивка. Така той направи първата грешка откакто бе пристигнал на Земята: взе  я  за  кротка и безобидна.  

    - Ами качвай се - каза той и се изненада от звука на собствения си глас. Беше толкова сащисан, че дори не му дойде наум да попита какво е това „Младост”.

      Тя пък не си губеше времето много-много да премисля събитията. В един момент стоеше на тротоара и мило се усмихваше, а в следващия вече седеше зад него и здраво го стискаше през кръста.

     - Много ти благодаря, че ще ме закараш, защото е много важна да съм в офиса на една фирма, в която преди работех, след 15 минути, а просто няма как да стигна с градски транспорт, защото откакто съм тръгнала, вече четири път ме свалят контрольори, иначе вероятно дори щях да съм навреме, но изобщо не мога да се оправя с тези ужасни хора. Не проявяват никакво разбиране, толкова са нагли, не искат да разберат, че нямам пари, изобщо не ги интересува колко е важно да се придвижа към „Младост”! Всъщност дори и когато си взема парите, пак няма да си купувам билети! Те за какви се взимат?! И без това дължа на толкова много хора! Всичко е така объркано, вече и аз не знам… А аз съм Вихра между другото- Художника влагаше всичките си усилия да разбере обърканите ù брътвежи, но тя приказваше толкова бързо, че едва ù оставаше време да си поеме дъх, а освен това той нямаше и най-малка представа за какво говори.

      - Приятно ми е да се запознаем - продължи тя - А ти как се казваш? Знаеш ли, приличаш на истински ангел с тази руса коса и сини очи!

       - Аз съм ангел в известен смисъл - каза той и моментално съжали за думите си. Не трябваше да говори така на хората.

       - Е, как познах! - оживи се тя - Да знаеш, много ти отива да се казваш Ангел. Ама чакай малко, тук трябваше да завиеш! Да не забрави накъде сме тръгнали!  Хайде, обръщай, иначе ще закъснея и тогава ти ще си виновен, това вече няма да ти го простя! - развика се Вихра.

       - Аз май че не знам къде е „Младост” - призна Художникът и добави наум - „нито пък знам какво е или в кой град изобщо се намира”.

      - Нищо, аз ще ти казвам накъде да караш. Сега обърни, ти казвам, офф, хайде, по-бързо обръщай и после завий наляво! - изкомандва момичето - Наистина не разбирам защо се мотаеш толкова много. - тя вече като че ли губеше търпение - Ако продължаваш така, най-добре ми дай аз да карам.

    Художникът послушно изпълни всичките ù нареждания, а Вихра продължи да го разпитва:

    - Ти май не си от София, а? Скоро ли си пристигнал? Откъде си? Какво правиш тук?

    - София? Къде е това? - простодушно попита Художникът, без изобщо да съзнава  как ще прозвучи въпроса му. Дори не разбра защо Вихра шумно се изсмя зад гърба му.

    - Поне имаш чувство за хумор - весело го похвали тя - Само не се опитвай да ме убедиш, че си пристигнал тук, без дори да разбереш в кой град си попаднал. Почти очаквам да кажеш, че си бил отвлечен от извънземни и те са те спуснали тук направо от небето.

     Художникът си отбеляза наум, че оттук насетне трябва повече да внимава какво говори. Знаеше си, че ако продължава да плещи такива глупости, хората щяха или да го помислят за луд и да му приложат необходимото лечение, или да разберат откъде е дошъл. Успокои се малко, като си рече, че последното е малко вероятно. „Каквото и да направя, те пак няма да повярват” - помисли си и вече поокопитил се, продължи:

      - Извинявай, малко се поразсеях. Пристигнах съвсем малко преди да се срещна с теб. Никога преди не съм бил тук - призна той.

     - А къде смяташ да отседнеш? При приятели или може би на хотел? - Вихра премина направо към въпроса - Питам, защото в момента съм… така да се каже, бездомна и… е, струваш ми се доста мил човек и се надявам да ми помогнеш.

     - Не съм сигурен, че те разбирам - след кратък размисъл колебливо рече Художникът.

     - Ама, Ачо, нали нямаш нищо против да ти викам така - вметна момичето и от този момент нататък Художникът вече беше Ачо за целия земен свят - Защо нарочно се правиш, че не разбираш какво те питам? Щом не искаш да ми помогнеш и си съгласен да ме оставиш да спя по пейките, така да бъде, но така да се преструваш, че не разбираш! - в гласа на Вихра ясно се усещаше нотка на възмущение и тя изглеждаше наистина обидена от начина, по който новият ù приятел бе реагирал на молбата ù.

    - Наистина бих ти помогнал, но честно казано не разбирам какво точно очакваш да направя - опита се да се оправдае Художникът, като едновременно с това ловко заобиколи кофата за боклук, която изведнъж се бе изпречила на пътя му.

   - Ти май не си от най-схватливите - заключи вече поуспокоилата се Вихра - Щом  толкова държиш да чуеш всички подробности, така да бъде. Преди три дни избягах от къщи, сега не знам къде да отида, но няма да се прибера. Трябва да докажа на родителите си, че на 21 вече съм достатъчно зряла и независима, за да се грижа сама за себе си, разбираш ли?

  - Двайсет години не са много - мъдро отбеляза Художникът, който се замисли, че бе прекарал вечността, рисувайки света, на който сега се намираше. Изобщо не подозираше, че това невинно изказване щеше да предизвика нов изблик на гняв у неговата спътница.

   - Убедена съм, че много по-добре от теб знам колко съм научила до сега през живота си и отговорно мога да твърдя, че съм съвсем наясно кое е най-доброто за мен - изрече Вихра със сериозен глас. - Ти не познаваш само от някакви си петнайсет минути и нямаш никакво право да определяш колко съм пораснала. Има хора, които ме познават много по- добре от теб и те могат да потвърдят, че…

   - Добре, разбрах те, на двайсет си, пораснала си - Художникът вече бе започнал да разбира, че момичето рядко спира да говори, докато не се намери някой, който да я прекъсне, а и, макар да я слушаше съсредоточено, продължаваше да изпитва все същото недоумение към проблемите ù. Затова премина направо към въпроса - Защо просто не ми обясниш как мога да ти помогна?

   - На теб май трябва да ти се обяснява като на малоумен - скастри го грубо Вихра - Не ти ли стана ясно, че имам нужда от място, на което да преспя? А и няма да е зле да взема и един душ, защото само първата вечер останах при един приятел, после ще ти разкажа за него, но вчера цяла нощ обикалях сама из града, накрая подремнах в едно кафе, но точно се унасях и при мен дойде един петдесетгодишен пияница, каза ми, че било много грозно да спя по заведенията, но и аз не му останах длъжна, какво си мислят такива като него, казах му...

   - Май ще успея да измисля нещо - прекъсна отново той и тихичко въздъхна, защото разбра, че се очертаваше да прекара още доста време с това смахнато момиче. Вече му беше ясно, че предстояха още доста изненади - дано само се окажеха приятни. – А наоколо има ли подходящи места, където може се спи? - попита невинно.

   - Колко си добър с мен, благодаря ти! Ех, Ачо, голям късмет имам, че те срещнах, да знаеш! - извика Вихра и силно го стисна през кръста в знак на признателност -  Има хотели, за друго не се сещам - добави, вече по същество.

    - Да, хотел - промърмори Художникът и смътно си спомни. Тях не ги измисляше  той, бяха си съвсем човешко изобретение, но все пак ги беше мяркал някъде. Е, какво пък щеше да прекара деня, а вероятно и нощта с Вихра - нямаше как да се измъкне. Едно не можеше да отрече - имаше небивал успех с намирането на приключения. „Или приключенията много успешно намират мен. Сигурно сега братята ми си умират от смях” - рече си той и послушно спря там, където Вихра му каза. 

    Благодарение на Художника, Вихра стигна на уреченото място точно навреме и успя да се разбере с бившите си работодатели. След това не му беше оставен друг избор, освен да прекара остатъка от деня с нея. Тя определено не приемаше лесно, нито пък особено спокойно отказа, така че той просто се предаде и прие всички помощни задачи, с които момичето го натовари - остави се да бъде превърнат в неин слушател, шофьор, асистент и дори съучастник.  Безропотно я разкарваше по всички места (една заложна къща, три срещи с приятели, полицейско управление), които Вихра трябваше неотложно да посети.  Художникът не се оплакваше, защото все пак неговата цел беше да научи колкото се може повече за живота на Земята, но когато му се наложи за четвърти път да изслуша всичките ù житейски проблеми, в които като паяжина се преплитаха разногласията с родителите й, отношенията ù с няколко полу-бивши, полу-настоящи приятели и спешната нужда да намери пари „откъдето и да е” започна не само да губи търпение, но и се почувства изтощен - новата му спътничка бе успяла да изцеди силите му до край.

    Освен това, след като бе преминал първоначалният шок, който беше изпитал от съприкосновението си със земната си реалност, Художникът вече свикваше с новите обстоятелства, а заедно с това, неизбежно започнаха да се проявяват и естествените му способности. Той вече не се чувстваше като човешко същество, както в момента на пристигането си. На талази го заливаха обърканите мисли и емоции на хората, чувстваше как в него се сливаха и безмилостно трептяха, вибрираха, жужаха техните амбиции,  мечти, желания, копнежи. Като безпощадна буря върху душата му се изливаха безкрайните им цели, планове и кроежи, които едновременно го забавляваха и натъжаваха,  смайваха го и го изпълваха с разбиране, удивляваха и го все пак му се струваха съвсем логични и разбираеми. И много го стресна, че целите и плановете им бяха насочени предимно  към предметите- тези предмети, които хората постоянно създаваха и така страстно желаеха, на които принасяха в жертва и умовете си, и добродетелите си,  и уменията си, които  нямаха и не даваха   нито живот, нито енергия, нито пък истинска полза.

    Още повече го натъжи, че сърцата на хората не бяха така добри и така чисти както се беше надявал. Задушаваше го непоносимата смрад на завистта, злобата, гордостта, която го заливаше от всички страни. Оставаше му  само успокоението, че, макар и в по-малки количества, любовта, състраданието, милостта, чистотата и хармонията все пак  надделяваха над отровната миризма на пороците. И все пак Художникът си знаеше, че всички хора бяха красиви някъде дълбоко, дълбоко в себе си.

     Затова много се зарадва като видя, че бъбривата му спътница, макар често да мислеше и да действаше неразумно, бе успяла да запази в себе си нежното сияние на чистото сърце. И въпреки че за него да си оставаше загадка как  бе успяла да забърка толкова каши във всички аспекти на живота си, не можеше да отрече, че тя бе съхранила красотата в душата си. Често думите ù бяха груби и невъздържани, но душата ù шепнеше с мил, нежен глас.

     Художникът погледа към Слънцето. Слънчевите лъчи гальовно погалиха лицето му, наляха живителни сили в организма му,  ласкаво утешиха душата му. Напомниха му, че Земята притежава всички необходими ресурси, за да се превърне в едно приказно място, че хората притежават всички необходими способности, за да проявят пълния  потенциал, заложен във всеки един от тях.

     - Ачо! - изведнъж го сепна гласът на Вихра, която ухилена излизаше от полицейското управление. Той послушно стоеше на поста си, спрял отпред. Вече бе късен следобед, слънцето бавно клонеше към своя заник,  наближаваше така желаната от всички почивка след дългия, уморителен ден. -  Къде си се заблеял пак? Не мога да повярвам, че и тук си свърших работата. Ти ми носиш късмет, да знаеш! Повече никъде няма да ходя без теб! Жената вътре беше ужасно невъзпитана, но аз ù казах, че...

     - Вихра! - прекъсна я той, защото нямаше сили да изслуша поредния водопад от думи, който предстоеше да се изсипе върху него -  Не се чувствам добре и мисля да си потърся някое спокойно местенце, където да си почина.

  - Добре, къде ще ходим? - развълнува се тя - Вече съм свободна, свърших с всичките си задачи, така че само кажи къде ти се ходи и отиваме!

   - Ами - запъна се Художникът - искаше ми се да остана сам за известно време...

  - О, я стига! - разгневи се Вихра - Не можеш да ме зарежеш точно сега! Аз разчитах на теб - нали обеща, че ще ми намериш място, където да прекарам нощта! Честно казано и аз се нуждая от малко спокойствие, толкова неща са ми на главата! А казах ли ти, преди малко се обадих на Дани и той каза, че...

  - Е, добре, ела с мен. Но преди това искам да ми обещаеш, че поне малко ще помълчиш. Имам нужда от тишина - каза той със сериозен тон.

   - Ама ти за каква ме взимаш?! За някакво досадно мрънкало, което не спира да бърбори? - разсърди се тя за пореден път - Щом ти е толкова неприятно да ме слушаш, изобщо няма да ти говоря повече! - заяви тя и по детски се нацупи, а Художникът не можа да сдържи усмивката си.

   - Иска ми се да отида някъде сред природата - рече той, без да обръща внимание на сценката, която Вихра упорито продължаваше да разиграва - Има ли такова място наоколо?

   - Бихме могли да отидем на Витоша - постигнало целта си, момичето се отказа от нескопосания си театър - Не е далеч и може да се качим с мотора до някъде.

   - Хайде да тръгваме тогава, ти ще ми показваш пътя - Художникът вече гореше от нетърпение да се махне от този град.

    По време на пътуването все пак му се наложи да изслуша цялата история за въпросния Дани, а по едно време Вихра така се разгорещи, че го ощипа силно по кръста, Художникът за миг се разсея и моторът поднесе към ръба на пътя, където започваше високо, стръмно дере. За щастие той успя да изправи волана в последния момент и те пристигнаха без други произшествия.

     След като за пореден път на косъм се отърваваше от инцидент, на Художника му хрумна, че вероятно в негово присъствие на никой не можеше да се случи нещо лошо. И беше прав, защото бе невъзможно пред очите на естет като него да се случват грозни, нелепи събития.  

    В планината веднага се почувства като у дома си. Красотата, мощта и силата, които излъчваше, му подействаха изцелително. Нямаше ги човешките машинарийки, нямаше ги тълпите и блъсканиците. Художникът бавно вдишваше спокойствието и чистотата на природата. За миг дори се почувства горд, че е създал нещо толкова прекрасно.  Чувстваше как пробуждащият се  живот прониква и в него, как могъщата, дъхтяща природа обгръща цялото му същество и го допуска в тайнствения си свят. 

    Реши да остави мотора пред една хижа и да продължат пеш. Остана глух за мърморенето на Вихра, която очевидно не беше почитателка на туристическите обиколки.  Тя забеляза, че той  не я слушаше и след няколко неуспешни опита да привлече вниманието му, се отказа. Подтичваше до него и от време на време му хвърляше по някой кос поглед. Стори ù се красив. Какво ли се въртеше в главата на Ачо? Изглеждаше потънал в мислите си. „Или в тежко личностно разстройство” - добави скептично един глас в ума на Вихра. И все пак, макар да го познаваше едва от няколко часа, чувстваше, че може да му се довери. А и не ù се вярваше изведнъж Ачо да захвърли като маска кроткото си и добродушно лице и да я замъкне в храстите.

    Но тези мисли бяха само мимолетен повей, който далеч не беше в състояние да разклати стабилната скала на доверието, която вече изпитваше към него. Чудеше се как да привлече вниманието му, искаше ù се да ù каже нещо мило, може би да я прегърне и... е, защо не и да скочат в храстите, ако нещата опрат до там.

     Дали обаянието, дали нежната красота, дали ефирният облак на тайнственост, който витаеше около Ачо привлякоха Вихра, тя и сама не знаеше. Но неговото присъствие, кроткият му глас, търпеливият му поглед, събуждаха в младото момиче далечен, непознат копнеж, твърде магичен, крехък и неуловим, за да оцелее сам, отделен и  неудобен на вече преживяното и разбраното.  

    Колкото повече размишляваше, толкова повече у Вихра се загнездваше убеждението, че вероятно новият ù познайник се притеснява да направи първата крачка към нея. А в такъв случай не ù оставаше нищо друго, освен да я направи тя.

    „Сега или никога” - каза си тя и без да мисли повече се приближи съвсем близо до него. Първоначално той дори не забеляза, но в следващия миг ясно усети, че момичето гальовно обгърна ръка около кръста му.

     - Ще ме прегърнеш ли и ти? - заяви невъзмутимо, гледайки го решително в очите.

     Художникът само я зяпна стреснато и неразбиращо. Поне в едно се бе оказала права: той нямаше идея нито какво би могъл да направи, нито какво да каже. Напълно сащисан, започна да обмисля ситуацията, докато тя вървеше почти долепена до него.

     - Да знаеш, много се радвам, че сега съм тук, с теб. Като си помисля, ти направо ме спаси. Аз дори не знаех къде да прекарам тази нощ, в парка определено щеше да ми е хладничко... - разбъбра се отново тя, но Художникът я прекъсна и деликатно се отдръпна от нея.

    - Радвам се, че ти помогнах, но не мисля, че е подходящо да... - той се запъна и не знаеше как да продължи. Всъщност дори не знаеше какво точно се опитва да каже.

     - Да не би да имаш приятелка? - помогна му тя - Знаех си, че си свестен човек, а сега си и толкова честен...

     За миг Художникът се изкуши просто да се съгласи с нея и разговорът да приключи. Не, все пак нямаше да го направи, не искаше да я лъже и заблуждава.

     - Не че имам приятелка, аз просто... - замънка отново той.

     - Добре, добре, няма да те разпитвам - Вихра повдигна зачудено вежди, но вече на нея също ù се искаше да прекрати този тягостен разговор. Никога не ù се беше случвало подобно нещо. Тъй като в  база-данните ù  от любовни спомени не се намери разумно обяснение за необичайната ситуация,  Вихра съвсем скоро се отказа от опитите си да прави заключения. А и едно беше сигурно - чист късмет си беше, че има къде да прекара нощта.

     Вихра и Художникът стигнаха до малка полянка, обградена плътно от дървета, а младата,  смарагдово-зелена трева сякаш искреше под меките лъчи на залязващото слънце. Там, за първи път откакто бе започнал пътуването си на Земята, Художникът се почувства почти като у дома си. Сякаш всеки лист, всяко клонче, всеки стрък нежно му шепнеха и неумолимо събуждаха копнежа му по дома. Красотата, спокойствието, силата на гората му бяха и познати, и далечни, чувстваше се като техен създател и господар, като пленник и слуга. Застанал там, сред вековните борове, гледайки острите, стръмни, устремени към небосвода върхове, се почувства малък, ненужен, безполезен. За пръв път се почувства  близък, преживяващ, единен с цялото великолепие, което той  самият бе създал с толкова желание, любов и старание. И тъкмо то, прекрасното му творение, рожба на любовта му към красотата, събуди в душата му тъгата по дома, който тъй скоро бе напуснал, припомни му колко важна бе работата му.

     Вихра каза нещо, но той не я чу. Просто седна на земята, вдиша аромата на тревата, заслуша се в шума на дърветата, щастливо замижа срещу слънчевите лъчи. И разбра, как без и сам да знае, тъкмо за това бе копнял - да изживее истински, пълноценно творението си! Не само да го наблюдава и да го оценява безстрастно, а да бъде част от него, да го почувства и усети!

    Той само седеше отпуснат, без да мисли за подобрения, без да преценява качеството на произведението си, наслаждавайки се да приеме обратно в себе си хармонията и  красотата, които бе вложил в природата, в тази гора, в това дърво, в тъкмо този стрък трева, върху който сега се бе разположил.

     Първо тихо и несигурно, а после с все повече сила и мощ, до Художника започна да достига нежната, ласкава, пропита с обич и радост, песен на Музиканта. Звуците неусетно изпълваха душата му, галеха сърцето  му, внасяха сила и енергия в тялото му, и мълчаха, и обясняваха, и кротко го гълчаха, и го насърчаваха. Потопен в музиката на брат си,  Художникът си беше у дома, макар и да беше седнал на поляна на Витоша.

     - Ей, събуди се! - Художникът бавно започна да различава лицето на Вихра. В първия миг се запита кое е това момиче, какво е това място, какво изобщо правеше тук?

    - Събуди се !- продължаваше тя и го разтръска силно за раменете - И двамата сме заспали тук, но вече е тъмно и е време да се махаме!

   Той започна бавно да си припомня посещението си на  Земята, срещата си с Вихра, разходката в планината... Наистина ли е заспал, сън ли е било? И как би могъл да знае - та нали никога досега не беше спал? И това, което бе чул - песента на брат му ли беше, или  само плод на празни съновидения?  Беше ли възможно да е изживял реалността на сън?

      - Хайде!Ставай! - продължаваше припряно да вика Вихра.

      - Добре, ставам, по-спокойно - проговори той - Май съм задрямал малко...

      - Задрямал малко? Имаш ли представа колко сънен изглеждаш? Ако не бях аз, щеше да прекараш цялата нощ на тази мокра трева. - Чак когато момичето каза това, той осъзна, че вероятно бе валяло, тъй като тревата, дърветата, а и той самият бяха мокри.

   - Значи и ти не си се събудила, когато е започнало да вали? - попита изумено той.

   - Хм, май си прав - рече замислено Вихра, а Художникът най-после се изправи на крака. - Даже сънувах много странен сън. 

     - Така ли? Какъв сън? - с видим интерес попита той. Дали и тя не беше сънувала същото, което и той?

     - О, Ачо, хайде да тръгваме - простена тя - Мокра съм, студено ми е, а ти искаш сега да стоя тук и да ти разказвам смахнатите си сънища!

    Без да чака повече, Вихра се обърна и енергично закрачи през поляната, а Ачо заподтичва послушно след нея.

    Оказа се, че доста се бяха отдалечили от мястото, където бяха оставили мотора. За първи път Вихра не беше особено словоохотлива, а пък тъкмо сега на Художника му се искаше да й зададе някои въпроси. Защото самият той, един полу-бог в почивка, създателят на всичко красиво на Земята, сега се съмняваше. Колебаеше се беше ли изживял наистина   пълното  сливане с творението си, чудеше се беше ли възможно наистина да е чул песента на брат си? Или всичко е било сън, породен от копнежа по дома?

    Скоро гласът на запаления двигател на мотора се разнесе в нощта. Вихра и Художникът вече бяха на път.

         Вихра препираше Художника да кара по-бързо, но той все още се чувстваше сънлив и отпуснат, а и вече се беше наситил на желанието си да изпита тръпката на скоростта на мотора. Всъщност твърде малко се беше съсредоточил върху управлението на возилото и се бе потопил в приятното спокойствие, което го бе завладяло. За миг погледна разсеяно към небето и забеляза, че, макар да бе ясно, нямаше нито луна, нито звезди. Замисли се за кратко и си спомни, че през деня нито веднъж не бе слънцето, макар че бе светло и нямаше облаци. Знаеше си, разбира се, че вината за това бе изцяло негова, но се съмняваше това да е направило впечатление на друг освен на него. Но той така иначе не бе очаквал хората да забележат такива промени. Всъщност дори предполагаше, че гледайки небето в прохладната нощ, те го виждаха обсипано с безброй звезди.  Все пак в техните очи луната нямаше как да изчезне при положение, че  на нито един човек  не би му хрумнало, че е възможно това да се случи. Разсъждавайки така, Художникът прецени, че едва ли краткото му отсъствие от поста щеше да предизвика особено радикални промени. Е, щеше да изтърпи малко мъмрене, но това си го знаеше от самото начало.

    - Време е да решим къде ще прекараме нощта - обади се Вихра, когато вече навлизаха в покрайнините на града. Тя също беше доста мълчалива тази вечер. Имаше си свои мисли, които за първи път не ù се искаше да споделя. Нови, странни, плашещи мисли. Но все пак това бе само сън. Защо да му придава такава важност?

   - Ще оставя на теб да решиш - отвърна Художникът.

    - И аз не се сещам нищо конкретно, така че най- добре към центъра и ще решим на място - рече Вихра след кратък размисъл.

    Тя се чувстваше по-щастлива от всякога, макар и да не можеше да обясни защо. Не можеше да повярва какъв късмет бе извадила, когато днес на светофара бе срещнала тъкмо Ангел.  С него се чувстваше в пълна безопасност, по-приета и защитена от всякога. Искаше ù се никога да не се разделят, интуитивно усещаше, че докато е с него може да превърне в реалност всичките си желания, че той е тази сила, благодарение, на която може да сбъдне мечтите си. Зачуди се  дали топлото чувство на благодарност и доверие е любов. Струваше ù се  различно от безбройните случаи, в които бе мислила, че е влюбена. Дори не познаваше този странник, този непознат, който се бе появил пред нея незнайно откъде. Накъде ли отиваше? Дали щеше да замине? Или щеше да остане и да ù позволи да даде най- доброто от себе си за да го направи щастлив? Струваше ù се, че това чувство сякаш ù се бе присънило, сякаш чуваше сърцето си да пее в негова чест, приветствайки го радостно. Как й се искаше това прекрасно чувство да я съпътства през целия ù живот!

     Потънали в мисли, не усетиха кога бяха стигнали до центъра на града.

     - Сети ли се за някакъв... хотел? - попита Художникът.

     - Нищо не ми идва наум - призна Вихра.

     - Тогава какво ще кажеш да спрем тук и да поогледаме наоколо? - предложи той.

     - Защо не? - съгласи се тя.

    Художникът спря и подпря мотора на едно дърво.

   - Няма ли да го заключиш? - изненада се момичето - Може да го откраднат или...

   - Не ми се вярва това да се случи - рече спокойно той и Вихра веднага му се довери,  забрави всичките си възражения.

   Бяха на Орлов мост. Вече беше късно, но въпреки това мястото беше доста оживено.

   - Ей, вие, търсите ли нещо? - сепна ги сух, женски глас.

   Когато Вихра и Художникът се обърнаха, видяха възрастна, мърлява жена. Очевидно времето не бе проявило особена благосклонност към нея, защото лицето ù бе набраздено от дълбоки бръчки, кожата ù бе суха и сива, а гърдите ù се задушаваха от хрипове, които съпровождаха всяко нейно вдишване.

     - Търсите ли нещо? - повтори тя.

     - Всъщност ни трябва хотел - отвърна без да се замисля Вихра - Спряхме, за да огледаме наоколо.

    - Значи не сте от тук? - попита тя и изви устните си в усмивка. Без да дочака отговор продължи - Тази вечер имате късмет - попаднахте на правилния човек. А между другото да имате една цигара? - попита тя, а те поклатиха отрицателно глави. Тогава покрай нея мина човек със запалена цигара и жената, без да каже и дума, я изтръгна от ръката му. Минувачът се обърна, изгледа я сърдито и тръгна по пътя си. Жената, очевидно доволна от плячката си,  продължи без да обръща внимание на изумените им погледи - Не го казвам на всеки, но вие ми изглеждате свестни хора. Мога да ви намеря хотел, съвсем близо до тук на много изгодна цена.

    Вихра и Художникът се спогледаха. И двамата бяха твърде наивни и добронамерени за да се усъмнят в лукавото излъчване на новата си позната.

   - Ами, добре, къде по-точно се намира този хотел? - попита Вихра -  Ако ни обясниш, може да отидем до там...

   - Миличка, брат ми и синовете ми държат половината таскита в София - каза тя и хитро им смигна - Само кажете и ще извикам някой, който да ви закара.

   - Няма нужда, ние имаме... - започна Художника, но жената го прекъсна.

   - Не се тревожи, виждате ми се уморени, а и ще ви бъде трудно да го намерите, щом не сте ходили досега. Ей сега ще извикам някой да ви закара.

    Вихра се обърна и откри, че към тях вече се бе присъединил мъж, вероятно братът на тази жена. Беше  по-млад от нея, но имаше грубо лице и сърдито изражение.

   - Ами добре тогава, хайде да тръгваме - изведнъж се намеси Художникът - Защото ние вече сме доста уморени.

   Вихра се изненада от решението на новия си приятел, но реши, че щом той смята, че може да потеглят с тези съмнителни хора, значи всичко е наред. Художникът пък се радваше, че бе попаднал на хора, които безкористно му предлагат помощта си. А и му се отваряше възможност да намери нови приятели. Какво повече можеше да иска? Съвсем бе забравил  за склонността на някои представители на човешкия род да си служат с измама, без да му мисли повече Художникът скочи в колата.

    - Хайде, скъпа, какво още чакаш - подкани жената Вихра - Сега си починете, а утре може да тръгнем към Созопол, имаме хотел там. Толкова много ще ви хареса!

     Вихра се колебаеше. И как беше възможно да вдъхват у нея такова недоверие, а Ачо решително да ги последва? Запита се дали целият ден не е бил една измама, дали нейният нов приятел не е техен съучастник, чиято единствена цел е да я отвлече незнайно къде. И макар тази идея неканена  да се бе промъкнала в ума ù, Вихра не можеше и за миг да се усъмни в Ангел. Дори съмнителната им компания не беше в състояние да наруши чувството на пълна сигурност, което изпитваше в негово присъствие. А и той изглежда вече беше взел решение, не ù се вярваше,  че ще успее да го разубеди. Можеше и просто да си тръгне и да го остави сам да отиде, където е решил. Това ù се стори най-нелепата от всички възможности - тя вече знаеше, че никога не би се разделила с него по собствено желание. Не можеше просто да го остави да си тръгне след всичко, което ù бе помогнал да изпита само за ден.

     Накрая реши, че щом е с Ангел, е в безопасност и невъзмутимо се настани на задната седалка до него.

    Новите им познайници изглежда само това и чакаха. Без да губят повече време, заеха предните места и веднага потеглиха.

   - А вие откъде сте? - проговори Художникът след кратко мълчание, опитвайки се да завърже приятелски, неангажиращ разговор. Само че не получи никакъв отговор. Спътниците им, само до преди миг така любезни и дружелюбни, вероятно бяха загубили първоначалния си интерес към Вихра и Художника, защото не си направиха труда да отговорят каквото и да е.  Все пак Ангел не се отказа и, макар и леко смутен, продължи:

     - Това, което казахте за пътуването утре, звучи много примамливо, но май ще трябва да ви откажем, защото...

    - Оттук нататък отивате там, където ние ви кажем - грубо го скастри мъжът и отново потъна в мълчание.

   Художникът погледна неразбиращо Вихра, която с ужас установи, че подозренията ù щяха да се окажат истина. Но не изпита страх, дори не се и притесни. Помисли си, че това е моментът, в който би трябвало да се паникьоса, но противно на всякаква логика продължаваше да се чувства обгърната от сигурността, която неизменно я съпътстваше, откакто пътят ù се бе преплел с този на Ангел.

    Художникът се чудеше защо новите им приятели се държаха толкова странно. „Сигурно и те като нас са уморени и затова не им се говори особено” - каза си той. Но докато се возеше и разсеяно хвърляше по някой и друг поглед през прозореца, изведнъж му хрумна, че не усещаше нищо от емоциите и вътрешните помисли на заобикалящите го хора. Тази негова склонност така го бе измъчвала през целия ден, а сега просто беше изчезнала?  Нима... нима братята му го бяха изоставили? Нима ги бе разочаровал толкова много, че да се откажат то него? Не, той твърде добре знаеше, че ги свързва повече от времето прекарано заедно, от общата им работа, от обичайната братска обич. Тогава... тогава значи може би той бе този, който се бе разделил с тях, който бе причината да не усеща вече присъствието им. Но как би могъл да прекъсне връзката помежду им, идеята  му се струваше абсурдна. Замисли се за Музиканта. Прииска му се пак да се наслади на вълшебната му песен, която така му липсваше откакто бе пристигнал на Земята. Но... Художникът изведнъж си спомни - та той я беше послушал едва преди  час, докато беше в планината. Но как бе могъл да си помисли, че това е било просто сън, че е било плод на неговото въображение и фантазия. Наистина, песента бе различна от тази, която бе слушал докато си беше у дома, може би по-опростена, може би не така виртуозна, но все пак не беше ли музиката, която изпълва с любов и дава живот? Беше потресен - та той, Художникът, дошъл на Земята само като турист и пътешественик, не бе разбрал посланието на Музиканта, самият той бе прекъснал връзката си с братята си и се бе оплел в мрежите на заблудата!

     Вече знаеше, че е време да се връща, че не трябва да бъде тук, че мястото му е у дома.

     Последва силен сблъсък, цялата кола се разтресе, завъртя се, изхвърча извън пътя и се преобърна.  

        Вихра усещаше туптяща болка в слепоочията си, тялото ù беше сковано. Нямаше сила нито да отвори очите си, нито да размърда крайниците си. Не знаеше какво се беше случило, нито къде се намираше, но в момента не искаше и да знае. Искаше просто отново да заспи, да спре да чувства тази слабост и отпадналост. Продължаваше да лежи без да помръдва, отказваше да отвори очи и да приеме действителността. Още не. Не искаше да мисли, но спомените от последните преживявания започнаха накуп да нахлуват в ума ù. Катастрофирали ли бяха? А... къде беше Ангел? Дали той беше добре? Вихра изведнъж забрави болката и немощта си, отвори очи и се опита да седне в леглото, но моментално изпита режеща болка кръста и се отпусна отчаяно на възглавницата си. Примига срещу светлината на лампата. Откри, че се намира в болница. Видя майка си  и баща си, които седяха до леглото ù и я наблюдаваха притеснено. Щом разбраха, че е будна, и двамата скочиха към нея, стиснаха силно ръцете ù, прегърнаха я. На лицата им бяха изписани и радост, и притеснение, и страх, и надежда. Сториха ù се уморени и угрижени - Вихра се запита откога ли стояха до нея и чакаха да се събуди.

    - Миличка, добре ли си? Как се чувстваш? Имаш ли нужда от нещо? - майка ù почти щеше да се разплаче от радост и мъка - Толкова съм щастлива, че си добре!

  - Къде... - на Вихра ù беше трудно да говори, но все пак събра всичките си останали сили и продължи - Къде е Ангел? Как е той?

    Родителите ù се спогледаха неразбиращо.

   - Момчето, което беше в колата с мен - продължи тя задъхано. - Той е добре, нали?

   - Никакво момче не е имало - започна майка ù притеснена, че от сблъсъка дъщеря ù си е загубила ума- Само ти и онези двамата, които предполагам насила са те качили  в колата си.

    Вихра ги изгледа втрещена. Но това беше невъзможно. Вероятно родителите ù не са разбрали, че е имало още някой с нея, сигурно Ачо също беше някъде в тази болница, а тя дори не можеше да разбере дали е пострадал!

    - Аз ще отида да проверя къде е той - каза тя и се опита да стане от леглото, но изпита същата режеща болка в кръста, която отново я принуди отчаяно да се просне в леглото.

   - Скъпа, не е имало никакъв Ангел с теб - започна да я убеждава баща ù - Когато сте катастрофирали, е имало линейка наблизо, дошли са почти веднага, докарали са ви тук и веднага ни се обадиха. Но в колата сте били трима души и определено не е имало никакво момче с теб.

    - Не е вярно, той може още да е някъде там, може да е ранен, някой трябва да го намери и да му помогне! - Вихра усещаше как я изпълват ужас и паника, представяше си Ангел, който лежи на земята...

    - Успокой се, почини си сега! Не се тревожи за нищо, ти си добре, само поспи - опитваше се да я успокои майка ù,  но Вихра изглеждаше безутешна. Искаше ù се да стане, да отиде да го намери, да му помогне. Би дала всичко да му помогне сега, когато е сам някъде и се нуждае от нея. Завладяна от отчаянието, се отпусна в леглото и дори не усети кога заспа.

    Сънят ù беше накъсан и неспокоен. Пред нея ту изплуваше образът на Ангел, чист, лъчист и сияен, ту потъваше в мрак и сивота. Вихра се опитваше да го попита къде е, какво се е случило с него, но сякаш всички думи се бяха изличили от паметта ù. А той само се усмихваше успокоително и мълчеше.

   Когато се събуди, стаята тънеше в сънлив полумрак. Щорите бяха спуснати, но ù се стори, че навън грееше слънце. Не знаеше нито кой ден е, нито колко е часът. Беше убедена единствено, че Ангел си е тръгнал завинаги, че никога повече няма да го види. „Винаги ще бъда с теб” - стори ù се да чува глас. Но като че ли това не бе неговият глас, знаеше, че не би могла да го сбърка. Звучеше ù като песен, която носеше в себе си цялата сила и успокоение, от които се нуждаеше, за да се възстанови. Но можеше ли да забрави, можеше ли просто да изтрие от паметта си кратката среща, която бе внесла и смут, и хармония в душата ù? Всъщност се надяваше завинаги да запази спомена за човека, който бе донесъл любовта в живота ù.

    Нямаше сериозни наранявания и затова на другия ден я изписаха. Докторът каза, че се нуждае само от почивка, за да се възстанови напълно. Вихра спокойно приемаше непрестанните  грижи на родители си. Разбираше колко страх и притеснение им бе причинила през последните дни и вече не се дразнеше   от постоянните им съвети и забележки. Бе започнала да разбира безрезервната им любов и не ù беше трудно да им отговори със същото.

    И все пак, макар и здрава, те се чудеха на странната промяна, която бе претърпяла дъщеря им. Далеч по-замислена и тиха от обикновено, Вихра като че ли не споделяше с тях тъкмо това, което най-много занимаваше мислите ù.

    Прекарвайки цели дни без да стане от леглото, момичето не можеше да спре да мисли за Ачо. Понякога се питаше дори истинска ли беше срещата им. И макар разумът ù да я убеждаваше, че всичко е било плод на въображението ù на катастрофата, за Вихра бе недопустимо да приеме тази алтернатива. Понякога я обхващаше силен гняв, защото си представяше, че след сблъсъка, докато всички са били в безсъзнание, той невредим я е изоставил и просто е продължил пътя си, сам и необезпокояван от никого. Но нима не си бе направил труда да остане, за да провери дали е жива, дали е в опасност? Нима човекът, за който ù се струваше, че би дала живота си изобщо не се опитал да ù помогне? И въпреки тези мъчителни разсъждения, не яд и обида чувстваше тя, а благодарност и признателност. Усещаше, че както и да бе постъпил, Ангел я беше научил на нещо важно, бе ù дал ценен урок, спомена за който щеше да запази завинаги.

    Все по-често в ума си водеше с него въображаеми диалози, представяше си, обсъжда с него мъката си. И понякога се питаше дали тя измисляше отговорите му или той самият я напътства от далеч. Когато родителите ù я  нервираха с постоянните си притеснения и препоръки, тя, вместо да им отвърне сърдито, само се усмихваше и на драго сърце приемаше всичките им съвети и си представяше, че Ачо е там до нея, че  ù помага  и се гордее с нея.

   Не можеше да се отърси от мисълта, че тъкмо човекът, за който би дала всичко, го нямаше, че не можеше да му даде обичта и красотата, които таеше в сърцето си в негова чест. Болезнено я изгаряше идеята, че нямаше на кого да подари прекрасните чувства, които носеше у себе си.

    Така изминаха няколко тягостни и горчиви дни. Една сутрин, когато  Вихра се събуди, откри, че за първи път откакто я бяха изписали от болницата, цялата ù стая е обляна в слънце. Радостно  излезе на балкона, за да поздрави прекрасния, топъл ден. И тогава видя, че, сякаш само за една нощ, дървото пред прозореца ù се бе разлистило, бе обсипано от млади, нежни листенца и цветове. И сякаш приветстваше новия живот, лекия ветрец, врабчетата, които намираха уют в клоните му, пчеличките, които жужаха около цветовете му. И разбра, че Ангел беше и в нея, и това разцъфнала дърво, и в красотата на природата, и в хармонията, която изпълваше света. Гледайки го унесено, изпълнена с любов и благоговение, вдъхвайки ненаситно аромата му, Вихра почувства присъствието на приятеля си, прие помощта му и до ушите ù достигна прекрасната песен на обичта.