30.05.2008 г., 19:53 ч.

И знаех, че... 

  Проза » Други
944 0 0
1 мин за четене

 И знаех, че...

Дойде часът на нашата раздяла - мигът, толкова желан и дългоочакван. Ти го бе намислил отдавна, но защо не ми го каза? Нима те беше страх да ме изгубиш или просто не посмя?! Не знаех, че от любовта боли, не знаех, че от раздялата тежи. Но знаех, че ще дойде ден, в който всичко ще се промени. От този ден аз най-много се боях. Но всичко в живота има край. Знай - не съжалявам, че за миг щастлива бях и после, макар и наранена, аз отново те пожелах. Ти бе като опора скрита за душевния ми бунт и като една врата открита ти лекуваше мъката ми скрита. Запали огъня в мен и после с лед го потуши. Изпепели доверието в мене, което толкова трудно съградих. Днес тъй близо съм до теб, а сякаш ме невиждаш. Всичко вече е сковано в лед - душата и сърцето. Благодаря ти само за едно, че помогна ми да съм жестока с болката от любовта. Казваше, че ме обичаш, но обич ли е според теб, красиви думи да изричаш на две души без път. Нима това е твоята любов!? Задръж си я - на мен не ми е нужна вече.

Без теб аз свикнах да живея, макар да исках да не е така. Ограби моите мечти и не помисли, че от туй жестоко ще ме заболи. Болката! Какво е тя в сравнение на онова, което в себе си таях. Мислех, че любовта е силна, но изпита тя не издържа.

Странно е, но не мога да забравя онези мигове, прекарани със теб. И щом настане тихичко навред, твоят образ е пак пред мен - тъй мечтан, тъй жадуван - блян!

© Мирослава Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??