1.04.2009 г., 12:23 ч.

Играчките на Анет 

  Проза » Други
580 0 1
4 мин за четене

 

С Вас сме на пет и половина. Посещаваме една и съща квартална детска градина, защото сме родени в общество на равенство, но аз знам, че никога няма да бъда като Вас. Знам Ви наизуст, сънувам Ви, винаги тайно Ви наблюдавам. Но ние не общуваме, никога не си говорим - не от презрение, а поради чиста случайност - попадаме в различно обкръжение сред останалите деца. Вие вероятно дори не ме забелязвате.

Но аз Ви познавам.

Вие сте Малката Принцеса и живеете в свят от ярки цветове и образи на уют, сигурност и блясък. Вие сте най-красивата, Вие сте любящата дъщеричка, дошла от идеалното семейство - тип реклама за здравословни зърнени закуски - гордостта на изискания род, единственото, планирано и създадено с любов дете, съчетало най-здравите гени. Родителите Ви обожават и могат да си го позвалят. Живеете в лукс - стаята Ви е сякаш потопена в детски анимационен свят, винаги носите най-хубавите дрешки - повечето донесени от чужбина - които стоят като изляти по поръчка за Вас, имате най-блестящия от чистота и спретнатост поддържан вид, най-красивите момичешки прически, а когато в градината организираме празненство или представление, всички гледат Вас с възхищение и аз мисля, че всички родители - скрити в тъмнината на публиката - тайно си пожелават тяхното дете да беше такова. Вие имате най-хубавите и най-скъпи играчки. Аз Ви завиждам за тях и мечтая за тях. Другите деца ги разглеждат с любопитство, идват да ги пипнат заради непознатите материи, но нищо повече - мащабите на тяхното съзнание не им позволяват да ги възприемат, нито да ги оценят.

И макар аз да съм тази в групата, която от година и половина чете гладко, вече дори на ум, макар аз да съм тази, която учителката постоянно хвали и с чиито родители вечер на вратата не спира да обсъжда колко специално е детето им, аз знам, че нищо от това няма стойност. Защото когато аз говоря с моите родители, не спирам да разказвам за Вас, само Вие присъствате в думите ми. Защото макар да не проявявате специални заложби на тази възраст, аз усещам съвсем ясно, че Вие сте тази, която носи онзи специален потенциал, че Вие имате ореол и ангелски крила по рождение.

И аз не Ви завиждам за това. (Не мога да завиждам на пренаталните обстоятелства, които са Ви определили такава). Аз Ви съзерцавам и Ви се възхищавам мълчаливо от ъгъла на стаята. Има други деца, с които ми е приятно да си играя, но те не са като Вас и не значат нищо, защото когато вдигна поглед нагоре, те остават под мен. Те са неспособни да имат усещания като моите, те не умеят да летят.

И аз не се стремя към Вас, не Ви се натрапвам, нямам порив да говоря с Вас или да играем заедно. Не мисля, че не съм достойна за Вас, нито ме е страх, че като се приближа ще разкъсам илюзия. В онзи момент е още прекалено рано за всичко - аз просто избирам да Ви гледам и да фантазирам за Вас, и за живота Ви, и за играчките Ви, които никога няма да имам. И дори когато след толкова разкази и повтаряния пред моите мама и татко за тези приказни играчки се сдобивам с една такава, подобна, а дори и по-хубава от Вашите, в моите ръце тя не значи нищо, тя е като къс от друга планета, свят, до който нямам и да който никога няма да имам достъп. Блясъкът изчезва, лъчът светлина се отмества, нежната грамофонна мелодия стихва и по-малко от седмица по-късно новата специална, скъпа и единствена играчка е вече захвърлена при купа останали стари и ненужни като нея вещи - изтъркани и омръзнали, защото не носят нищо.

Това остава моята недовършена история. Неусетно напускаме детската градина, отвеждат ни в различни училища, в различни посоки и никога повече не Ви виждам. Дори с годините споменът за Вас избелява.

Като остатък или печат остава да пари копнежът по изисканите играчки, желанието за които другите не са способни да разберат. Днес формите и цветовете им са различни, но предназначението не се мени - те всички са създадени за моята игра. Днес мога да си ги позволя сама, но и днес избирам мечтата, защото тя е единственото, което може да ми носи нещо интензивно, било то на приливи и периоди. И защото когато тя омръзне, не остава да запълва пространство и да напомня за себе си, а леко и бързо отстъпва място за следващата.

Днес Вашите играчки населяват въображението ми, днес още фантазирам за тях. Виждам ги да се носят и приближават към съзнанието ми докато лежа в леглото си, завита през глава, далеч от света, който обитавам. Лежа в тъмнината, докато пред затворените ми клепачи искрят цветните образи на нещата, които Вие притежавате, но на които аз съм дала душа.

Лежа в тъмнината и се докосвам сама, като си представям, че докосвам тях.

© Анета Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • ...но докоснеш ли ги наистина, реално, те стават обикновени, непотребни, излишни...
Предложения
: ??:??