Хвани ритъма

Хвани ритъма

         Някога. Много отдавна. На края на света. На края на съзнанието. В началото на живота ни. Имаше една сръбска поп група „Парни валяк. Най-големият ù хит бе „Ухвати ритъм". На български „Хвани ритъма" Това беше химна на нашата невъздържана, буйна и всепомитаща младост. В онези времена на бързо съзряване и бавно проглеждане всички искахме да хванем ритъма на живота. Да го усетим. Да го почувстваме.  Да го танцуваме. С ритъма на регето. С ритъма на сърцето ни. С ритъма на всяко вдишване, на всяка целувка, на всяко обичам те. Бяхме млади. Невъздържани. Жадни за живот и за покоряване на върхове. Не по-ниски от Еверест. Нямаше вчера и днес. Имаше само утре. И тази невероятна песен, която ни караше да забравим ограниченията на собственото си съществуване и да се стремим да хванем ритъма на собствените си невъздържани мечти постоянно пронизваше съзнанието ни.  

         І. Представи си

         Нощно небе. Лек вятър, който похотливо си играе с листата на заспалите дървета. Студена луна, която като училищен директор се взира в лениво течащата река. И звезди. Много звезди, които отчаяно се борят за вниманието ни. Пожелай си любов. Пожелай си бъдеще. И ще бъдеш като нас с Ели. В онази вечер. На брега на реката. На брега на живота. И ще държиш ръката ù, така както би държал спасителен пояс. Ще погледнеш в очите ù. И въпреки тъмнината. И въпреки тихия стон на реката, оттегчена от постоянното монотонно движение към бавната си смърт в обятията на морето, ще прозреш, че този миг никога и за нищо няма да се повтори, и че тогава, в онази нощ, край онази река и с онази всепоглъщаща луна си бил истински и неподправено щастлив да усетиш влюбения поглед на момичето до теб. Да му отговориш с леко стискане на ръката ù и да повярваш, че това ще трае вечно.

         Когато си млад, вечността не ти се струва абстрактно понятие, а нормална мерна единица. И всичко се измерва с нея. Когато си млад, ритъмът на живота не изглежда толкова убийствен, а по-скоро прилича на влакче на ужасите, на което искрено се забавляваш. Когато си млад, животът е просто досадна приказка... за малки деца.        

         ІІ. Представи си

         Първата целувка. Колко силно очакване и какъв страх дали ще се справиш. И каква приятна тръпка от неизвестното и неизживяното.  И момичето, което плахо се надига на пръсти, за да сбъдне мечтата и на двамата. И онова първо и незабравимо сливане на две жадуващи се души. На две искащи се души. И откритието, че ти си вече мъж след това вълшебно докосване на две устни, които винаги са се търсили, но сега са се слели. И лекото неудобство, което остават разделените устни. И плахите погледи дали това пак ще се повтори. И дали си е заслужавало.  И дали е трябвало. И дали не е грешка. И дали... съмненията са уместни. И колкото и да мислиш. И каквото и да правиш разбираш, че просто си променил ритъма на живота си. Той вече е друг. И ти не си онова невинно хлапе, което просто се опитваше да полети към звездите. Те не бяха вече толкова близо, колкото ти се струваха преди тази целувка. Бяха далече. И все повече се отдалечаваха.       

         ІІІ. Представи си

         Първото „обичам те".  Валеше сняг. Снежинките бяха по-големи от сърцето ми. Студът по-вледеняващ от моята нерешителност. И в този бял водопад я видях да идва насреща ми. Тръпнеща. От студа и от бялата ни нерешителност. През пелената на падащия сняг тя изведнъж изникна пред мен. Не знаех какво да правя до момента, когато не протегна ръцете си към мен. Докосна лицето ми и в миг се вледених от студа, който те излъчваха. Потръпнах от докосването ù. Сложих ръце върху нейните, за да ги отдалеча от лицето си, но в този миг топлината и на двамата се сля в едно. Тя ме погледна по-изразително и от скритото в падащия сняг слънце и каза:

• - Обичам те!

Нямах думи.  Прегърнах я. Устните ни се докоснаха по-силно от всякога. Усещах топлината ù, която бавно проникваше в мен. Усещах мириса ù, който завладяваше съзнанието ми. Усещах мекотата на нейното тяло. Целунах я. И с ясното съзнание на последен акорд от песен зарових глава в буйната ù къдрава коса.

 А снегът бавно ни засипваше.  

И се опитвахме да хванем ритъма.

ІV. Представи си

         Че нищо от това не е съществувало.  Бяхме млади. Слушахме „Парни валяк", а не „Битълс". Опитвахме се да преплуваме река „Дунав", а не „Марица" и всеки от нас имаше идея как да стигне до Белград без да го хванат нашите граничари. Но по-важното е, че всички искахме да усетим ритъма на живота, да го хванем и завинаги да остане в душата ни. 

Представи си, че си живял.