5.

Виж сега, нямам понятие какво са правили вътре... Какво като по телевизията казали? Ние сме късметлии – телевизор нямаме. Защо ни е?

Каквото трябва е пред нас, каквото ни е нужно – все ще чуем отнейде.

Вестници?

Едно време казваха, че само датата им е вярна, после разбрах, че и това не е така – печатат се предната вечер, тъй че...

И изобщо – помня някои неща за журналистиката от едно време, от предния живот. Нищо не е вярно...

Задачата на журналистиката е да носи печалба. На чорбаджиите, на работниците им, на скритите босове.

Сега вестници не чета.

Застиламе пода в бърлогата с тях – много кал нанасяме понякога. Ама и в кенефа не ползваме вестник – все намираме тоалетна хартия.... Има, има... Както е казал Иисус – който търси, намира...

Така че – не знам какво са правили... Да?... И?... Ама че... Да, разбира се – бандити...

Видях като изхвърчаха ония двамата. На вратата единият се завъртя, насочи пистолет вътре и гръмна. Все едно дъска строши.

После се метна на мотора, другият седна зад него...

Третият? Той се засили към зида... Тоя, върху който седях.

Хвърли нещо отзад, после зави зад ъгъла и изчезна.

Моторът гърмеше като танк. Рев, пушек... Завъртя на място, сетне сви по първата пряка...

А след това дойдоха вашите... То коли, то милиция, то всякакви цивилни и униформени...

Е, това вече го гледах отдалече. Много отдалече.

Знам си урока – далеч. От скандали, от катастрофи, от обири, от кавги, от всичко опасно – далеч.

Само дето успях да взема пакета, дето оня го хвърли зад стената. И го напъхах в чантата...

Как коя чанта?

Аз винаги я нося през рамо. Празна – но не се знае кога ще я напълня.

Третият не ме видя – при спирането на мотора вече бях зад останките на една колона вътре, в старата крепост. Иначе надали щеше да крие там пакета...

И милиционерите не ме видяха. Бях още по-далеч, но те даже не отидоха към стената. Толкова сте навикнали с тази градска забележителност, че хич не я поглеждате...

А после отидох при Доктора...

Доктор, доктор си е... Беше... Лекар...

6.

Той намери бърлогата. И я беше вече усвоил, когато се присъединих към групата.

На стотина метра зад крепостта, делят ни едни храсти само. Бодливи, едри, гъсти храсти.

Ако се приведеш – виждаш пътечката. Десетина метра и си на полянката, заобиколен от зеленината. А зад другия пояс е бърлогата ни. Стара къща, оградена с телена ограда.

Нещо хотел била, после я реституирали, ама наследниците се изпокарали, заобиколили я с тел – докато свършат делата. Но не свършват.

Аз трета година съм там, а Докторът я намерил преди пет още.

Има оцелели стаи, ние сме се настанили в една малка, на първия етаж. С комин – там сложихме кюмбето, с дивани – насъбрахме ги от другите стаи. Избушени, но биват. Като за нас.

Четирима сме – аз, Доктора, Пърлето, Пена. Други не викаме. Само Тина иде от време на време, но тя е особен случай.

Другите са опасни.

Ще завидят, ще ни натопят... А може да дойдат и те. Пък като станем много – все ще се намери някой да се оплаче в общината. И кой знае какво ще стане...

Та си крием бърлогата...Доколкото можем. Никога не минаваме през оградата откъм улицата. Там телта е здрава и хората мислят, че е невъзможно да се влезе.

Промъкваме се през храстите. Които направо дерат кожата през дрехите – ако не знаеш къде да се свиеш...

Доктора, ти казах, е бил лекар.

Женен бил. И още е. Официално. Жена му го изгонила на улицата заради апартамента.

Разправял ни е.

Още млад лекар се оженил. Искал да има дом, а и да постигне нещо. Но...

Нали ти казах – оженил се.

И цял живот влачил бремето.

Решил да изучи по-подробно едни билки. Знаел колко лековити са, искал лекарство да направи – природно. И след работа висял в мазето на кооперацията. Смесвал, мерил, изследвал...

Докато един ден не заварил мазето чисто.

А жена му спокойно казала, че е некадърник, че това са фантазии, че истинските мъже пари носят, че той никога няма да е истински мъж...

И почнала да го прекарва през мелницата на проклетията си.

Прибирала парите от заплатата му, ходила в болницата да проверява такава ли е, да не е скрил някой лев. За нищо, ама за нищо не го питала – дори какво да гледат по телевизията. То пак добре, че имаше две програми тогава, та не губел много.

Основното й свредло, с което го дълбаела, били парите.

Малко носи, какъв мъж е, хорските мъже...

И – хайде бе, тия пациенти нищо ли не дават, защо не работиш частно...

Пък той бил един от последните мохикани. Помагал на хората, но се срамувал даже да помисли за пари. И криел от нея, когато нещо някому услужел.

Любимото й изтезание било пак с парите.

Давала му сутрин някоя стотинка за деня.

Но обичала да се прави на забравила. Та той да застане облечен на вратата на спалнята и плахо да попита...

Пък тя му махвала с ръка – да, де, сега за едни пари ще става... Я да кара така, тя вечерта ще му ги върне.

Което, разбира се, не ставало.

Ако посмеел да попита вечерта, веднага му се озъбвала с контравъпрос: а отде е имал пари да изкара деня? А, не е ял? Ами тогава, значи, пари не му трябват...

Виж, за себе си обичала да купува. Доктора е човек интелигентен, с вкус. И досега потръпва като разказва за покупките й. Какво да се сетя...  

Плетени шапки тип „идиотки”.

А, ти си младо момче, не помниш... Имаше френски филм – „Един идиот в Париж”. Та там главният герой носеше платнена шапка, на която кръстиха целия вид. Бяха много модни...

Или хобито й – да поставя снимки в рамки. Купувала рамчици, вадела мазните фотографии от тях и слагала свои.

Свои – най-вече свои.

На Доктора – никога! Че какъв е той в тая къща, та ще има негова снимка /не, че е искал, де/...

Накрая го изгонила.

И без това апартаментът бил на нейно име – нищо, че той няколко години работил и в болницата, и на строежа. Та по едно време на още места. Нощна охрана осем години изкарал...

Както и да е, просто метнала пред вратата някоя негова дреха, а на звъненето му заявила, че ще извика приятелите си и ще го претрепят...

Той тогава намерил бърлогата...

Викаш – докторите изкарват много пари? Изкарват... Ама Доктора не е само лекар. Той е и човек.

Което жена му най-мразела...

7.

Пак ли се увлякох? Е, момче, ще слушаш... На теб ти трябва. Аз, да ти кажа, не обичам да приказвам. Сега. Едно време обичах.

Седнем на масата с приятели, всеки разправя нещо, аз също... Ама и слушам. Научих се да чувам и запомням. Много неща знам, много се постарах да забравя. Защото полза от знанията няма. Полза има в забравеното...

То и в моята книга пише – много знания, много тъга...

Да, Библията... Че моя е – на всички хора книга. Има, има в нея какво ли не... Само да четеш.

Едно време живеех до един даскал. Та той споменеше ли Иисус, все казваше „колегата Иисус”. Защото и той бил учител, ученици имал, пък един го предал, та го разпънали на кръст. А учениците гледали отдалеч и се кефели...

Как да не са се кефели?

Тогава – защо не са го освободили?

А, страх ги било...

От какво?

Нали им говорел за оня, другия свят? Който щял да е рай за тях – само ако вярват в него. А те не повярвали. Не щяли да умрат, та да отидат при него...

Кефели се на земните грехове, не щели небесните богатства...

Може би, защото там, на небето, всичко е духовно.

Каквото можеш си представи, каквото можеш видя през себе си – това ще имаш там...

Но неговите ученици не виждали друго, освен материалното. И предпочели повечко да му се радват...

Пък и тарикати били. Почти всички били избити в негово име, обаче...по-късно... Хем за рая тръгнали, хем на Земята се насладили...

Добре, добре...

Момче, аз време нямам... Ти имаш... Ама не щеш да го използваш. И бързаш...

За къде?

Та тогава грабнах пакета и побягнах. Ама аз си знам летях ли, преобръщах ли се на кълбо...

Важното е, че се скрих в храстите.

Нащрек.

Ако тръгнат към мен – веднага да метна пакета настрани и да изчезвам.

Но... млади момчета. Търсят все това под носа, поглед не вдигат...

Погледаха в коренаците на храсталака, после решиха, че няма смисъл да ровят из бодилите...

А аз за толкоз си години битие се научих да разбирам поне пътят къде е. Късно, ама се усетих.

Пътят не е долу, в ниското.

Пътят е нагоре.

Гледаш право напред, гледаш далеч... И се опитваш да стигнеш. Това, под краката ти, е вече отминато. Ти си стъпил, ти си далеч. Ако се взираш надолу... Надолу ще и ходиш...

Заминаха, значи, вашите. И аз погледнах пакета.

Много яка, амбалажна хартия. Ама май напоена с нещо, че с ножа едва я разрязах.

Вътре  - пари...

Ей, ако ги бях видял преди десетина години... Може и да се бях разтанцувал.

Сега ми стана някак си...

Абе, пари са – и то много... Ама ги видях вече. И разбрах, че няма да ми донесат нещо... Не късмет – нещо дори...

Щото пари съм виждал и имал. Минаваха по правата. Хладилника – аз – кенефа...

И аз не бях нищо повече от междинна станция за преработка на веществата в природата.

Не повече от червей – яде, изсира куп земя и...

От тия няколко години се научих да ям. Има – ям, няма – чакам. Толкова! Да си виждал торта, след като я изядеш?

Цялата й красота, привлекателност, вкус...

Лайно...

Мигът е заминал, тортата е изядена, човекът е уморен. Защото е заситен...

Погледнах, значи, аз парите. Пачки, пачки, пачки... Стотачки... Много... Може милион да бяха – бая голям беше пакетът...

Но още по-голям стана проблемът.

Ами сега?

8.

С ножчето изрових дупка до разклонения храст. Май чемшир е било – солидно, вече дърво, заемащо бая място, а всъщност позволяващо да се мине отдолу, растение...

И дупката запълни всичко – цял куфар.

А една пачка извадих. Разделих я на две и пъхнах едната половинка в малката хралупка на липата, другата свих в разклонението на трите чемширчета.

Не знам защо... Можеше да потрябват...

Отидох внимателно до бърлогата.

Точно Пена ми трябваше и тя беше там. Разпределяше някакви намерени дрешки. Щеше да го носи на Лудото Марче до гарата. Оная родила нещо, не знам какво и от кого. Аз много-много не питам. Като ми кажат – добре, като не щат – още по-хубаво...

Имам си достатъчно мои светове в мен, че и за други да мисля. Не ми харесват хората... Хич!

Някои човеци са свестни, приятни са ми... Ама хората... Едно време викаха, че трябва да сме хуманисти, да обичаме черни, жълти... И циганите да обичаме...

Че какви са ми, та да ги обичам?

Аз сестра ми не ща да знам къде е и какво прави, ще се загрижа за някой си Рамадан или Джан-джун /Нали знаеш как кръщават китайците? Мятат една тенекиена чиния и каквото се чуе... /

Ама виж – на Иван Мангала, на Кьоравата Гина, на Желчо... На тях помагам... Не, бе... Иван му викаме Мангала, но си е българин. Пък Гина е циганка... Май... не съм я питал, така изглежда... И децата й циганета чисти. Хеле пък Желчо... Черен, с дебели джуки и няма брадичка... Кротко момче е. Тихо такова... Преди месец някакви бяха замеряли Тина с камъни. Пък Желчо бил наблизо. Смлял ги! Истина ти казвам – смлял ги и тримата. Та затова го криехме в бърлогата. Докато се поуталожат нещата. Щото кой ще е виновен? Той, нали...

Кешки да бяхме го дали на полицията... Щеше барем той да оцелее...

Та свирнах аз на Пена, тя даде дрешките на Пърлето и оня забърза към гарата, при Лудото Марче. Щото Пърлето много бой яде за тия деца наоколо. Като ги види на улицата и се разлигавва, почва да им пее...

А майките пищят, викат полиция, бащи го бият...

Бе...

Айде остави...

Та й казвам на Пена – това и това. А тя изтръпна.

„Малей... Ми сега?”

Не знам, казвам й, паднаха ми, не му мислих...

И Пена ми рече: „Махай ги нанякъде, щото ще ни изядат главата...”

Да я бях послушал, ама...

Абе, и аз не знам какво ми стана...

Викам си – ще вземем малко от парите, ще заминем, ще се облечем и измием по пътя – после кой ще ни познае? Пък ще отидем в София, ще си вземем някое къще, ще се хванем на работа... Аз още мога, Доктора си има тапия – даже у раничката му е още, Пена ще гледа къщата... И Кьоравата Гина може да вземем, и Пърлето, и Лудото Марче с бебето даже...

Мани, мани...

Шантави работи... Дърт човек, какви неща замислил...

Чунким вчера съм се пръкнал и не знам какво е наоколо...

Ама – на...

Обещах й да ги махна. И се върнах при храсталака.

Но не ги махнах.

Измъкнах се от другия край, бавно тръгнах из центъра...

Пък хората приказват...

За обира, разбира се.

Как ония свили много пари – разправяха даже за десет милиона... Ама как се носят толкова...

И как полицията търсела някаква торба с пари, щото бандити я хвърлили на излизане, че не могли да я вземат на мотора.

Имало двама ранени от банката – пазача и касиерка някаква, дето се хвърлила на чорбаджията си парите да спасява. Че сега нея спасявали, ама ще я бъде ли...

И полицаи, полицаи, полицаи...

Навсякъде...

Много в цивилно. Аз тях ги надушвам. Опит. Ченгето си е ченге, ако ще като човек да е облечено...

Баш на края на гезмето видях Желчо. Бре! Излязъл от бърлогата... Що ще тука?

А той ме стресна.

Отишъл до игралните автомати. /Обичаше си ги. Много му вървеше, много пари хвърляше, ама и много носеше на Гина, та тя не го спираше/.

И таман си тръгнал, някакъв го настигнал и му казал: „Да върнете парите, защото... ”

Толкова!