Илюзия

         Вечерта падаше. Тънки сребристо-опалови нишки. Бледи сенки. Тих шепот на листа. Избледняваха контурите и дърветата загубваха очертания, плуваха в опаловия блясък и оставаха като неясни отражения в кристално-перления тъмен свят. Вечерта падаше.

         Вдишваше хладния дъх отпадналия мир. Стелеха се тъмни паяжинни влакна. Изстиваше пръстта, изстиваха дърветата. Ароматите изведнъж напомниха за себе си, с изстиването набъбваха и с хладината отдаваха загубеното през деня. Нова непонятно земна свежест обгърна вечерта и тя обсеби топлината, забързана да я подари някому.

         Самотно момиче се разхождаше в парка. Огън гореше в очите ú, а проблясваха и сълзи. Огънят носеше някаква вътрешна тревога, изгаряше последните отломки на някогашни представи. Търсеше здрав камък, за да победи или сам загине. Сълзи на тъга гасяха последните красиви и тъжни спомени. Имаше нещо житейски мъдро и детски наивно в последната раздяла... раздяла с топлината.

         Върви момче. Не бърза, вече е израснало над онова – призрачно-розово усещане, че светът е чист, че приятелят е тук, че има близост.

Израснало е с онова надрастване на юношеството, с раздялата на човека, презрял големите надежди, на момчето-мъж...

         Изстинало е... огънят става разум, сълзите са човешки превзетости - раздяла с топлината.

         Те се срещнаха. Момичето се сепна. Момчето погледна гордите очи, свилените коси, както бе гледало много други момичета и... отмина.

         Те се срещаха много вечери. Зима и лято, пролет – дойдоха, напомниха на хората, че времето върви в своя неизменен вихър и идват и си отиват смъртните.

         В онази нощ, когато луната блестеше зад тъмните облаци, а дъждецът ръмеше, земята тръпнеща до болка търсеше ласка и топъл дъх, те се видяха пак...

         И останаха заедно!

Луната присветваше кървава като огромно нощно слънце, пръстта дъхтеше, листата си шепнеха за  света и чудатостите хорски. Вечерта падаше огромна свежа и дъждовита след летния пек. Прохладата развяваше косите, докосваше лицата, ръцете, телата. Прохладата миеше града, парка, ухаеше. Земните аромати подарени от нощта топлеха сърцата.

         За тях имаше топлина. Имаше отново радост, а тя бе взаимност и вяра.

Ръката търсеше топлината на другата ръка, дъхът пареше устните, сърцата търсеха, искаха, вярваха... Искаха радост, искаха топлина - и я имаха.

         Ден беше и светеше слънце. Имаше море и сини върхове, цветя и песен. Буен танц шумеше, шеметен прибой разбиваше кристални капки върху остри скали, свежест лъхаше от потока. Имаше светлина и топла длан, и огнена милувка. Светът бе червен и огнено-оранжев, огънят бе  техен, пламнал в изнурените тела и сладък за настръхналия град.

         Вяра! Чист извор, нов ден и радост. Искам пак да боцкаш като борова игла, да галиш като мъх. Да бъдеш бронзов летен загар, да бъдеш пясък и море... Вяра! Бъди топлина, бъди море, бъди наша!

         Дойде есента изсипа коша с листа и дъждове и настръхна с тръпката на студа. Облаци затлачиха небето – луната се скри. Дъжд разми аромата и пръстта се разкаля. Тя самата взе листата и ги погуби, заедно с шепливите им брътвежи.

         Тях ги нямаше. Алеята напразно чакаше своя дял възторзи и топлина, но дъждът носеше само влага и студ. Дърветата се гушеха и чакаха своя дял тайни и радости, но очите им бяха избодени от студ.

Пръстта се мъчеше все-още да дъхти, да чувства аромати, да дава вяра в живота на хилядите треви, но размита от дъжд и студ – чувстваше че умира, скована от ситен скреж...

         Тях ги нямаше.

         Разказваха ветровете... тя се разхожда вечер самотна край морето, с насълзени синьо-студени очи. А той с тъга по изгубената вяра броди сред планинската пустош и брои звездните нишки, отражения на земния скреж...

         Луната светеше бледа и студена. Иглите на боровете бяха кристално-сребърни и звънтяха. Потокът кънтеше ледено-камбанен, дърветата глухо стенеха със странен пукот, а пръстта бе бяла и снежна.

         Нямаше топлина - зимата отдавна си я бе присвоила и зловещо се веселеше с косите и сърцата на хората.

         Градът бе настръхнал. Той се разделяше със своята вяра. Не чакаше пролетта, защото времето бе спряло...

         Топлина нямаше. Зимата я беше обсебила, а времето бе замръзнало...