ЗАБЕЛЕЖКА: Тази история, макар и леко преувеличена, е създадена по действителен случай, но всички лица, задници и жестоки безсърдечни диктатори са измислени и приликите са случайни.

В неделя отидох да видя приятелите си във Влага Бест. Имах рожден ден, бях купил бонбони, кола, сладки и голяма торта. Спомням си миналото, когато тичах по широкият и светъл двор. Имаше красиви поддържани градини с окосена трева и прекрасни цветя. Безброй най-различни животни се разхождаха свободно – коне, кучета, котки, зебри и дори два слона. Имаше и хищници, но те бяха опитомени и кротки. Вълкът, агнето, рисът,  телето и лъвът си лежаха един до друг и децата тичаха и си играеха между тях. Едно от тези деца бях аз. Още си спомням с какво благоговение гледах величествената сграда, музей на науката и прогреса. Статуята на бабичката, която я охраняваше, винаги ме привличаше с мистиката си. Някой хора твърдяха, че нощем бабата плачела и ако си докоснел тези сълзи си щял да се изцелиш от всяка болест. Аз така и не пробвах.

И така, с две думи мястото беше рай. Но по независещи от мен обстоятелства трябваше да си тръгна и не бях стъпвал във Влага Бест от 10 години. До миналата неделя…

Майка ми дойде с мен. Тя носеше тортата, което си беше геройство, тъй като тя е дребна старица, която се подпира на бастун, а аз се мъчех с всичко останало. Още с влизането си забелязахме, че нещата са се променили. Растителността беше избуяла, приличаше на джунгла. Не видяхме никакви животни освен едно измършавяло проскубано куче с 3 крака. Кучето ни погледна с тъжното си око.

Малко по навътре в джунглата забелязахме паметника на бабичката, а зад него зданието на музея. Сградата беше мръсна и порутена. Счупените стъкла бяха покрити с картон и найлони. От вътре се чуваха гласове.

Когато се изкачихме по стълбите и влязохме в сградата видяхме, че стените са напукани и мръсни. На една от тях някой беше написал със маркер: “Бог да ни е на помощ!” Обстановката беше наистина подтискаща. Продължихме по вътрешното стълбище, нагоре към киносалона, където някога ни бяха пускали филми, призоваващи ни към единство, любов и мир. Сега вътре се бяха събрали хора, които повтаряха странни думи. Спомням си ги, защото ми все стори страшно, как хората говореха в перфектна хармония, все едно бяха машини, все едно имаха един ум и 1000 усти. Думите бяха следните: “Слава на Всемогъщия, Слава на Всевишния, Слава на нашият Бог”. Тъкмо когато стигнахме до горе, хората спряха да говорят, двете врати на залата се отвориха и тълпата излезе. Останах удивен. Това сякаш не бяха същите хора от моята младост. Бледи, подпухнали и с изплашени изражения. Страх и болка бяха изписани по слабите им мъртвешки лица и в зачервените им очи. Видях дори Велина, която някога се радваше на значителен обем, а сега беше станала слаба като африкански негър (защото африканските негри са много претенциозни към храната си и почти не ядат).

Тогава видях Стефан. Той не изглеждаше по-добре от останалите. Косата му беше сплъстена, а очите му бяха загубили някогашната си сила и носеше очила. Той вървеше с мрачно изражение и наведена глава. Аз изтичах до него и извиках:

- Стефчо, не ме ли позна? Аз съм Мишо!!!

Вместо да се зарадва, Стефан изглеждаше изплашен:

- Мишо? Какво правиш тук? – Той започна да се оглежда – Бягай! Бягай, докато можеш!! Бягай сега!!!

- Чакай, какво става тук?

- Не мога да ти обясня сега. Тръгвай, инак Той ще те види.

- Кой? – държах се аз както подобава на глупак като мен. Изведнъж усетих хлад отзад. Светът сякаш стана по-мрачен. Стефан затрепери и очите му се разшириха, докато гледаше нещо зад мен. Аз се обърнах и също трепнах. Някакво ниско, злобно и брадясало човече се приближаваше към мен. Плашещото не беше гротескната му външност, а малките му зли очи, излъчващи червена светлина и мракът, който явно го следваше. Първоначално не познах личността, но тогава си спомних кой беше – Лютмил Тъпански.

- Мишо – каза Лютмил – ти се върна при нас.

- Дойдох просто да почерпя за рождения си ден.

- Аха – докато говореше се приближаваше и ме гледаше с червените си плашещи очи – Но както забелязваш тук нещата малко са се променили, вече не може просто да влизаш и да излизаш когато ти скимне. Вече трябва да се допитваш до мен преди да влезеш, а ти влезе без разрешение. Сега трябва да станеш един от нас и да приемеш Новия Прекрасен Ред на Щастието, в противен случай ще се наложи да те убием.

- И какво трябва да направя, за да ме оставите жив? – попитах аз, защото не ми се умираше.

- Първо, трябва да се отречеш от своя фалшив и покварен Бог. От този идол на Сатаната, в който вярваш и да се поклониш на Спасителя.

- Но аз не вярвам в идоли, аз вярвам в Иисус Христос.

- Именно! Бог иска от теб да се отречеш от него! Бог иска сега да паднеш на колене и да се разкаеш!

- Ти да не разговаряш с Бог? – Казах аз ядосан.

- Не – очите на Лютмил засвяткаха още по-силно и той извика – АЗ… СЪМ… БОГ!!! Аз съм спасителят на света и господарят на всичко. Поклони ми се, за да живееш!

- Никога, дори и да трябва да умра, няма да се поклоня на теб или на който и да е човек. – Казах аз. Треперех от яд.

- Ще умреш тогава, щом така желаеш. Хванете го!

При последната му заповед от най-мрачните ъгълчета започнаха да се появяват полуразложени същества с нечовешки безмозъчен поглед в очите. Досега не ги бях забелязал, защото някак си се бяха сраснали с мръсотията и упадъка наоколо. Повечето от тях ги бях виждал, но най-силно се ужасих и натъжих, когато видях сред тях Пепи Страшев, който някога смятах поне мъничко за приятел. Пепи отново си беше сложил безгрижната усмивка на лицето. Аз се опитах да го умилостивя:

- Пепи, моля те, спомни си хубавите времена. Спомни си, че подкрепяше УЛИО. Спомни си приятните ни преживявания, творческите ни приключения. Спомни си Кочо.

- Лютмил е най-велик!!! – Каза Пепи и останалите слуги на Лютмил Тъпански повториха думите му. Едновременно целунаха китките си, там имаха някакъв знак, който не успях да разгледам.

- Виждаш ли Мишо, тук вече няма кой да ти помогне. – Изсмя се Лютмил. Аз погледнах към Стефан, но той беше свел глава и не правеше нищо. Потърсих и майка си с поглед и не я видях. Така се оказах съвсем сам, заобиколен от 10 предани на Лютмил безумци и безброй безхарактерни и мълчаливи хора. Оставаше ми само едно, да се бия. Имам 2 черни колана, единият е по измислици, другият по карате. Хвърлих се напред и за по малко от секунда бях повалил 2-ма от нападателите. Другите осем обаче не се оставиха толкова лесно. Трябваше да се бия с всички едновременно. Още трима паднаха в безсъзнание, но умората започна да взема страната на Лютмил. Юмрукът ми намери челюстта на един от слугите на злото и той отхвърча на няколко метра. Аз се завъртях със скоростта на простотата и зашеметих още един от тях. Изведнъж усетих нещо студено да пробива плътта ми. Някой забиваше нож с приспивателно в гърба ми. Обърнах се и в мига преди да загубя съзнание видях кой е. Беше Пепи…

Когато се свестих видях, че ме връзват. Имах усмирителна риза, белезници и вериги. А в момента Пепи и другият Лютмилов лакей Дани ме връзваха с въже и плат като новородено. Явно бяха решили да не ме изпускат. Забелязах, че от време на време целуват странния знак на десните си ръце. Лютмил застана над мен и нареди:

- Вържете го навън.

И те ме понесоха. Вързаха ме за едно дърво, близо до паметника на бабката. След това влязоха в музея превърнат в сграда за събиране на култа на Лютмил. Аз останах сам с мислите си. Как може един единствен човек да причини такова зло? Един единствен човек, издигнат в гордостта си, ламтящ за власт. Хора като Лютмил Тъпански ще унищожат света. Скоро изведоха и майка ми. Побелялата изнемощяла старица беше доказала, че ми е майка и не се беше поклонила на Лютмил. С което беше спечелила много синини и рани. Завързаха я до мен само с белезници. И така, останахме да чакаме решението на Лютмил какво да правят с нас или по-точно как да ни убият.

Минаха няколко минути и вратата на музея пак се отвори. Завъртях главата си, единствената част от тялото ми, която можех да движа и видях, че новодошлият беше Стефан. Той дотича до нас, развърза въжетата и веригите и отключи белезниците на мен и на майка ми.

- Елате с мен – каза той и тичешком ни поведе нанякъде. Майка ми подскачаше с бастуна си зад мен, а аз така и не се сетих да и помогна. Не, че и много исках.

Стефан ни заведе до една ограда с дупка и каза:

- Минете от тук и бягайте.

- Какво стана? Защо Влага Бест се е променила така?

- Лютмил събра около себе си верни подчинени. Започна да ни контролира със сила. Скоро единственият избор, който имахме, беше дали да дадем животите си на Него или да ги изгубим.

- А знакът, който хората на Лютмил целуваха? Знакът на ръцете им?

- Това е знак, че човекът принадлежи на най-верните Му последователи. Знакът има формата на задника на Лютмил. Хайде, те идват.

- Ела с нас – помолих го аз. Не исках да го оставям на това прокълнато и забравено от Бога място.

- Не мога – каза Стефан и несъзнателно докосна дясната си ръка. След това я скри в джоба си, но аз видях най-страшното. Знакът. И вече, знаейки какво представлява, без проблеми различих задника на Лютмил, защото той не се различаваше много от лицето му.

- И ти ли? – попитах аз с пресипнал глас.

- Трябва да ме разбереш, цялото ми семейство избраха това…

Аз излязох през дупката, където майка ми вече ме чакаше. Избягахме. От този ден, посветих живота си на борба срещу подтисничеството, тиранията, подлостта и най-вече срещу Лютмил Тъпански. Срещнах се дори с Папа Краси, но той каза, че не може да направи нищо по въпроса. През цялото време държа ръцете си в джобовете. Надявам се да не е най-лошото.

В онзи ден, когато избягах през дупката в оградата около Влага Бест, се обърнах само веднъж. Ще ми се да не бях. Ще ми се да бях гледал само напред, или да се бях обърнал в друг момент. Но уви, обърнах се точно тогава и това което видях остана в съзнанието ми като отпечатък на гъз върху кожена седалка в горещ летен ден. Видях как Стефан целува ръката си…

ЗАБЕЛЕЖКА 2: В семейство Тъпански се пие само Pepsi.