9.10.2009 г., 12:38

Имаме само червено с теб …

1.1K 0 0
2 мин за четене

Днес пътувах из сивите коловози на ежедневието си… Съзирах се в спомени от настоящето и търсих малко спокойствие от дългото минало-сега.  Спомнях си всеки фрагмент от утре и търсих не лъч светлина, а просто сиво… Моето сиво. Онова, което ни се полага и ни се разпределя на порции за всеки ден.

Скуката удължавала живота. Това е доста относително… Дори и скучен животът не е достатъчно дълъг никога… Все остава нещо прикрито, неказано, недочувствано…

Качих се в автобуса от сенки и се вглеждах в облаците – те бяха толкова непропорционални, толкова нетипични и толкова странни, и все пак весели… Но ги пуснах да влязат под кожата ми, да ме превземат с лилаво-розовото си, онова лилаво-розово, което човек пести за хубавите моменти… Приех го и просто се усмихнах една идея по-добра…

Изведнъж до мен застана мъж – онзи, който бях виждала хиляди пъти, но нито един не бе достатъчен, за да видя  доброто в него. И замлъкнах. Извадих своята пътна карта и жълтите стотинки, с които щях да си купя сиво извозване. Изтръпнах онемяла. Тогава той просто се усмихна, и бутна ръката ми.  Той не се интересуваше от моята карта и от моите пари… Бях там гратис, но същевременно напълно легално, и усетих, че може би там има някой, чиято усмивка съм заслужила този ден.
Но не ! Разтръсках глава ! Това не би било възможно… Това не може да е той – студеният мъж, който сутрин не познавам в очите на този…
Но бе! И ме видя такава, каквато бих искала да съм.
Тогава го погледнах и се влюбих в добротата и усмивката, която ми дари … Една със силата на много!

…И го пуснах в сърцето си. Това бе най-изкусното почукване, което е стигало до стоманената порта на сърцето ми. Стопли ме.
Той се приближи до мен, но дойде време за моята спирка. Знаех, че утре няма да го видя… Знаех, че това е последният път, в който го виждам така и го запечатах в съзнанието си, триейки всеки спомен от преди.
Тогава автобусът спря, но за щастие, бях все още на светофара. Това бе нашето червено, червеното, което имахме с теб; това, което ме караше да се усмихвам… Имахме само едно червено, но то бе достатъчно, за да
разбра, че това, което имах там няма да имам никога повече и да си открадна още миг с него, с нашето червено…

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Надя Стоянова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...