Беше хладна, дъждовна вечер. Небето сякаш изсипваше всичките си сълзи върху него. А той застанал кротко, сякаш незабелязваш случващото се , гледаше връхчетата на обувките си. О, не защото се ядосваше, че времето ще ги зацапа, не. Разсъждаваше колко ли хора в този момент гледат връхчетата на обувките си... и колко въобще имаха обувки. И изведнъж този размисъл беше прекъснат.

- Извинете, имате ли огънче?

Обърна се, за да проследи кой прекъсва така разсъжденията му. Беше жена. Големите и зелени очи сякаш се опитваха да му разкажат безброй приказни истории, но... може би и просто очакваха отговор.

- Извинете, имате ли огънче?

Той се пробуди от унеса, в който беше изпаднал. Без да казва нищо, започна да рови из джобовете на якето си. Въпреки че не пушеше, намери 2 запалки, останали му явно за спомен, скрити в подплатата... Никога не ги беше намирал и дори не се сещаше откъде са. Подаде ги и двете.

Щрак.

Лека свтлина, сякаш появила се от нищото, осветли по-добре лицата им. Жената се усмихна. Имаше малки трапчинки, които я правеха още по-хубава. Тя всмука жадно дим от цигарата, сякаш това беше най-голямото удоволстие, което е изпитвала някога.

Той продължаваше да я гледа. Нямаше желание да откъсва погледа си, защото чувстваше, че ако го направи, тя ще изчезне. Едно мигване...

- Благодаря.

- Сбогом - Прошепна той и отново потъна в дълбините на съзнанието си, но този път не за за мисли за връхчетата на обувките си, а за това кога ли пак ще срещне любовта.