Имало едно време - Историята на Историята
Завръщаха се всеки път, когато можеха – прах при прахта, в своята точката на пресичане. Пилееха времето ѝ, обещавайки ѝ свежа кръв, но всъщност ѝ носеха само себе си. Тя ги поглъщаше, доволна от привързаността им и ги изпращаше далеч от себе си, за да се огледа в спомените си за тях. Но!
Веднъж, така се случи, че те не я намериха. Нито във времето, нито в мястото. Спогледаха се. Дълъг поглед, уплашени зеници, събрали безпомощността на цялата вселена в себе си.
- Какво си спомняш? – попита Първият.
- Всичко и нищо... За съжаление... – отвърна Вторият.
- Добре е това. Да започнем от нищото.
Обърнаха гръб на Истината и потънаха в онова, което хорските очи никога няма да видят. Намериха идеалната форма на първото впечатление и я поставиха до препълненото със съдържание последно сбогом. После зачакаха. Затворените в собствения им ум и пулс картини не позволяваха на мъката да ги убие. Очакването започна да расте и леко да порозовява по краищата, а в средата му да се разплисква синьо-зеленото море на Спомена. Роди се Времето. Протегна се. Сдоби се със собствено име и обзаведе собственото си пространство с живи и неживи съществителни. Започна да се бои от онези, които не се научиха да говорят. Но! Те продължаваха да очакват в тишината на хаоса Нея, точката на пресичане, за да ги превърне отново в двамата можещи, които така и не можаха да се сдобият с корен от свой собствен страх в онова „Завинаги“ от което започват да разцъфват алените цветове на миговете, спиращи дъха.
- Броиш ли? – попита вторият.
- Вече не. А и не трябва. Вдишвам ги и ги издишвам. Те са моето настояще. Моето днес. Завинаги.
- Погледни! Ето я! Знаех си, че Жмръц ще се сети да смени косъм от кокошка за поне още седем Тигърчови живота плюс правото да вари чай по всяко време на денонощието за членовете на клана Гъди Мъди в кръчмата на Сю в близките петдесет години. Леле, и калта изглежда подновена. И не лае както лаеше последния път...
- Тихо. Слизай и гледай Сю да чуе звъна на монетите в пълната кесия. Искам да видя как усмивката засенчва кривия му нрав. Гледай ти, Ти е още по-рошава от последния път, а и сякаш има с кого още да се запознаем. Обичам това място. И тези хора.
- Както кажеш, Първи. Както кажеш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени
