Чудя се...
 Понякога се чудя - за какво всъщност е всичко това, за кого и какво е...
 Нощем, не мога да заспя, излизам, лягам и гледам към небето... 
 Когато се загледаш в облаците, звездите, планетите, онези милиони... милиарди галактики и се изгубваш...  
 Ние ли сме толкова малки или всичко е толкова голямо, че не можем да го приемем в себе си, дали душите ни вече не са се изпълнили с толкова много злоба, гняв, отчаяние и алчност, че дори не можем да го допуснем, да го осъзнаем, да го прозрем, да разберем... 
 Преди години, когато бях дете мислех, че има милиони... милиарди... не, безброй вселени и във всяка една от тях ти си нещо, в тази вселена - Ти, в другата - кучето, което ритна пред блока, в трета - тревата, където то падна, в четвърта земята на която си сега, в пета - някой атом, молекула, планина, ти си всичко и всеки напред, назад във времето и сега... тук и сега...
 Коя е единствената реланост - тук и сега... дали е любовта - или нещо толкова мимолетно, крехко и рушимо... всичко е относително, стигнеш ли до същността и всичко се размива, правилните контури се набръчкват, линиите се изкривяват, всичко се променя... едиствената реалност - дали ние просто сме, просто ни има... дали сме дело на по-висш разум и нещо, някъде по пътя се е объркало... Дали всеки от нас е уникална малка снежинка, част от по-голям, от по-висш разум... единствената реалност...
  Кои сме ние - хората, тръгнали от дърветата, слезли на земята поради страх, от другите животни, как стигнахме до тук - да унищожим собствената си планета, как направихме от горите пустини, как превърнахме реките в язовири, които пресъхнаха, как там, където някога е имало живот, прекрахме мъртви тръби, измукващи петрол, с който движим нашия абсурден, празен свят. Дали... петрола не е гнойта на земята, онази, останала от живота засъхнала и мъртва кръв, изяждаща озона, животът, за да гради един "по-добър" живот. 
 Какво стана с нас - хората, нали трябваше да изследваме галактики, да откриваме лекове, да строим паметници, да вършим, чудеса, да направим Земята едно по-хубаво място, а сега - на ръба на краха - седим с празен поглед, гледаме реклами на неща, който не искаме, купуваме неща, които после мразим и не използваме, подчиняваме се на закони, които са абсурдни... нали трябваше да сме хора... нали... 
 Какво стана с думите трябваше да са за да се създават песни, приказки, стихове, а не за лъжи, за нападания, не за болка...
 Къде се обърка всичко...
 Съзерцавам небето и, гледайки земята, се чудя дали всичката тази необятна чернота има свършване, дали след Големият Взрив, няма да дойде Големият Срив и се чудя, когато дойде - без значение дали в това време - чудя се дали ще бъде бяло...
 Надявам се да е бяло...
 Надявам се...