Приказка. Щастие и обич. Клетва за приятелство до живот. Дъга, а под нея бяхме ние. И после нещо в твоята душа се забунтува, разгневи се. Разби мира, щастието и обичта. Простих ти. Всеки има право на втори шанс. Но тогава ти се промени. И аз разбрах - свърши се. После пак - остави ме сама, без очи в мрака, в непрогледна тъмнина. А аз очите си изплаках и по теб скърбях. Душата моя - тресеше се от плач. Без никой да ме утеши. Сърцето мое ти разби. Вярно е, всеки има право да греши. Ала ти...  Моят сън свърши... А след него остана  море от сълзи... Сега аз чета твоето писмо. И сълзите падат...  И връщаш ме пак в онази тъмнина, в мъката, срама. Боли ме. Спри!

                                                        ***

Кажи ми: обичаш ли ме? Мъничко поне. Убива ме твоето безразличие. Някога аз знаех, че е така, но трудно ми е да повярвам, че вече съм призрак, безплътен и студен. Знаеш ли как една мисъл неосъзната прокрадва се като сянка. От яд, от гняв, от раздор. На одъра на смъртта... простичък отговор да получа на въпроса без душа. Обичаш ли ме още? Страх ме е, че отговорът в очите ти се чете... Страх ме е, че ще разбият пак моето сърце. То бе силно, издържа, ала ще боли този път, както никога досега. И пред тъмнина стоя, пред неизвестност, пред мъгла. Така се уморих да стоя, да чакам този лъч светлина. Отвори вратата, моля те, светни... Ще ме погълне тъмнината, ще разбие на милиони късчета света... А после... Ще потънеш в незабрава, ще се удавя в сълзи и самота... И ти не ще разбереш за това, ще ме подминеш (или ще спреш). Ето пак - лъч надежда, още жив, студен, но тъй красив....

                                                       ***

Не намери време да кажеш, че ме обичаш, за прегръдка не се сети, за една усмивчица поне... Моя път да освети. Ще ме убие не тръненият венец на страха, не мъката, а твоето безразличие... Обичай ме! Имам нужда от това. Ако не... Просто си тръгни, забрави ме, не ме съди, прости ми, че молих те за мъничко любов!...