Илюзията на горския самотник

Цял ден прекарах в гората, само аз и моята самота. Взирах се в млечно-синьото небе и мечтаех света да спре да се върти така бясно. Скитник в душата, скитник и в реалността. Малък ручей ми нашепваше тихичка песен и тайно ме превърна в маг. Окрилен от тази небивала магия, седнах на една поляна и зареях мисъл с птиците в небето. Вятърът завя в косите ми и издуха всяка последна частица реалност около мен. Забравени магични думи избликаха от устата ми спонтанно и заформиха голям облак бляскави частици пред моите очи, сякаш хиляди миниатюрни огледалца заблестяха със светлината на сияйното слънце. Магия стана. Магията на любовта. Облакът се разнесе и от него се заформи силует на жена. Така бе тя изящна, с алените си страни. Ухаеше на младост, на зрял плод, на мека кожа и топлина. Контрастираше на зелената трева в гората, докато стъпваше леко с нежни боси ходила. Оставяше малки бляскави стъпки след себе си, сякаш не бе от този свят родена, и пиеше от росата, като жадно пролетно растение. С душата си, летяща в небесата, с извивки съблазнителни и аромат опияняващ, тя бе като самодива, господарка на този лес, и на моето сърце, като сочна ягода, като блян. Толкова бе дребна, крехка, изящна, не посмях да я пипна, да не я смачкам! Тя беше алено вълшебство, като първа любовна тръпка, като кратък миг на нежност, на магия, на живителна наслада. Тя бе живот, тя бе въздух, тя бе бленувания пролетен дъжд. Понечих да се приближа, а тя с усмивка избяга, като илюзия на горски самотник. Останах отново сам. Май не трябваше да ям онези гъби за обяд.