Това е разказ за това как получих бойното си име. Ръмжачът и Шира ме заведоха при учителя на вълка - Скиталецът, който след съответното встъпително слово ми обясни процедурата - трябвало да се подложа на тридневно бдение и да търся видение, което да ми помогне да намеря името си. По стари аскетски традиции ме насочиха към пущинакът със заръката да се върна точно след три дни и да не използвам нищо, което не нося сега със себе си, а именно гито ми, една манерка с вода и писмото, което Шира ми връчи тайно от другите двама с думите да го прочета, само ако не получа видение до края на срока за това.
Първата ми работа беше да си намеря място, където да прекарам тези три дни, защото да щъкам нагоре надолу ще е излишен разход на енергия. След половин час си избрах нещо подходящо - достатъчно пусто да не се разсейвам и далеч от всякаква вода, за да не се изкушавам излишно. Наличието на едно неголямо скално образувание щеше да ми осигурява така необходимата сянка през по-голямата част от деня. После няколко минути се занимавах със сметки - литър и половина вода равно за три дни по половин литър на ден, което отговаря на около 20 грама на час... Такааа оставаха ми само около 71 часа, които трябваше да запълня с нещо...
Лесно е да се говори за медитация, търпение и концентрация, когато става въпрос за една двучасова тренировка или пък за дванадесет-часова нощна смяна гарнирана с кабелна телевизия и интересна книга за четене. Съвсем друго са три денонощия без странични занимания и без сън... Но как всъщност се стигна до тук? Всичко започна преди много време, но конкретно на това "всичко" началото беше денят когато Шира ми разказа своята втора приказка. После се заговорихме за имената, за начините за получаването им и после дълго време не се занимавахме с тази тема, до днес...
Часът е 03:14, пълнолуние е, а аз седя на дивана в доджо, ям третия си кроасан и пия вече не чак толкова горещото кафе, което си нося от вкъщи в пластмасова бутилка от половин литър, съставяйки си примерен план на комплекса си, за да наваксам изпуснатата снощи тренировка благодарение на простите действия спиране на будилника и обръщане на другата страна, довели до малко повече от 15 часа сън и оцъклянето ми преди не много време.
- Хайде да тръгваме - каза Ръмжачът, въобще не го бях усетел, че е тук.
- Ще те запознаем с един човек - допълни Шира, а този го бях усетил още по-малко.
Запознаха ме със Скиталецът или както се изрази котаракът:
- Тука ти водим един, за да го наречеш.
- Как се наричаш за сега? - заинтересува се той.
- За сега можеш да ме наричаш Берсек - представих се аз.
Тогава Скиталецът ми обясни какво ми предстои и къде...
За Пътят
Пътят имаше много имена - зависи кого и кога ще попиташ, освен че имаше различни имена за различните пътници, той наистина беше различен за всеки един от тях. Ако можеха да се съберат всички, които някога или някъде са минали по него и си сравняха спомените за това изживяване - най-вероятно щеше да се окаже, че никак не съвпадат, даже напротив... Но погледнато от друга страна никой никога не е чул някъде някой да говори за това си пътуване, или така нареченото Пътуването, но и това не е съвсем сигурно. Тук няма да ти разкажа за моето Пътуване - просто няма как, но ще се опитам да ти кажа това онова за Пътя и да ти дам някой и друг съвет, който обаче може и да не ти свърши никаква работа, защото както казах Пътят е различен за всеки. И такааа... На първо място Пътят не е път в буквалния смисъл на думата, защото всъщност е кръг, макар и доста голям. Маже да се влезе в него от всякъде и да се излезе пак от всякъде, ако те пусне. Носят се слухова, че в него има пътници, които обикалят от векове, макар и на тях да им се струват като минути и някога може и да излезнат, а може би не... Пътят дава, но и взема, при това на напълно случаен принцип, или поне така изглежда на пръв поглед, защото награда получават не само най-достойните, най-смелите, най-умните, или пък най-силните, а още по-малко най-смирените. Но няма спор, че всеки направил своето Пътуване е получил нещо.
Занимавах тялото си със стречинг, защото не хаби много енергия, а ума си с мислене, защото имах много време на разположение. Няма да навлизам в подробности по "пътуването си", защото няма как само ще спомена, че никакво видение не получих, даже по едно време съжалих, че нямам под ръка някакви "помощни" препарати. След изтичането на оказаното ми време се надигнах да си ходя, но се сблъсках със сериозен проблем - нямах никаква идея на къде да тръгна, всичко наоколо напълно се беше променило. Седнах отново в сянката на скалата, където прекарах последните три денонощия и направих последното нещо, което ми оставаше в тази ситуация - прочетох писмото на котарака.
Писмото на Шира
Здравей приятелю,
Сигурен съм, че момента яко си го закъсал, защото нито си получил видение (което щеше да е един от начините да те пусне Пътят), нито можеш да намериш обратния път. Проблемът е, че Пътят е начин освен да намериш, но и да загубиш себе си. Точно за да се справиш с настоящия проблем искам да ти припомня следното - Има само едно място, където да се откриеш. Вярвам, че ще излезеш успешно, защото въобще не ми се влиза вътре, за да те вадя.
Шира
- И сега как да те наричаме? - посрещна ме Скиталецът, щом успях да се довлача до тях.
- Все още ми викайте Берсек.
Това изказване ми спечели два много сериозни, преценяващи погледа и едно почти незабележимо намигване...
ГЛАДЕН СЪМ!!!
© Стоян Вихронрав Всички права запазени