Беше дошла Демокрацията и младежите започнаха да си оставят бради без някой да им прави забележка. Двамата сина на баба Дона седяха пред къщи и разглеждаха в някакъв вестник снимките на известни мъже. Обсъждаха себе си и това на кого какъв тип брада би приличала най-много.

Майка им ги слуша, слуша, не изтрая и им рече:

- Моля ви се, мили деца, искам да ми обещаете, че никога няма да си оставяте бради!

- Защо ма, мамо?

- Ще ви разкрия една тайна, която пазя вече 50 години. Чуйте какво се случи тогава и преценете сами. Това беше през лятото на 1951 или 52-ра година. Отидохме да жънем на нивата в местността „Казълджик[i] баир“, близо до границата. Изневиделица и за голям ужас там попаднахме на няколко убити и не погребани, млади момчета – слаби, измъчени, брадясали. Не заровени, а само затрупани с връшини и наскубан юлаф[ii]. Бегълци, посмели да потърсят свободата си и покосени от куршумите на граничарите, само на някакви си стотина метра от заветната цел – през Турция, за Западния свят.

Толкова се изплаших … - заплака тя.

Сега видя ли хора с бради, картината изплува пред очите ми:

- Хайде деца, ставайте – провикна се Ганчура с гърлестия си глас – че да не ни завари слънцето в село. Хайде Ванко, ставай мойто момче! В каруцата ще спиш, като идем на нивата ще търсиш яребишки яйца, ще се гоните с малкото си племенниче, ще скубеш млячка[iii], а буля ти ще ти направи сакъз[iv].

- Тате, много ми се спи.

- Ставай, ставай, Ванко!

Никула, жената на Ганчура, едра и кокалеста, станала по-рано от мъжа си, събираше храната за нивата. Тя откри подквасеното мляко, провери дали се е хванал угурта[v]. Добре беше. Отряза една кора от хляба, сложи я върху девлата[vi], покри я с бяла памучна кърпа и завърза с усукан за целта конец. Отряза една филия от дядичкото[vii], сложи няколко глави чесън, провери дали стомната е пълна - вечерта бяха я налели от дядовото Кольово кладенче с пивка, сладка, чудесна вода. На сайванта излязоха дъщеря ѝ Дженка и снаха ѝ Донка, вече трудна в петия месец .

- Булка, приготви ли торбата на мъжа си?

- Мамо, готова е.

- Дженке, помогни на братчето си да се облече по-бързо – разпореждаше Никула.

Ганчура беше впрегнал коня, отворил вратника и чакаше. Качиха се на каруцата. Никула затвори вратника, качи се и тя. Ванко се сгуши в скута ѝ и тутакси заспа. Дженето седна отпред при баща си. Потеглиха.

Минаха през Къргелджук (площада на Лесово), заставата – граничната комендатура, Орачевата бахча, Демир гьол, Кайряците и нагоре към Казалджик баир, където беше тяхната нива, на 100 – 150 метра от границата с Турция. Пристигнаха. Ганчура скочи и заразпряга коня.

• Хайде Ванко, ставай да погледаш село отвисоко!

Жените отидоха да се преоблекат в ормана [viii]над нивата.

- Тате, много е хубаво тук, вижда се цялото село. – търкайки си очите, каза Ванко.- Къде е нашата къща?

- Виждаш ли черквата, а по-насам, по-високата сграда – болницата, през една къща е нашата.

• се захласна по хубавата гледка. Ганчура спъна коня с букаите[ix], удари го с дланта си по задницата – „Хайде, отивай да пасеш.“ Взе дисагите на рамо, се запъти към горния край на нивата, където имаше една вишна. Мислеше да използват сянката ѝ. Крачейки, заоглежда юлафа. Нивата беше слаба, но тази година се случи дъждовна и икина [x]беше добър. Изведнъж погледът му се закова – юлафът беше разбъркан, някой беше минавал през него. Остави дисагите и с големи крачки се запъти да види каква поразия е сторена. Близо до вишната – о, ужас, натъкна се на няколко струпани на земята, окървавени човешки тела. Изтръпна. Приближи се. Слисаният му поглед се залута, потресен от чудовищната гледка. Бяха труповете на младежи – убити, захвърлени и само позакрити с връшини и юлаф. Мъжът се стъписа, втренчи се в невръстните, измъчени, небръснати

лица; в незатворените, изцъклени и страшни очи. Бяха тревожните очи на смели и непокорни юноши, дълго лутали се в търсене на пътя за границата с Турция.. Изтощени, жадни, гладни, но дръзки, преследвали своята мечта за свобода и независимост. Идеологическият тормоз тук ги беше принудил да направят опит за емиграция. Месеци наред те тайно бяха слушали забранените радиостанции и планирали своето бягство. Как бяха бленували да видят Западния свят и да вдишват въздуха спокойно и безгрижно! Войниците – момчета, почти на тяхната възраст, инструктирани да насъскват кучетата си и да стрелят „на месо“ по всеки нарушител на държавната граница – вероятно вече бяха получили награди за вярна служба, без да се смутят, че са отнели живота на човешки същества. Тогавашният режим повеляваше послушание, примирение, покорство и изпълняването на всякакъв „служебен дълг“ беше повод за гордост.

Ганчура - този смел човек, за когото нямаше страх, (за него околийския началник на Елхово Димитър Михайлов /Михайловото Мите / казваше „Да имах още двама като Ганчура, бабаитите и крадците щях да ги оправя“ ) - сега стоеше, гледаше изумено и не знаеше какво да стори.

Трагедия! Почти деца! И то само на някакви си стотина метра от граничната бразда … Поне да бяха ги погребали.

Сепна се и викна: „ Жено, булка, Джене, хайде към каруцата! Ще отиваме на друга нива, юлафът още не е узрял.“ Но беше късно, чу се писък, това беше Донка - гледаше с отворени, втрещени от ужас очи и цялата трепереше. Коравата, съобразителна Никула, прихвана двете млади жени и привидно хладно им рече: „ Хайде булка, дъще тръгвайте към каруцата!“ Настана тягостна тишина. Ганчура разпъна коня, бързо го впрегна и тихо, като на себе си, продума – хайде, качвайте се, деца!

Ванко още играеше на Кайряка:

• Тате, не искам да ходим на друга нива, виж колко е хубаво тук; вижда се Дервиш могила и толкова села … Кои са тези села , ма мамо?

Ганчура не го чуваше, в очите му беше страшната гледка.

Какво ли е накарало тези млади момчета да напуснат страната си? Дали са предатели или родоотстъпници, или не обичат родината си? Едва ли. Навярно бащата на някой от тях е бил набеден за кулак, защото имал стотина декара ниви и защото не искал да влезе в ТКЗС. На друг – национализирали семейната воденица или фабриката и без съд бил заточен в Белене. Близките на трети може да са били опозиция (Николапетковисти) – изпратени по затвори и лагери. Ами ако са били царски офицери, изнесли на плещите си битките с германците във Втората световна война, а после съдени и разселвани из цялата страна?

Все „врагове на народа“, а техните деца – „неблагонадеждни граждани“! Етикети за няколко поколения и за цял живот …

• Хайде, Ванко провикна се и Никула - ще минем през една местност, където птичките най-хубаво пеят.

Ванко се затича, за да се качи на каруцата. Другата нива беше на Пандерица. Пътят за нея минаваше през едно усойно място, от двете му страни клоните на клен и мекиш [xi] се бяха сплели, все едно че преминаваш през тунел. Една приятна хладина! „Ако искаш да чуеш как пеят птичките, трябва да минеш по пътя за Шеремет алчак[xii]“ - казваха старите хора.

• Тате, защо сега птичките не пеят? наруши мълчанието Ванко

Ганчура се сепна:

- Какво казваш, чедо, защо не пеят птичките?! Защото слънцето напече и те са тръгнали да търсят храна за рожбите си. Ако минем сутрин рано тук, ще чуем прекрасни гласчета на бюлбюлчета, чучулани, щичета; на гривици, мушитрънчета, яребици, кеклици, туртурици, кадънки, кукумявки, бухали, чухали … Всичко що фърчи, тука се събира, за да изпеят най-хубавите си песни.

- Тате, искам да ги чуя!

- Друг път, чедо, друг път!

Ганчура замълча, а в главата му - ужасната картина. „ Днес и на границата нямаше птички … Боже, на кого да благодаря: на Негово Величество царя, че служих на него или на околийския началник,че ме взема на служба в Елхово, та моите синове бяха трудоваци, а не граничари, за да ги направят убийци.“

Пристигнаха на нивата, разтовариха багажа и започнаха да жънат. Жънат и мълчат. Ганчура на баша [xiii]– работеше като хала, сякаш искаше да си го изкара на икина (казалджата). Някъде наблизо към Мурджалан, една жътварка запя тъжна песен. Изправиха се да послушат – „Ян татар в село ще дойде“. Донка слушаше , а погледът ѝ- някъде в отвъдното. Как можеше да пее тя / баща й – гайдаджия, братята ѝ Иван и Митьо – кавалджии, майка ѝ певица/, а сега стоеше като онемяла …

Стана пладне, жените заприготвяха обяда, Ганчура събираше снопите, за да ги направи на докуржуми[xiv]. Всички мълчаха, само малките Ванко и двегодишното му племенниче, вдигаха врява , гонейки гущери по поляната. Насядаха около месала и започнаха да се хранят, а погледът на Ганчура – в снахата. Не му хареса вида ѝ, нито появилите се леки тикове. „Не ще да е на хубаво това нещо - помисли Ганчура- много се е уплашила.“

• Деца, нека днес не почиваме, за да можем да ожънем нивата.

• Добре, тате,така да бъде!

Прибраха се почти по тъмно в село. Старата му майка, беше затворила козите, издоила ги, подквасила млякото, сготвила манджата и ги чакаше на мердевените [xv]. Навечеряха се, Никула приготви постелята, налягаха да спят, само малкият Ванко изчезна да играе с комшийчетата.

• Слушай,жено, булката не е добре, много е уплашена.

• Виждам, мъжо, виждам. Какво да направим?

• Намислил съм нещо, но трябва първо да пожънем, остана малко, за една седмица ще свършим

• Какво си намислил? продума Никула.

• Има една баячка в Любимец, мисля да я заведа там, но в нейното положение дали ще издържи?

Пожънаха, пренесоха снопите. Ганчура направи купените около хармана, остана само бурчакът [xvi]и фия, но те можеха да почакат, и вършитбата също. Акълът му беше в булката, ставаше все по-зле. Една вечер, когато бяха около синията, Ганчура проговори с тих глас:

• Слушай, булка, мисля сутринта да станем пораничко, да оседлаем магаретата и да отидем в Любимец при една гледачка и баячка.

• Тате с треперещ глас продума Донка - но аз само като малка съм се качвала на магаре

• Не бой се, булка, аз ще взема от сватанака семера, ще сложим дебела тегалтия[xvii], ще ти бъде удобно.

Така и направиха, ще минат направо през Тунджа, на Даркая , по въжения мост, направен от германците през 1941/42г , ала там магаретата се заинатиха, не помръдват - страх ги е. Тогава Ганчура завърза едното животно настрани, сложи аджамката [xviii]на главата на другото, за да не вижда. С него щяха да преминат. Оставеното щеше да прекара после.

• Булка, хвани юлара [xix]на магарето и дърпай, аз ще бутам отзад.

С доста усилия прекосиха на отсрещния бряг.

Изкачиха го, минаха през село Татаркьой, село Радовец, Сууджак (Студена), Левка, и надвечер пристигнаха в Любимец. Намериха гледачката. Тя ги прие любезно и им предложи:

• Ще пренощувате при мен, а на сутринта ще ми разкажете мъката си.

Разсъмна се, заскърцаха врати, селото се оживи. Гледачката заприготвя закуската, а поглеждайки усмихнато Донка, ѝ наръча:

– Чедо, наглеждай да не изкипи млякото, аз ще отскоча до бозаджийницата, да опитате от прочутата любимчанска боза.

Закусиха, но през цялото време жената гледаше изражението на Донка. Тя взе ръцете й в своите, погали ги нежно, заговори тихо и убедително:

• Много си уплашена , чедо, но аз ще ти помогна.

Започна да й бае. Сложи в един съд олово, за да го стопи и да види какво ще покаже то.

• Ето , виждате ли, от някакви хора си уплашена! а тихо продума на свекъра й- И то от умрели хора!

Приготви някаква отвара - свари чай от билки. През цялото време говореше монотонно и галеше Донка по косите и лицето, наблюдавайки го как леко се отпуска и погледът й започва да оживява. Гледачката се зарадва и напевно й продума:

• Ще се оправиш, чедо, ще се оправиш. Всичко мина – ще си родиш детенцето живо и здраво, и други рожби ще имаш.

Заприготвяха се за тръгване. Гледачката им заръча- тия билки на гладно ще ги пиеш, тия - вечер след ядене и през цялото време държеше ръцете на Донка, усмихвайки ѝ се нежно.

• Колко е добра тази жена, колко е мила! помисли Донка. Прегърна я и се разплака.

Ганчура наблюдаваше всичко това, а в гърлото на този корав и груб човек, застана една буца, която не му позволяваше да говори. Постоя миг-два, преглътна и попита;

• Булка, искаш ли преди да си тръгнем, да разгледаме Любимец?

• Добре, тате,тъкмо да купим армаган за Ванко – любимешка боза. Много ми хареса.

Ганчура въздъхна облекчено:“Слава Богу! Булката ще я бъде!“

• Това беше, деца. Страшно и грозно. Брадите им, очите … – мъчен и непоносим спомен. Много ви моля, обещайте ми!

Христо и Петър слушаха мълчаливо и като изпаднали в транс, отговориха едновременно:

• Да, мамо, никога няма да си оставяме бради.

Послепис:

Тази история ми я разказа Дженка, дъщерята на Ганчура, малко преди да почине през 2019г. на 83 години и потвърди Христо, малкият син на Донка. Тя живя при него в Сливен до 87 годишна възраст и почина през 2014г. Детето, което родила след тази гледка на Казалджик баир, преживяло само 40 дни. По-голямото ѝ детенце, което тогава си играело с Ванко, също починало - на 8 годинки. След това Донка роди две момчета – Петър и Христо и доживя достойни старини.

[i] Казълджа – едра пшеница

[ii] Юлаф - овес

[iii] Млячка - вид трева с млечен сок в корена, от който се прави дъвка

[iv] Сакъз - дъвка

[v] Угурт – кисело мляко

[vi] Девла - делва

[vii] Дядичко – вид колбас, старец

[viii] Орман - гора

[ix] Букаи - окови

[x] Икин - добив

[xi] Мекиш - клен

[xii] Алчак - ниско място, нисък

[xiii] Баш - начело

[xiv] Докуржум – кръстец

[xv] Мердевени - стълби

[xvi] Бурчак – зърненобобова култура

[xvii] Тегалтия – постелка за езда

[xviii] Аджамка – къса, връхна дреха с ръкави

[xix] Юлар – оглавник