Сълзи ли? Самота... Или навярно съжаление? Липса и празнота. Спомени и несбъднати мечти... Мечти ли? Та кога съм имала такива, сълзите отдавна са пресушени, а самотата отдавна я няма. Празнотата винаги е била там, вляво, а спомените бяха някак си еднакви, филмът се повтаряше, но просто с различна лента...
      Любовта ми някак си се изпари. Любов ли? Трудно ми е да изричам тази дума. Звучи ми като мръсна дума и обида. Не смея да обиждам другите, с епитети от сорта на "влюбени" ... Те просто живеят в заблуда. Любовта е заблуда. Всеки трезвен се опиянява за кратко и след това идва махмурлукът. Чувстваш се изморен и отпаднал, нямаш желание за нищо искаш просто да си някъде далеч. Така е и след раздяла...
      Мислиш си, че обичаш... Живееш в заблуда... Отделяш време и търпение... И накрая те зарязват. За какво са били всичките ти усилия? За да каже някой: ами това  е краят... Признавам, не ми е особено приятно да го правя, но доста често почна да ми се налага. Мъжете обичат жените да ги зарязват. Така си казват, че няма какво да им тежи след раздялата. Това значи, че цялата вина, задето те са се държали като пълни егоисти  и комплексари по време на скучната връзка, пада върху нас.
      И въпреки това, любовта като че ли е някъде покрай нас. Толкова е незабележима вече, мачкана и игнорирана, пренебрегвана и отричана, любовта е и може би ще бъде вечната загадка за човека. Съществува ли, или не съществува... Това е въпросът ... Фактически, любовта не е вид материя. Няма как да я докоснеш или пък да я видиш... Може единствено да я усетиш. Любов ли се нарича състоянието, в което сърцето ти не спира да препуска лудо. Или, може би, след като усетиш как искрици преминават по цялото ти тяло, щом съзреш обекта на желанията си... Тогава материята е напълно излишна. Тя се губи в океана на мечти и надежди, изпълнен с куп очаквания, заедно с огъня, който кара сърцето да бие все по-ускорено...
       Но какво ли става когато тези симптоми ги няма? Когато знаеш, че преди си усещал всичко със сърцето си, а след време то просто си бие по навик... Усещаш как ти си станал обект на желание, усещаш искрите в сърцето на другия, усещаш как те мечтаят за теб, а ти самият нямаш мечти...
       Забравих ли как се обичаше? Или, по-точно, обичала ли съм някога? Ако съм обичала, значи съм страдала. А може би съм страдала прекалено много, че съм забравила как да обичам. Трудно е да пиша без вдъхновение. Единственото, което усещам в момента, е празнота. Може би преди съм била прекалено чувствителна и сега чувствата започват да изчезват... Няма я тъгата. Няма я яростта. Няма сълзи. Няма мечти. Няма надежда. Няма истински усмивки. Няма ускорен пулс... Има единствено празнота. Там, където тези чувства са бликали до безкрайност... Всичко някак си се изпари. Сега без никакви скрупули мога да наранявам, да давам напразни надежди, да лъжа дори. Сега си нямам нищо. Погледнато по-оптимистично, си имам празнотата. Значи пак е нещо, нали?