22. Октомври. 2018год./01:53ч
Луната бе изгряла, звездите грееха ярко. Подухваше лек ветрец и клоните на дърветата шумяха, сякаш си говореха или пееха...
- Из цялата тази галактика, с всички тези звезди, дали само на нашата планета има живот?
- Съмнявам се! Със сигурност има някоя по-висша сила!
- Слънцето ни е дало топлина, за да живеем, но като се замисля, всяка една звезда е слънце и все някъде се е образувала някоя планета, на която има живот...
- Човешкото съзнание трябва да е много ограничено, за да си мисли, че в цялата галактика сме само ние! И ако наистина сме толкова ограничени, то тогава "в мен избухват диви желания, силни чувства, помитащи усещания, бясна злоба към този жалък, дребнав, стандартизиран, и стерилен живот. И тогава изпитвам потребността да разбия нещо на парчета - някакъв лъскав магазин, църковен имот или дори самия себе си, да извърша някаква глупост, да разкъсам фалшивите одежди на някои "почтени" идоли, да купя билет на бунтуващи се ученици за забранен филм, да съблазня девица или да извия врата на някой новобогаташ. Та нали именно аз ненавиждам и проклинам това дебелашко доволство, демонстративно благополучие, този прекален и театрален дребнобуржоазен оптимизъм, този триумф на посредствеността, на нормалността, на средностатистическата безличност."
- Кучката и Хесе? Това е нещо ново! - засмяхме се вкупом.
- Тихо, тихо... Мисълта ми е, че дали има друг живот, друга раса на някоя нова планета и дали този живот е... по-развит от нас или нашата раса е лидерът? Раса доминираща над всичко?
- За това не съм сигурна, но знам, че в тази нощ две сърца туптят едно за друго...
- Любовта... Любовта е като хамелеон (постоянно се мени). Веднъж е любов към приятел, друг път е силна и я чувстваш към човек, с който искаш да прекараш целия си живот... Когато срещнеш някой, без значение дали е човек, който познаваш или е някой напълно непознат за теб, когато огън обгърне сърцето ти - тогава разбираш, че пътищата на любовта са се пресекли... Но тези чувства, това щастие, рано или късно изчезват и единственото, което остава е белег... Любовта ни извисява; кара ни да вършим безразсъдни неща, а разумът ни сваля на земята; отваря ни очите и ни кара да разберем, че нищо не е вечно... И понеже вече споменахме великия Херман Хесе: "Любовта съществува не за да ни направи щастливи. Мисля, че тя е създадена, за да ни покаже колко сме силни в страданието и търпението...". Но когато човек обича със сърцето си и повярва във вечността, трябва да излъчва вечност...
- И все пак... кой би се осмелил да живее или да обича вечно? ...
И ето... Червенокосата кучка, Вълчицата, и нежното ми Аз най-накрая бяха в мир помежду си. Макар и за кратко войната между ангелите, и демоните ми утихна; фронта беше мрачен, но спокоен. Макар и за кратко всички си подадоха ръка, и някъде там, иззад потъналите в кървища облаци, се подаде слънцето, което даваше обещание за мир, надежда и още нещо...
"Когато си без очилата на своята личност погледни поне веднъж в истинско огледало. Може и да ти хареса.", Херман Хесе