ХІV

    ... Морето блестеше като огледало, въздухът трепереше нажежен от юлското слънце, нямаше дори лек полъх и всичко беше замряло в очакване на вечерната прохлада. Елена също беше примряла, свита в шезлонга под голямата смокиня. Тя стоеше втренчена в младежа срещу себе си и трескаво поглъщаше всяка негова дума. След първоначалния шок Елена покани момчетата в градината да поговорят на спокойствие и вече два часа слушаше най-невероятната житейска история. За пръв път от толкова години всички счупени парчета от живота им си идваха на мястото. За пръв  път тя започваше да разбира защо им се наложи да преживеят всичко това. И за пръв път мъничкото съмнение, че дъщеря и не постъпва правилно започна да расте. В нея се зараждаше истинска борба между желанието да му каже къде е Мира и обещанието, което беше дала на дъщеря си. Беше ли достатъчно силна да се справи с емоциите, които се надигаха в душата и... как човек можеше да устои на такъв обрат... кое беше правилното решение?... Въпросите я  хапеха злобно докато Алекс продължаваше да разказва...

    ... – И така безпомощен, разбит и сам, лежах в болничното легло и проклинах целия свят. Заради травмите ме държаха още няколко дни, а когато излязох първата ми работа беше да преобърна града, за да я намеря. Както беше обещал, кръстникът ми вече действаше с една детективска агенция, но какво и да правехме, където и да търсехме от вас нямаше и следа. След седмица бях принуден да оставя всичко в ръцете на агенцията, защо трябваше да се справяме и със семейните проблеми. С времето започнах да губя надежда, всекидневния отговор „Все още нямаме резултат от разследването”  ме докарваше до лудост. След няколко месеца спрях да им звъня и зачаках деня, в който щяха да ме зарадват с добри новини. Както се досещате, така и не дочаках...

   - Преместихме се, а ти си бил толкова близо... – много тихо прозвуча гласът на Елена.

    Алекс я  погледна въпросително.

    - Просто се преместихме – повтори тя съвсем тихо.

    Последваха няколко тягостни минути мълчание после тя продължи.

   - Причината да напуснем острова толкова на бързо беше влошеното здраве на дядото на Мира. Всички страшно много го обичахме и трябваше да си вземем последно сбогом. Той почина в нощта след нашето завръщане и доколкото разбирам от разказа ти в същата болница, в която са те приели след катастрофата.

    Алекс седеше като ударен от гръм.

    - Това не може да е истина – каза като на себе си – сигурна ли сте?

    - Да. Сигурна съм. Лекуващият те лекар е наш семеен приятел...

   И докато нощта бавно настъпваше откъм морето Елена започна да разказва за черните дни след смъртта на дядото, като умишлено пропусна периода в хижата...

     Но тя го помнеше, помнеше го като ден днешен...

    ... Иван внесе Мира в хижата, сложи я внимателно върху дебелата  постелка пред камината и бързо запали голям огън. Елена бе сложила главата на Мира в скута си и с треперещи ръце се опитваше да подреди мократа и кална коса. Галеше я,  целуваше я и тихичко се молеше да отвори очи. Минутите се превърнаха в часове, часовете доведоха нощта, но тя така и не се събуждаше. Елена изпадна в паника, прегърна я силно и усети, че тялото и гори.

    - Иване, Мира има треска. Какво ще правим?

    Иван занесе горещ чай на жена си, целуна я нежно по челото и каза

    - Не се тревожи отивам за лекар.

    - Но – възрази тя – нали не искахме никой, освен семейството да знае за това място?

    - Нямаме избор, мила, а и аз няма да доведа кой да е доктор... Не е точно поводът, по който искахме да поканим Атанас, но такива са обстоятелствата, пък и той е доверен човек. Грижи се за моята принцеса, а аз отивам за него и ако има някаква промяна в състоянието ú веднага ми се обади.

    Елена кимна одобрително и го изпрати с поглед до вратата. Отново прегърна изгарящото тяло на дъщеря си и заплака. Заплака от  болка, заплака от мъка, заплака от безсилие. Остави сълзите да текат на воля с надеждата да отмият поне част от всичко лошо, което ги сполетя. Изтощението я завладя и тя се унесе в неспокойна дрямка...

   Иван излезе на магистралата и избра номера на д-р Богданов. След кратко обяснение и без много въпроси двамата се разбраха да го вземе от болницата. Иван затвори и настъпи газта. Когато пристигна Атанас вече го чакаше. Той се настани в колата и веднага поеха по обратния път.

    Иван погледна приятеля си с благодарност.

    - Нямаш представа колко съм ти благодарен, че се отзова веднага. Не знам как ще ти се отблагодаря.

    Атанас го прекъсна с жест.

    - Ване, няма нужда от благодарности! Аз съм благодарен на съдбата, че отново ни събра  и след толкова години ще можем да възстановим приятелството си. А когато става дума за дете съм готов на всичко. Кажи сега какво се случи с малката?

     - Лоша работа, Насе. Явно много и се събра и се срина, а снощи след погребението е избягала от вкъщи и в тази буря се опитала да стигне до планинската ни къщичка. Колата затънала в калта, вървяла е пеш в дъжда и накрая силите са я напуснали. Припаднала на верандата и кой знае колко часа е лежала мокра на студа. Сега цялата изгаря в треска...

    Атанас загрижено поклати глава.

    - Наистина лоша работа. Дано само не развие пневмония.  Далече ли е хижата?

    - Не, около час път. Тъкмо ще имаме време да наваксаме пропуснатото време.

    Колата се носеше по пътя, а двамата приятели се впуснаха в разговори за годините, в които пътищата им бяха разделени...

    ... Странно как се разделяха и преплитаха пътищата на хора, които дори не подозираха за това. Иван Борев седеше в кабинета си и се взираше в компютъра. На екрана примигваха файловете от диска на Християн. Рано сутринта в един друг кабинет Дияна му беше разказала за снощната случка, когато бе заварила Християн да го крие. Без да се двоумят двамата решиха да го прегледат, но нямаха късмет. Всички файлове бяха защитени с пароли и сега Иван си блъскаше главата, на кого можеше да се довери за разкодирането. При наличието на целия му опит тези технологии бяха единственото, което му се опираше. Мислейки как да излезе от тази ситуация той реши, че сегашното поколение е много по-наясно с тези неща, което значеше, че трябва да поиска помощ от кръщелника си. Той се усмихна при мисълта, колко доволен ще бъде Алекс, когато разбере, че най-после го е хванал на тясно и с тази усмивка тръгна към болницата.

    Когато влезе в стаята Алекс говореше по телефона, кимна за поздрав и го покани вътре. Иван търпеливо изчака разговора да приключи и когато Алекс остави слушалката се обърна към него с усмивка.

    - Виждам, че си по-добре.

    Алекс се протегна с досада.

    - Да. Като изключим, че се схванах от лежане, добре съм. Обаче докторът не ще и да чуе за изписване. Трябвало още поне два дни да се търкалям тук... Моля те, говори с него, защото ако остана още малко вече няма да съм толкова добре! Трябва да изляза! Трябва да я намеря!...

    Иван го погледна с разбиране.

    - Знам, момчето ми. Ще направя каквото мога, но сега ти трябва да ми помогнеш.

   Иван беше очаквал тази реакция и с интерес гледаше как Алекс се надигна в леглото и дяволито попита.

    - Аз да ти помогна? Добре ли чух... Имаш нужда от помощта ми?...

    Той се засмя с глас и каза на себе си.

    - Великият Иван Борев има нужда от моята помощ... Доживях!

    Иван също се усмихваше.

    - Нали ти казах, че все някой ден и това ще се случи, а сега слушай от какво имам нужда!

    Той разказа набързо какво бяха открили с майка му и довърши.

   - Сега ми трябва много доверен човек, спец по компютри, който да разкодира файловете на диска иначе нямаме нищо срещу Християн.

    Алекс беше почервенял от яд, но се овладя.

    - Имам точния човек. Току що говорих с него по телефона. Само че той още е на островите и ще трябва да изчакаш няколко дни докато се прибере. Аз ще говоря с него, а ти през това време опитай да осигуриш възможно най-модерната техника. Нали няма да е проблем?

    - За това не се притеснявай, средствата нямат значение, важно е да постигнем целта си. Но ти сигурен ли си в човека?

    - Говоря за Мики, кръстник. Познаваш го. Приятели сме от години. Няма друг човек, на когото мога да разчитам така, както на него. Довери ми се. Той е човекът!

   Иван кимна одобрително и каза, че ще отиде да намери доктора да говорят за изписването. След като излезе от стаята Алекс отново се свърза с острова. Обясни на Мики, че спешно има нужда от неговата помощ и го помоли да се прибере колкото може по-скоро. Мики се извини и каза, че със Съни са резервирали билети за след три дни и понеже полетите били пълни нямало как да сменят датата. Алекс се примири, благодари на приятеля си и затваряйки телефона се усмихна. Съни. Беше забравил за нея, но очевидно приятелят му не си губеше времето. Зарадва се, че Мики също беше намерил щастие на островите и стисна палци поне неговото да не се изпари в неизвестното.

    Усмивката му изчезна и той потъна в мисли по своето изгубено щастие...