Вечерта падаше. Тънки сребристо-опалови нишки. Бледи сенки. Тих шепот на листа. Избледняваха контурите и дърветата загубваха очертания, плуваха в опаловия блясък и оставаха като неясни отражения в кристално-перления тъмен свят. Вечерта падаше.
Вдишваше хладния дъх отпадналия мир. Стелеха се тъмни паяжинни влакна. Изстиваше пръстта, изстиваха дърветата. Ароматите изведнъж напомниха за себе си, с изстиването набъбваха и с хладината отдаваха загубеното през деня. Нова непонятно земна свежест обгърна вечерта и тя обсеби топлината, забързана да я подари някому.
Самотно момиче се разхождаше в парка. Огън гореше в очите ú, а проблясваха и сълзи. Огънят носеше някаква вътрешна тревога, изгаряше последните отломки на някогашни представи. Търсеше здрав камък, за да победи или сам загине. Сълзи на тъга гасяха последните красиви и тъжни спомени. Имаше нещо житейски мъдро и детски наивно в последната раздяла... раздяла с топлината.
Върви момче. Не бърза, вече е израснало над онова – призрачно-розов ...