Никодим Г., по прякор Коди, се събуди от празнотата в душата си. Макар да бе само на 16, сякаш вече беше живял този живот.

Денят надникна през прозореца сив и мрачен и Коди му отвърна със същото. Чувстваше се ужасно тъпо в нещото, наречено собствена кожа. Тялото му беше слабо, върлинесто и несъразмерно, а лицето му тъкмо бе започнало да обраства с пъпки, брада и мустаци. Красавец никога нямаше да стане, а и не мечтаеше за това. Всъщност не мечтаеше за нищо. Не намираше повече смисъл. Беше се влюбвал безнадеждно няколко пъти и от мисълта за влюбеност направо му се повръщаше. В училище нещата вървяха еднообразно и безсмислено. Не спадаше към зубърите и никога нямаше да намери смисъл в това. Общ език с родителите си изгуби още преди три години, а приятелите му съвсем наскоро го бяха предали.

Затова реши да се самоубие.

Решението изникна в главата му някак машинално, но той го аплодира мислено, започна да съставя план и методично да го изпълнява.

Извади една бяла мека риза (незнайно защо точно бяла) и обу някакъв панталон с ръб (но не от училищната униформа). Не искаше никой да го свързва с училището му. В малка, удобна раница постави яке, един пакет цигари боро, плоска тенекиена бутилка, която напълни с уиски, както и красив арабски нож за писма, завещан на семейството от далечен прапрадядо и останал забравен в най-долното чекмедже на скрина.

Не пи кафе. Не закуси. Помота се малко напред-назад и излезе навън.

Беше студен ноемврийски ден, но тялото му не усещаше студа. Лицето му гореше трескаво. Празнотата беше отстъпила място на вълнението от предстоящите събития. 

Пропусна обичайния маршрут към даскалото. Избра автобус, в който не се беше возил досега. Смяташе да стигне до края на града, а после… после съдбата щеше свърже нещата едно с друго.

Почуди се дали да напише предсмъртно писмо, но самата идея за това му се стори уморителна. Пък и какво ли да напише?

„Мамо, тате. Аз се самоубих. Животът е гаден, отвратителен и вече съм видял достатъчно. Ваш Никодим”.

Уф, че тъпотия! Не, не, нямаше нужда от предсмъртни писма. Такива пишеха само филмовите герои в американските филми, а Коди живееше в сивата реалност на света.

Последната спирка беше на края на града, а срещу нея се блещеше огромно поле… Снежинките прехвърчаха безцелно около лицето му и той най-сетне се сети да извади якето си.

Търсеше някакъв път. Представяше си как тръгва по него, стига до самотна дървена барака, влиза вътре и… и се самоубива. Мисълта му беше ясна, а представата за това, което щеше да се случи, ярка и завладяваща.

 В крайна сметка Коди закрета по единствената пътечка, която откри. Замръзналата кал скърцаше под краката му, даже малко го пързаляше, но тези затруднения не бяха повод за отказване. Скоро като по чудо пред погледа му се мярна и дървената барака. Коди дори се усмихна – плановете му вървяха учудващо гладко. Сивата дървесина и кривия покрив на това, изникнало в средата на полето, архитектурно чудо, светнаха като слънчев лъч в сивия ден. Коди пое дълбоко дъх, отвори вратата и смело влезе в бараката.

Оказа се тоалетна с малко бяло клекало в средата.

Гледката уби светлината на деня, нахлула само преди минути. Коди изхвърча бързо оттам и хукна по черния път. Тича почти двайсет минути, преди да се спре…

 А сега накъде?

Пътят беше свършил.

Срещу него се издигаше хълм, покрит с малки трънливи зеленикави храсти. Ако го изкачеше, щеше да огледа местността и може би да намери разрешение на проблема. Потърси с поглед някаква пътечка или табелка, но такива нямаше.

Въпреки всичко, това беше временно затруднение. Коди пое смело нагоре през тръните, буците и камъните. И без път щеше да намери подходящото място. Ходи час-два, три... Изкачването беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Когато най-после се озова на върха и седна на един камък, се сети, че в сака му има цигари. Беше палил няколко пъти. От филмите знаеше, че преди смъртта си всички пушат, затова извади една. Смукна дълбоко, закашля се, после пак… и пак. Никотинът го стопли, направи обстановката някак по-уютна и предразполагаща. За няколко часа изпуши половин кутия.

После реши да срещне смъртта си под открито небе. Извади красивия арабски нож и стискайки го здраво с дясната ръка, започна да реже вените си.

Кръвта покапа по белия сняг.

Малки червени капчици кръв.

Гледаше ги с широко отворени очи.

По острието на ножа, между червените струйки, пробягнаха зимните слънчеви лъчи. Залезът хлъзна за последно оранжевите си пипала.

Светът се завъртя, а снегът в краката му оживя и затанцува с червените капки. Яркозлатисти и огненочервени лъчите подскачаха закачливо по върха на трънливия хълм, облаците се спускаха нахално към него, вятърът свирна в ушите му, а въздухът изпълни дробовете му.

Коди погледна безмълвно ръката си.

Ножът беше ужасно тъп и разрезът на лявата китка бе станал отчайващо несполучлив. Кръвта шуртеше от една малка веничка – твърде недостатъчна за самоубиване.

В предсмъртния си час денят сякаш отново изгряваше, но този път сивотата я нямаше. Ах, този залез! Той сякаш заби оздравяваща спринцовка, пълна с адреналин, в момчешкото му тяло. Коди скочи, почувствал се по-силен, по-жив, способен дори да лети. Имунизиран срещу всяка сивота и празнота.

 Бръкна в раницата, извади уискито и отпи, а после проми раната си. Взе от онези чисти носни кърпи, които баба му упорито слагаше в джобовете му и превърза китката. После хукна надолу по хълма. Намери пътя, който свършваше в нищото и пое през полето към спирката. Вече знаеше пътя и вървеше бързо напред. Малката тоалетна, кривнала покрива си като калпак, сякаш облекчено въздъхна, когато го зърна.

 У дома се прибра късно. Родителите му гледаха телевизия в хола – не му говореха от няколко дни, но той небрежно поздрави. Никой не беше забелязал отсъствието на Коди в този ден. Само баба му докуцука при него в кухнята.

– Цял ден скиташ, а? И сега, вместо да се заемеш с нещо разумно, пак щуротии правиш! Какво е това в ръката ти?

– Как какво?... Остря си ножа. Трудно реже хартията за писма…

 – Че ти откога пишеш писма на хартия, бре? – възкликна старата жена. – Ей, момче, да не направиш някоя щуротия с тоя нож!

 – Няма, няма… Имунизиран съм вече – рече Никодим насмешливо.