Новият ден прегръщаше хоризонта и галеше морската шир с първите лъчи на слънцето. На верандата под голямата смокиня трима души мъчително преглъщаха безумната история, която Алекс разказваше.

      Той се обърна към Иван, а в погледа му вилнееше такъв ураган, че човекът направо се стъписа.

      - Това се случи в онази зловеща нощ. Спасихме майка ми, но изгубихме единствената опора в живота ни.

      - Какво искаш да кажеш? - попита сподавено Иван.

      - Още не бях успял да се свестя от шока, когато до мен долетяха виковете на Симон Белев, който даваше нареждания по телефона. До блокиралия ми мозък достигнаха думи като „спешно... линейка... двама простреляни... опасност за живота... бързо... няма време...”. Тогава обърнах поглед към стаята и видях кръстника си да лежи в локва кръв. Вторият изстрел го беше намерил в мига, в който ме бе избутал от вратата. Беше ми спасил живота и сега лежеше с дупка в главата...

***

      … Алекс изплува от мъглата на шока и се хвърли към кръстника си. Ръцете му почервеняха, кръвта лепнеше докарвайки го до истерично безсилие. Той повдигна главата на Иван в скута си, обърна лице към тавана и неспособен да понесе случващото започна да крещи към небето. Гласът му се извиси в нощта, надвивайки приближаващите сирени, като опитваше да изхвърли от душата му цялата болка, която се трупаше през последните седмици. Постепенно силите започнаха да го напускат. Алекс се отпусна върху тялото и остави сълзите му да се леят.

      Сирените спряха и в стаята отново се възцари суматоха. Симон внимателно се опита да отдели Алекс от тялото на Иван, но момчето отказваше да се примири със загубата и се притискаше все по-силно към него. Точно тогава, точно в този безкраен миг на агония Алекс го усети. Далечното издайническо туптене. Той се отдръпна леко, а после бързо положи глава на гърдите на Иван. И да. Отново го чу.

      - Жив е – изкрещя Алекс и се отдръпна да направи място на пара медиците.

      Замъгленият му поглед обходи стаята и попадна върху Диана. Тя се беше свила на топка в ъгъла и с празни, обезумели очи гледаше случващото се. Останал без сили Алекс изпълзя до нея, прегърна я и благодари на Бог, че я беше опазил, така, както те не успяха. Галеше я и шепнеше, че всичко ще се оправи, макар да не вярваше на собствените си думи.

      Вътрешността на малката хижа приличаше на кошер. Разни хора се щураха напред назад. Пара медиците опитваха да стабилизират Иван. Симон притискаше здраво към земята обезумелия и крещящ Християн, докато надвиквайки суматохата накратко обясняваше на току що пристигналите полицаи създалата се ситуация. След кратка борба те успяха да му сложат белезници и игнорирайки кървящата му ръка го повлякоха към вратата.

      - Ще ви унищожа! – бяха последните думи, които изкрещя разкривената му от злоба уста, докато кръвясалият му поглед се забиваше в Алекс и Диана. После настана тишина.

      Пара медиците изнесоха носилката с тялото на Иван. Симон ги изпрати и се върна да се погрижи за Алекс и Диана.

      - Ранена ли е? – попита  и след като Алекс поклати отрицателно глава, тежко се отпусна на земята до тях.

      Симон Белев беше човек със здрава психика, който беше видял какво ли не, но случилото се тази вечер бе разклатило устоите му. Той подпря лакти в колената и хвана главата си с длани. Постоя така минута-две после се изправи бавно и се обърна към Алекс.

      - Да тръгваме, моето момче, трябва да заведем майка ти в болницата и да разберем какво се случва с Иван.

      Алекс кимна и опита да отдели Диана от себе си, но тя не помръдна. Беше се вцепенила и нито чуваше, нито виждаше. Симон приклекна, подхвана я внимателно и я понесе на ръце към колата. Алекс се изправи и трябваше да мобилизира всичките си сетива, за да ги последва…

***

      … - В тази нощ светът ми пропадна в най-дълбоката бездна, от която ми трябваха години, за да се измъкна и да не полудея…

      Алекс млъкна, затвори очи и се отпусна изтощен на стола. Тони и родителите на Мира го гледаха с широко отворени очи и не смееха да помръднат. Никой от тях не беше подготвен за подобна история, никой от тях не можеше да приеме, че такива безумия се случват на истина, никой от тях не знаеше какво да каже…

      Зората разцъфна, но тъмнината, която се беше спуснала в душите на всички ставаше все по-черна. Тони, забил поглед в ръцете си отново и отново сглобяваше парчетата от историята. Иван, заровил глава в дланите си бавно осъзнаваше причините за всичко, което се случи тогава, а Елена притиснала колена до гърдите си тихо плачеше, разбирайки колко по-голяма трагедия беше причина за тяхната, а мисълта, че Мира прави най-голямата грешка в живота си гризеше съвестта ѝ все по-злобно…

      … Мирела се събуди рано. Топлото слънце я погали по лицето още с първите си лъчи и тя стана веднага. Чувстваше се отпочинала и възстановена. Реши, че днес няма да мисли за нищо, няма да си блъска главата с планове за подобаващо отмъщение и за неизбежната среща с Него. Просто щеше да се наслади на усамотението и спокойствието, за да възвърне напълно душевното си равновесие и да е в състояние трезво да подреди бъдещите си действия. Закуси на верандата и докато отпиваше от кафето почувства нужда да поговори с майка си. Все телефона, набра и зачака. Сигналът „свободно“ продължи докато се включи гласът на оператора, който ѝ съобщи, че абонатът не отговаря. Мира изключи и набра баща си, но резултатът беше същия. Тя игнорира неприятно чувство като се сети, че днес е събота и родителите ѝ вероятно все още спяха. Прибра остатъка от закуската, облече удобни дрехи и реши да направи дълга разходка в гората, а по-късно щеше да им се обади пак.  Тръгна по една пътечка, която до колкото си спомняше излизаше на прекрасна ливада, точно под върха, от където се откриваше спираща дъха гледка към долината с криволчещата през нея река. Вървеше бавно и се наслаждаваше на прекрасното време и звуците на природата.

Споменът не я беше подвел, след около половин час боровете се разтвориха и пред нея се показа в цялата си прелест зелена ливада обсипана с хиляди цветя. Гледката беше поразителна. Мира я прекоси и слезе до ръба ѝ от където се виждаше всичко като на длан. Тя дълго се взира в далечината като попиваше тази красота с цялото си същество, после се отпусна на меката като пух трева, затвори очи и остави тялото и разума ѝ да се слеят със звуците на природата. Мислите ѝ течаха все по-бавно и тя неусетно се унесе, а съзнанието ѝ се понесе назад във времето…

***

      … Беше изминал месец от смъртта на дядо ѝ, когато Мира най-после започна да идва на себе си. Преместването наистина беше дало резултат и тя постепенно възвръщаше самообладанието си и изплуваше от блатото на депресията. Това донесе на родителите ѝ дълго чаканото спокойствие, но за съжаление то се задържа твърде кратко. Животът им бавно влизаше в релсите си, но Иван и Елена забелязаха, че Мира се променя, а тази промяна изглеждаше по-плашеща и от депресията. Мира стана студена, властна и безкомпромисна. Игнорираше съветите на родителите си, все по-често се дразнеше от тяхната загриженост и един ден просто им заяви, че заминава да учи в чужбина и ще се върне когато и ако изобщо реши да го направи. Не помогнаха нито увещанията на баща ѝ нито сълзите на майка ѝ, нито молбите на чичо ѝ. Решението беше окончателно и тя просто замина без да се обръща назад.

      През следващите четири години тя нито веднъж не се върна дори за малко. Удостояваше роднините си с кратки телефонни разговори, колкото да ги успокои, че всичко е наред, а през останалото време грабеше от живота с пълни шепи. Установи, че ученето и се удава твърде лесно и разполага с много свободно време, за това реши да го използва максимално. Мира притежаваше собствен паричен фонд, който щеше да ѝ помогне да запълни черната дупка от загубите си с нови неща. Все още я болеше много и за това не искаше да се сближава с никого. Предприемаше дълги пътувания до места, които винаги беше мечтала да посети, запали се по фотографията и когато се насити на пътешествията реши да се установи на италианското крайбрежие и да отвори арт кафе.

      Тогава бе сигурна, че никога няма да се върне вкъщи, но… когато на съдбата ѝ е скучно най-голямото ѝ забавление е да си прави пъзели от хорските планове…

Следва продължение...