Инстинкт за самосъхранение
4 мин за четене
...внезапно пропадна.Беше така неочаквано, че дъхът му остана някъде горе, а тялото едва не се разби в земята като гипсова статуя.Три метра са сериозна височина,особено когато опората под краката ти изчезне без някаква видима причина.
Скоро се свести.Дланите му бяха изтръпнали, главата шумеше и категорично отказваше да върне спомена за случилото се.
Изправи се бавно.Наоколо нямаше жива душа, чувстваше се единствено шепотът на вятъра...Нищо повече.
"мамка му!"
Ноуди стисна зъби и се приближи до стълбата.РАзгледа я внимателно - и от ляво, и от дясно, сякъш я вицдаше за първи път.Опита се да арзклати перилата - не успя, след това стъпи вниамтелно на първото стъпало, ослуша се и като не чу нищо, се качи на второто.Дори не проскърца.
"Как,по дяволите, съм паднал?..."
Решително се изкачи до горе.Тук духаше малко по - силно и вдигна яката на палтото си, преди да продължи.
-Ало,мистър Картър?
-Аз съм.
Ноуди тръсна цигарата в пепелника и добно се излегна назад.
-Да не си болен?
-Понастинал съм.
-Тогава защо не си седиш в къщи?Търсих те тази сутрин.Неприятно беше да бия толкова път и накрая да ми кажат, че си излязъл.
Гласът оттатък замълча, а мълчанието се проточи.Накрая рече:
-Можеше първо да звъннеш.
Ноуди се намръщи.
-Да, можеше.беше рано, дори не допуснах, че...Но все едно.Кога ще се видим?
-Ядосан си - констатира Картър,сякъш не чу въпроса.
-Ядосън съм,разбира се.Първо паднах от проклетата ти стълба,имах чувството, че никога повече няма да мога да стъпя на краката,после установих, че теб те няма, а на връщане щях да умра от студ и главоболие.Е,наистина ли мислиш, че нямам причини да съм ядосан?
Отново настъпши тишина.Ноуди дръпна силно от цигарата си,издуха дима и продължи:
-Да не си глътна езика?Питах кога ще се видим.
-Слушай,Дейл,съжалявам, че се е получило така.Чакам те довечера.О кей?
Слънцето отдавна беше под хоризонта.Мразкът се сгъстяваше.Скоро сенките започнаха да се разливат - тъмни,еднообразни, минувачите се потапяха в тях и излизаха по - безплътни от всякога...Само вятърът шумеше в листата на дърветата и разнасяше смачкани хартийки на тесните улички.По небето личаха грозни петна.раздърпаното като парцал тъмносиньо приливаше на изток в бездушно черно и се сливаше с мъртвите силуети на къщите.Само тук-там се забелязваха светли прозорци с пуснати пердета, зад които понякога можеше да се прокрадне нечия фигура.Беше хладно.
Ноуди спря на крачка от стълбата и се поколеба.Петдесет метра по - нататък имаше път,който също щеше да го изведе на площадката пред дома на Картър.Но щом си спомни главоболието и навехнатия десет пъти глезен,прецени, че обиколката ще му струва само излишни усилия.
измъкна ръцете си от джобовете,хвана перилата и бавно се заизкачва нагоре.скоро стигна половината и без да откъсва поглед от стъпалата, продължи.Помисли си, че някъде тук трябва да е бил, когато пропадна сутринта.
Сега обаче не се случи нищо.
В стаята беше топло и Ноуди с удоволствие арзкопча палтото си.
-Заповядай,Дейл.
Както винаги светлината беше слаба.предметите хвърляха по няколко сенки в различни посоки и у Ноуди всеки път оставаше усещането, че се намира в рибарска мрежа.
-Яко си се цапнал - отбеляза Картър,докато ровеше в барчето. - какво ще пиеш?
-Все едно.
Няколко секунди се чуваше дрънченето на ботилки, после Картър донесе две пълни чаши.
-Боли ли?
-Да,за съжаление.Питам се дали не съм полудял.
-Преувеличаваш.
-Може би не.Разбери, аз пропаднах, сякъш стъпалото под крака ми въобще не съществуваше. ...Простнах се като стогодишен бивол.И най - странното е , че самата стълба й нямаше НИЩО.Дори се изкачих по нея;успях и тогава, и сега преди малко...А първия път?Защо паднах първия път?Как стан свсичко?
Ноуди взе чашата си, повъртя я между дланите си, после отпи.Пръстите му трепереха.
-Стълба, на която едното стъпало се възприема визуално...Но което, когато поиска, може да се превърне в дух.какво, това нормално ли е?...
-Успокой се, моля те.Хгайде успокой се - Картър се усмихна безшумно. - Живея тук повече от трийсет години.Никога не ми се е случвало да стъпя върху стъпало, в което да хлътна, без да го счупя.Бих казал, че е невъзможно.
-Значи аз си въобразявам - лицето на Ноуди потъмня като препечена филия. - Значи раната на челото сам съм си я направил.Ей тъй, от скука.Изкачил съм се до половината на оназиа смахната стълба и съм скочил от три метра,за да изпитам първо удоволствието от удара в земята, а после от новото изкачване.Или не, ти си мислиш, че съм се тряснал в някой стълб, просто както съм пътувал върху собствените си два крака.А може би...
-Престани.
Ноуди млъкна и тишината изпълни стаята.Тогава Картър проговори отново.
-Извинявай.не исках да те обидя.
Ноуди запали цигара,облегна се и се загледа в пепелника на масата.Минутите се проточиха.въздухът беше съвършено неподвижен и димът сякаш се сгъсти.
Картър продължи.
-Опитай се да не мислиш за това.каквото и да се е случило, едва ли някога ще се повтори.Колко неща можеш да ми изброиш, които веднъж могат да бъдат материални и да се виждат, друг път нематериални и пак да се виждат.А?
-Стига.Може да си прав.Дай по - добре да изиграем един шах.
Час и половина по - късно Ноуди си тръгна.беше изминал едва няколко метра, когато над главата му нещо прошумоля.Инстинктивно вдигна очи и видя голям прилеп, който като сянка потъна в стената на картъровата къща, миг по - късно излезе от другат страна и се загуби в мрака...
Скоро се свести.Дланите му бяха изтръпнали, главата шумеше и категорично отказваше да върне спомена за случилото се.
Изправи се бавно.Наоколо нямаше жива душа, чувстваше се единствено шепотът на вятъра...Нищо повече.
"мамка му!"
Ноуди стисна зъби и се приближи до стълбата.РАзгледа я внимателно - и от ляво, и от дясно, сякъш я вицдаше за първи път.Опита се да арзклати перилата - не успя, след това стъпи вниамтелно на първото стъпало, ослуша се и като не чу нищо, се качи на второто.Дори не проскърца.
"Как,по дяволите, съм паднал?..."
Решително се изкачи до горе.Тук духаше малко по - силно и вдигна яката на палтото си, преди да продължи.
-Ало,мистър Картър?
-Аз съм.
Ноуди тръсна цигарата в пепелника и добно се излегна назад.
-Да не си болен?
-Понастинал съм.
-Тогава защо не си седиш в къщи?Търсих те тази сутрин.Неприятно беше да бия толкова път и накрая да ми кажат, че си излязъл.
Гласът оттатък замълча, а мълчанието се проточи.Накрая рече:
-Можеше първо да звъннеш.
Ноуди се намръщи.
-Да, можеше.беше рано, дори не допуснах, че...Но все едно.Кога ще се видим?
-Ядосан си - констатира Картър,сякъш не чу въпроса.
-Ядосън съм,разбира се.Първо паднах от проклетата ти стълба,имах чувството, че никога повече няма да мога да стъпя на краката,после установих, че теб те няма, а на връщане щях да умра от студ и главоболие.Е,наистина ли мислиш, че нямам причини да съм ядосан?
Отново настъпши тишина.Ноуди дръпна силно от цигарата си,издуха дима и продължи:
-Да не си глътна езика?Питах кога ще се видим.
-Слушай,Дейл,съжалявам, че се е получило така.Чакам те довечера.О кей?
Слънцето отдавна беше под хоризонта.Мразкът се сгъстяваше.Скоро сенките започнаха да се разливат - тъмни,еднообразни, минувачите се потапяха в тях и излизаха по - безплътни от всякога...Само вятърът шумеше в листата на дърветата и разнасяше смачкани хартийки на тесните улички.По небето личаха грозни петна.раздърпаното като парцал тъмносиньо приливаше на изток в бездушно черно и се сливаше с мъртвите силуети на къщите.Само тук-там се забелязваха светли прозорци с пуснати пердета, зад които понякога можеше да се прокрадне нечия фигура.Беше хладно.
Ноуди спря на крачка от стълбата и се поколеба.Петдесет метра по - нататък имаше път,който също щеше да го изведе на площадката пред дома на Картър.Но щом си спомни главоболието и навехнатия десет пъти глезен,прецени, че обиколката ще му струва само излишни усилия.
измъкна ръцете си от джобовете,хвана перилата и бавно се заизкачва нагоре.скоро стигна половината и без да откъсва поглед от стъпалата, продължи.Помисли си, че някъде тук трябва да е бил, когато пропадна сутринта.
Сега обаче не се случи нищо.
В стаята беше топло и Ноуди с удоволствие арзкопча палтото си.
-Заповядай,Дейл.
Както винаги светлината беше слаба.предметите хвърляха по няколко сенки в различни посоки и у Ноуди всеки път оставаше усещането, че се намира в рибарска мрежа.
-Яко си се цапнал - отбеляза Картър,докато ровеше в барчето. - какво ще пиеш?
-Все едно.
Няколко секунди се чуваше дрънченето на ботилки, после Картър донесе две пълни чаши.
-Боли ли?
-Да,за съжаление.Питам се дали не съм полудял.
-Преувеличаваш.
-Може би не.Разбери, аз пропаднах, сякъш стъпалото под крака ми въобще не съществуваше. ...Простнах се като стогодишен бивол.И най - странното е , че самата стълба й нямаше НИЩО.Дори се изкачих по нея;успях и тогава, и сега преди малко...А първия път?Защо паднах първия път?Как стан свсичко?
Ноуди взе чашата си, повъртя я между дланите си, после отпи.Пръстите му трепереха.
-Стълба, на която едното стъпало се възприема визуално...Но което, когато поиска, може да се превърне в дух.какво, това нормално ли е?...
-Успокой се, моля те.Хгайде успокой се - Картър се усмихна безшумно. - Живея тук повече от трийсет години.Никога не ми се е случвало да стъпя върху стъпало, в което да хлътна, без да го счупя.Бих казал, че е невъзможно.
-Значи аз си въобразявам - лицето на Ноуди потъмня като препечена филия. - Значи раната на челото сам съм си я направил.Ей тъй, от скука.Изкачил съм се до половината на оназиа смахната стълба и съм скочил от три метра,за да изпитам първо удоволствието от удара в земята, а после от новото изкачване.Или не, ти си мислиш, че съм се тряснал в някой стълб, просто както съм пътувал върху собствените си два крака.А може би...
-Престани.
Ноуди млъкна и тишината изпълни стаята.Тогава Картър проговори отново.
-Извинявай.не исках да те обидя.
Ноуди запали цигара,облегна се и се загледа в пепелника на масата.Минутите се проточиха.въздухът беше съвършено неподвижен и димът сякаш се сгъсти.
Картър продължи.
-Опитай се да не мислиш за това.каквото и да се е случило, едва ли някога ще се повтори.Колко неща можеш да ми изброиш, които веднъж могат да бъдат материални и да се виждат, друг път нематериални и пак да се виждат.А?
-Стига.Може да си прав.Дай по - добре да изиграем един шах.
Час и половина по - късно Ноуди си тръгна.беше изминал едва няколко метра, когато над главата му нещо прошумоля.Инстинктивно вдигна очи и видя голям прилеп, който като сянка потъна в стената на картъровата къща, миг по - късно излезе от другат страна и се загуби в мрака...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Иванов Всички права запазени
