Цял ден прекарах в гората, само аз и моята самота. Взирах се в млечно-синьото небе и мечтаех света да спре да се върти така бясно. Скитник в душата, скитник и в реалността. Малък ручей ми нашепваше тихичка песен и тайно ме превърна в маг. Окрилен от тази небивала магия, седнах на една поляна и зареях мисъл с птиците в небето. Вятърът завя в косите ми и издуха всяка последна частица реалност около мен. Забравени магични думи избликаха от устата ми спонтанно и заформиха голям облак бляскави частици пред моите очи, сякаш хиляди миниатюрни огледалца заблестяха със светлината на сияйното слънце. Магия стана. Магията на любовта. Облакът се разнесе и от него се заформи силует на жена. Така бе тя изящна, с алените си страни. Ухаеше на младост, на зрял плод, на мека кожа и топлина. Контрастираше на зелената трева в гората, докато стъпваше леко с нежни боси ходила. Оставяше малки бляскави стъпки след себе си, сякаш не бе от този свят родена, и пиеше от росата, като жадно пролетно растение. С душ ...