2.01.2014 г., 21:02 ч.

Игри на съдбата - VІІІ 

  Проза » Повести и романи
555 0 2
21 мин за четене

VІІІ

 

 

     ... Пътят криволичеше през прекрасна планинска местност. Една самотна кола се бе отправила в посока към върха. Млада жена седеше зад волана и се наслаждаваше на зашеметяващата гледка. Вековни борове се извисяваха от двете страни на пътя. Отляво, далече долу проблясваше сребристата повърхност на реката. Отдясно, като пазачи на това райско кътче се извисяваха два върха, заболи остриета високо в небето. Макар лятото де бе в разгара си, всичко изглеждаше свежо и зелено. Въздухът беше кристално чист и сякаш искреше...

     ... Нирвана. Това бе точното описание на състоянието, в което се намираше. Макар да бе шофирала с часове, Мирела се чувстваше превъзходно. Мисълта, че скоро ще пристигне в своята тайна обител, бе притъпила болката от снощната среща и ú позволяваше да се радва на пътуването. Тя се наслаждаваше на усамотението си. Телефонът беше изключен и скрит дълбоко в чантата. От радиото се носеше нежна мелодия в пълен унисон с мястото, на което се намираше.

     Малко преди пътят да свърши в подножието на единия от върховете, Мирела отби вдясно по тясна планинска пътека, широка толкова, колкото да мине една кола. На два километра от отбивката пътеката свършваше пред красива порта от ковано желязо. Колата спря пред нея. Мирела извади от чантата си връзката с ключовете и слезе. Протегна се уморено, разтърка схванатите си рамене, затвори очи за миг и дълбоко пое въздух. Тя се облегна на колата и остави сетивата ú да се отворят за този планински рай. След няколко минути с нежелание отвори очи и тръгна към вратата. Пъхна ключа в масивния катинар, свали веригата и широко разтвори крилата. Очите ú се насълзиха. Това беше най-приказната гледка, която човек можеше да си представи. В дъното на голяма ливада се издигаше красива двуетажна хижа от тъмно дърво в алпийски стил. Свежата зеленина на поляната преливаше в цветни лехи, аранжирани в най-различни форми. Естествен ручей, извиращ недалеч, пресичаше двора по диагонал. В средата на празното пространство под величествен бор водите му се вливаха в малко изкуствено езерце. По надолу потокът пресичаше пътеката под декоративно мостче с дърворезба, разделяше на две елипсовиден алпинеум от големи речни камъни. След него водата падаше от половинметров водопад и през красиво оформен тунел в оградата изчезваше сред вековната гора. Съвършенство. Цялото пространство, дворът, градините и къщата бяха така оформени, че нищо не напомняше за света, простиращ се отвъд планината. Човек, попаднал тук, имаше усещането, че се намира  в приказка и точно това привличаше Мирела през всичките години, откакто за пръв път бе дошла с дядо си. Тя ревниво пазеше всеки спомен, свързан с дните, когато той  я взимаше със себе си за няколко дни почивка в планината.

     Мира седна до езерцето, а по лицето ú се стичаха сълзи. Тя си спомни последния път, когато бе потърсила спокойствие тук, а споменът беше свързан с най-болезнените мигове от живота ú...

 

 

     ... От двайсет и четири часа любимият ú беше в неизвестност, а изчезването му сякаш повлече след себе си потоп от лоши събития. Светът около нея се разпадаше. Не ú стигаха неуспехите, които бе претърпяла на острова, а сега тя и семейството ú стояха във фоайето на болницата и чакаха да им съобщят най-лошото.

    В дъното на коридора се отвори врата и към тях тръгна висок мъж в бяла престилка. При шума от стъпките Иван се извърна и настойчиво загледа доктора. Той приближаваше забързано, но когато видя мъжа пред себе си, спря внезапно и се вгледа в лицето му.

    - Иване... – възкликна той изненадано – ти ли си това?

  В първия миг Иван се изненада, че докторът знае името му, но когато се взря по-добре в него, на лицето му се появи усмивка.

    - Аз съм, Атанасе. Каква приятна среща. Най-малко теб съм очаквал да срещна тук. Колко години минаха... 20?

   - Колкото и да са, явно не са достатъчни да се забрави едно приятелство, макар и пътищата ни да се разделиха...

   Мирела, Елена и Антон гледаха в недоумение сцената, която се разиграваше. Никой от тях нямаше представа откъде се познаваха тези двамата и за какво приятелство говореше докторът.

    Той протегна ръка и свойски потупа Иван по рамото.

   - Кажи сега какво те води насам? Сестрата ми каза, че някакви хора искали да посетят свой роднина, но свиждането било приключило. За теб ли става въпрос?

    Иван отново стана сериозен.

    - Да. Дошъл съм да разбера какво е състоянието на баща ми. Със семейството ми – той посочи зад гърба си - идваме направо от летището и...

    - Чакай, чакай. Баща ти? Тук при нас? Кога е постъпил?

    - Вчера. Богомил Заревич. Мисля, че е в стая 106.

   - Не може да бъде. Ама че работа. И през ум не би ми минало, че този господин е твой баща. Та вие сте с различни фамилии и...

    - Да, разбирам объркването ти, но това е дълга история, а в момента не разполагам с толкова време. Кажи ми сега ще може ли да го видим?

    - Разбира се. Предвид състоянието на баща ти и в името на старото ни приятелство не бих могъл да ти откажа. Има случаи, в които мога да си позволя да заобиколя малко правилника. Но имам една молба. Тъй като е твърде слаб и не трябва да се вълнува. Бъдете кратки и не показвайте чувствата си. Забелязах, че младата дама, предполагам дъщеря ти, не спира да плаче.

     - Да, тя много обича дядо си.

     - Разбирам, че ù е тежко, но нека се успокои, преди да влезе, за да не го тревожи. Аз ще проверя дали е буден, а ти подготви семейството си. Ще ви чакам в стаята.

     - Благодаря ти. Ще дойдем, когато сме готови.

    Докторът тръгна към стая 106, а Иван се върна при семейството си. Нежно отдели Мирела от чичо ú, погали я по косата и ú подаде кърпичка.

   - Чу какво каза докторът, миличка. Избърши сълзите си и се успокой. Нали не искаме дядо да се притеснява за теб?

     Мирела направи опит да се усмихне.

      - Да, татко. Дай ми само минутка. Ще отида да си напръскам лицето с вода.

      Тя се отдалечи, а Иван се обърна към Елена и Антон.

      - Е, имаме позволение, готови ли сте за срещата?

     - Да – каза Елена – но докато чакаме Мира да се върне, ще ми разкажеш ли откъде познаваш доктора? Женени сме от 20 години и не си спомням да си го споменавал, а той говори за голямо приятелство между вас.

    - Наистина не е ставало въпрос. Случи се толкова отдавна, че самият аз бях позабравил забавните обстоятелства, при които се запознах с Атанас. Беше 21 май, нощта на абитуриентския бал. Забавата беше приключила и с двама съученици тръгнахме да си търсим такси. Аз видях едно, затичах се и точно се канех да отворя вратата, когато върху мен връхлетя леко подпийнал младеж и заяви, че това такси е негово – Иван се засмя при спомена – последва кратък спор, при което се оказа, че сме в една посока и така всички се озовахме в колата. Докато пътувахме, се запознахме, въпросният младеж се представи като Атанас. Заприказвахме се. Оказа се, че и неговият бал е бил тази вечер. Всичко вървяло нормално, докато по средата на вечерта дамата му не решила да го разкара. Спречкали се и тя си тръгнала с друг, а той наблегнал на алкохола, който бил причина за свадливото му поведение пред таксито. Атанас театрално се извини на всички, а ние хубаво се посмяхме за негова сметка. Когато пристигнахме пред тях, той ми даде телефона си и каза да му звънна някой ден да се позабавляваме по мъжки.

     Така започна всичко. С течение на времето се оказа, че имаме много общи неща и приятелството ни се задълбочи. А най-хубавото беше, че по ирония на съдбата, когато получихме призовките за казармата, с изненада открихме, че сме разпределени в едно и също поделение. Три години споделяхме всичко, Атанас и още едно момче, той ми беше адаш, станаха най-добрите ми приятели. Но... после дойде уволнението, кандидатстването. Атанас записа медицина, аз заминах да уча в чужбина, а другият Иван с родителите си успяха да избягат някъде по света и така пътищата ни се разделиха. Когато се върнах, баща ми веднага ме вкара в семейния бизнес, а това означаваше яко бачкане и почти никакво свободно време. Сега си спомням, че веднъж правих опит да се свържа с него, но разбрах, че са се преместили и така окончателно изгубих следите му. Както и да е. После – той прегърна Елена през рамото – се запознах с теб, оженихме се и животтъ така ме завъртя, че не ми оставаше време да мисля за себе си, камо ли за приятелите си. Иван забеляза, че Мирела се връща и побърза да довърши.

      - Това е. От деня, в който заминах, днес го виждам за първи път.

      Елена го хвана нежно за ръката.

     - Чудесна история. Жалко само, че сте загубили връзка толкова отдавна. Знаеш ли?... Бих искала да поканим доктора на гости и да подновите приятелството си. Хубаво е човек да има добри приятели, а сега отново ви свързват общи неща. Какво ще кажеш?

      - Страхотна идея, скъпа. Ти си невероятна. Винаги знаеш от какво имам нужда, а сега наистина се нуждая от добър приятел до себе си. Преди да си тръгнем, ще говоря с Атанас и ще го поканя. Е, мисля, че е време да тръгваме.

       Четиримата се прегърнаха за кураж и тръгнаха към стая 106.

     Иван натисна дръжката, открехна леко вратата и надникна вътре. Докторът му направи знак. Всички влязоха безшумно в стаята. Срещата беше тягостна. Болничната обстановка, миризмата на лекарства, тишината, нарушавана единствено от слабия шум на животоподдържащата апаратура. Чувството за нещо неизбежно се засилваше още повече от гледката на слабия възрастен мъж, потънал в голямото бяло легло.

      Мирела едва сдържаше сълзите си. Майка ú я стискаше за ръката, опитвайки се да ú даде сили. Антон стоеше до вратата, а погледът му блуждаеше в пространството. Единствен Иван, мобилизирал всичките си сили, успяваше да се владее. Той се приближи до леглото, приседна в края му и нежно взе ръката на баща си в своите. Възрастният мъж бавно отвори очи, погледна сина си и когато погледът му се проясни, на устните му се появи лека усмивка.

        Иван също му се усмихна.

        - Здравей, татко. Върнахме се. Как се чувстваш?

        Богомил леко стисна ръката на сина си и въздъхна с облекчение.

     - Сега вече съм по-добре, сине. Макар да не ми остава много, щастлив съм, че отново съм сред любимите си хора. Благодаря ти, че дойде толкова бързо. Сега вече мога да си ида спокоен...

        Иван с мъка преглътна напиращите сълзи.

        - Не говори така, татко. Имаш още път да извървиш на тази земя...

        Богомил го прекъсна с жест.

       - Не, синко. Не ми пълни сърцето с напразни надежди. Достатъчно дълго живях, за да знам колко ми остава. Не ме е страх от смъртта. Постигнах всичко, за което съм мечтал. Изпълних мисията си на този свят и вече мога да си ида в мир. Благодарен съм на бог, че ми предостави тази последна възможност да се сбогувам с близките си – той леко се надигна – къде е любимата ми внучка?

       Мира се откъсна от майка си и изтича до леглото.

       - Тук съм, деденце.

       Богомил протегна ръка към нея.

       - Ела да те прегърна, съкровище.

      Иван му помогна да седне и Мира се сгуши на рамото му.

     - Принцесата на дядо. Ти си слънце за старческите ми очи, а слънцето винаги е усмихнато. Слушай ме. Не искам да страдаш и да плачеш за мен. Където и да съм, аз винаги ще бдя над теб – той я отдръпна от себе си и сложи ръка на сърцето ú – и винаги ще бъда ето тук. Искам да ми обещаеш, че ще продължиш да бъдеш все така жизнерадостна, усмихната и мила, каквато дядо те познава. Ти си млада, животът е пред теб. Не позволявай кончината на един старец да помрачи младостта ти. Всички един ден си отиваме, но това не трябва да е причина любимите ни хора да спрат да живеят, нали? Обещай, че ще изпълниш последната ми заръка. Така е редно.

     Мира не можеше вече да сдържа сълзите си. Те се стичаха на две поточета по лицето ú. Тя предчувстваше, че краят е съвсем близо, но се насили да се усмихне.

      - Обещавам, дядо. Обещавам. Винаги, когато ми стане мъчно, ще си спомням всички онези прекрасни мигове, които сме изживели с теб. Никога няма да те забравя.

     Дядо ú се наведе и я целуна по челото.

     - Бог да те благослови, миличка. Остани с мир в душата и сърцето. А сега искам да си поговоря и с майка ти.

     Мира стана от леглото и отиде при чичо си.

     На свой ред Елена се доближи. Седна до него и му целуна ръка.

      - Здравей, татко.

     - Здравей, мила. Я да те погледна. И ти имаш сълзи в очите, а не трябва. Чу какво казах на дъщеря ти. Същото се отнася и за теб. Но към теб имам още една молба – той погледна Иван – обещай ми, че когато си ида, няма да му позволиш да се съсипе от мъка. Той само се прави на силен, но всъщност е много ранима душа и знам, че много ще страда. Помогни му да ме прежали по-лесно и да продължи да живее за теб и семейството си. Ще го направиш, нали?

      Иван извърна главата си, а Елена вече плачеше. Тя отново целуна ръката му.

      - Разбира се, татко, не се тревожи. За мъжа си съм готова на всичко.

   - Знам, мила. Ти си още една причина да съм благодарен на Господ. Бъди благословена.

     Елена стана и отиде при дъщеря си. Двете се сгушиха в ъгъла да си поплачат на спокойствие.

    Възрастният мъж усети, че се уморява, но напрегна всичките си сили, защото оставаше още един любим човек, с когото трябваше да се прости. Малкият му син Антон.

     - Тони, момчето ми, не стой там като наказан. Ела при татко. И на теб имам да кажа това-онова.

     Антон се усмихна. Дори в последните си часове баща му не беше паднал духом и продължаваше да се шегува.

     - Ето ме, татко. Целият съм в слух.

     Богомил го потупа бащински по бузата.

     - Сине, искам да те питам нещо. Смяташ ли, че бях добър баща?

     - Разбира се, татко. Ти си най-прекрасният баща на света, но защо питаш?

    - Защото откакто майка ти ни напусна, не съм сигурен, че успявах да се справя с родителските си задължения към теб. Все ми се искаше да си близо до мен, за да ни ти липсва нищо, а това май попречи на личния ти живот.

     - Няма такова нещо, татко. Не бих могъл да си мечтая за по-добър родител от теб. Изборът ми да съм до теб си беше лично мой, а за това, че съм сам, ти нямаш никаква вина.

      - И все пак ти не можа да си намериш жена и сега много ми тежи, че ни си задомен. Затова искам да ми обещаеш, че като си отида, ще се погрижиш за себе си. Намери си някоя добра жена, като кака ти Елена, и създайте семейство, за да съм спокоен поне на оня свят. Не искам никой от вас да страда по моя вина.

      Антон кимна в знак на съгласие.

      Бащата хвана двамата си синове за ръцете и ги сплете със своите.

    - Бъдете щастливи, деца мои, и никога не се разделяйте. Живейте задружно, помагайте си, бъдете добри и животът ще ви се отплати достойно. За теб, Иване, нямам заръка. Ти оправда всичките ми надежди и доверието, което имах в теб. Ти си достоен мъж и неведнъж си доказал, че можеш да се справяш сам. Никога не се променяй... А сега си вървете, деца...

     Но тъй като никой не искаше да си тръгне от страх, че няма де се видят повече, Богомил пусна ръцете им и се обърна към доктор Богданов.

      - Докторе, накарай ги да си тръгнат. Вече съм спокоен и искам да поспя, а ако ми е писано, утре пак могат да дойдат.

     Атанас им подсказа с поглед, че е време да тръгват и ги придружи до вратата. В коридора Иван извади визитна картичка.

    - Ето, това са всичките ми телефони. Искам да ми звъниш при всяка промяна в състоянието му по всяко време на денонощието. Моля те.

   Той съвсем беше забравил за поканата, но пък и моментът изобщо не беше подходящ.

     - Не се притеснявай, ще те държа в течение.

    Семейството се сбогува с доктора и тръгна към изхода на болницата. На паркинга се разделиха. Едната кола откара Елена и дъщеря ù вкъщи, а другата потегли с Иван и Антон в посока към офиса. Атанас Богданов се върна в стаята да се увери, че апаратурата работи нормално и че вълнението не се е отразило зле на пациента. Преди да излезе, той се обърна да види още веднъж човека, който на прага на смъртта само преди минути беше утешавал семейството си с най-прекрасните думи, които беше чувал. Старецът лежеше със затворени очи, дишаше съвсем леко, а лицето му излъчваше безмерно спокойствие и блаженство. В един миг Атанас би се заклел, че лицето на този мъж сияе. Той затвори тихо вратата и се върна към задълженията си.

    Късно през нощта, след изтощителни проучвания в търсене на предателя, Иван най-после се добра до дома си. Скапан от пътуването, съкрушен от срещата с баща си и бесен от безплодните търсения на слабата брънка във веригата, с последни сили се добра до спалнята, съблече се, захвърли дрехите на земята и се сгуши в прегръдките на единствената жена, която бе способна да му даде утеха в този момент...

      ... В 5.20 ч. сутринта телефонният звън прониза тишината. В просъница Иван вдигна слушалката. Елена светна нощната лампа и застина в очакване. От другата страна на линията с треперещ глас доктор Богданов съобщи на приятеля си страшната вест. Иван изпусна телефона, прегърна жена си и се отдаде на мъката...

 

      ... Мира се чу да плаче. Разтърси глава, за да се избави от мъчителния спомен. Огледа се. Слънцето вече беше високо в небето. Сигурно минаваше обяд. Нямаше представа колко време бе прекарала в спомени, но изведнъж се почувства страшно изтощена. Краката ú бяха схванати от неудобната поза, тялото я болеше, очите ú горяха от безсънието и сълзите. Тя се изправи с усилие и тръгна към колата. Заключи портата, взе багажа си и се отправи към вилата. Когато влезе вътре, я лъхна миризма на застояло, която предизвика неприятна асоциация с миналото ú. Прилоша ú. Хвърли сака на земята и с бързина, на която сама се учуди, започна да разтваря поред всички прозорци в къщата. Когато усети свежия планински въздух да нахлува в помещенията, се качи в стаята си. Прибра багажа в дрешника и застана в средата на слънчевото петно, което се бе образувало на пода. За няколко минути остави слънцето и въздуха да проникнат в тялото ú, за да се отпусне. Когато усети, че краката вече не я държат, взе любимото си слонче, имаше нужда от приятел, легна на леглото и се загледа в тавана. Имаше усещането за дежа вю. Животът притежаваше странна способност да предизвиква такива асоциации. Случва се нещо, което колкото и да се опитваш, не можеш да предотвратиш и падаш победен. Коства ти неимоверни усилия да се изправиш, но го правиш, защото така трябва. Ставаш и тръгваш отново. Вървиш. Бягаш. Бориш се да забравиш. Правиш всичко възможно да продължиш напред. И точно когато си мислиш, че си далеч и лошото е зад гърба ти, изпадаш в подобна ситуация и се оказваш там, откъдето си тръгнал. Един порочен кръг, в който повечето хора изгубваха себе си, но тя нямаше намерение да попада в тази категория.

Това обещание беше последната осъзната мисъл, която мина през съзнанието ú, преди да потъне в един от онези сънища, в които не знаеш дали сънуваш или всичко се случва в реално време...

 

    ... Събуди я странен шум, идващ от спалнята на родителите ú. Тя стана и пипнешком тръгна към вратата. В дъното на коридора се процеждаше слаба светлина. Без да пали осветлението, придържайки се към стената, тя се отправи към светлото петно. Ослуша се. В стаята цареше гробна тишина. Мира леко бутна вратата и замръзна. Погледът ù попадна първо върху родителите ú, които стояха притиснати в прегръдките си и плачеха, после видя захвърлената на земята телефонна слушалка. Нямаше нужда от думи. Тъпата болка в сърцето ù подсказа какво се бе случило. Тя изтича към леглото, плачейки се хвърли в прегръдките на родителите си, а от дъното на страдащата ú душа се изтръгна един единствен въпрос – Защо?

      Събитията от следващите няколко дни бяха като на забавен каданс. Подготовката и самото погребение, церемонията, хората, дошли да кажат "последно сбогом" на този прекрасен човек, се размиваха в мъглата на отчаяние и болка, които бяха завладели цялото семейство. Черният цвят на траура, в безумен контраст със стотиците цветя на гроба, тежеше като гранитна скала на плещите на всички. Върволицата от приятели и опечалени задушаваше Мирела като гигантска змия. Вечерта след опелото тя беше достигнала края на силите си. На ръба на истерията, обезумяла от мъка, без да съзнава какво върши и без да съобщи на когото и да било, тя замина за вилата в планината...

 

 

     ... Мира скочи като ужилена. Трябваха ù няколко минути, за да разбере, че е сънувала. Първата осъзната мисъл беше, че и до ден днешен часовете на пътуването бяха като бяла дупка в паметта ú. Първият спомен от предишното ú бягство бе ужасът, който изпита, осъзнавайки, че е изоставила родителите си в такъв тежък момент. Тя погледна часовника си. Струваше ú се, че е затворила очи само преди минути, а се оказа, че са изминали часове. Лежеше в леглото и все по-осезаемо усещаше, че животът ú се повтаря като надраскана грамофонна плоча и никак не ú беше приятно. Тя стана рязко и взе решение, че на това окончателно трябва да се сложи край. Ако тези повторения продължаха и в бъдеще, животът ú щеше да се превърне в един безкраен кошмар, а тази алтернатива беше абсолютно неприемлива. Тя отиде до гардероба, извади чантата си, намери телефона и го включи. Последва кратка вътрешна борба, след която пръстите ù заиграха по цифрите. Линията даваше свободно...

 

 

 

(следва)

 

Честита Нова година! С пожелание за здраве, щастие късмет и нестихващо вдъхновение :)

© Биляна Битолска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти, приятелю, че си я усетил. Да ти призная, макар да съм я писала аз, когато ми се случи да я препрочета всеки път ме стяга за гърлото...
    Благодаря ти и че ме следваш с такъв интерес, надявам се да оправдая очакванията ти
    Поздрави!
  • Много тъжна част. Прекрасно си пресъздала историята. Чаках да се натрупат повече части за да мога наведнъж да прочета повече от този страхотен роман. Дотук си шестица та и отгоре. Продължавам с приключението Поздрави Дъга.
Предложения
: ??:??